Лейла отново се облегна на рамката на вратата.

– Само че той иска да се види с теб.

– Не разбирам защо.

– Явно си му направила впечатление.

– Разбира се, може да се погледне и по този начин. Само че аз не мога да го понасям.

– Това не е в твой стил, Изабел.

– Ох, добре, ще се видя с него. Но нека отбележа за протокола, че ми е противно да лазя в краката на този тип, за да му измъкна пари – оплака се тя, макар да знаеше, че вече е изгубила битката.

– Не те разбирам. Имаш опит и друг път си любезничила с такива хора. Какъв е проблемът сега?

– Никакъв. Просто съм свикнала да се разбирам с по-възрастни хора. Той е толкова млад – каза тя неубедително.

Лейла я погледна недоверчиво.

– Александър де ла Грип е богаташ и красавец – изрече тя бавно, наблягайки върху всяка сричка. – През януари навърши двайсет и девет, тоест точно двайсет месеца е по-млад от теб.

Изабел не я попита откъде знае такива подробности за него. Лейла винаги складираше безкрайно много информация в своя супермозък. Тя беше като база данни за хора, които е срещала, за техните качества и слаби места.

– Е, добре, ще му се обадя – въздъхна Изабел.

Тя определено не чакаше с нетърпение тази среща, той сигурно щеше да е пиян и вероятно възнамеряваше да я унизи по всякакъв начин.

– Няма нужда. – Лейла погледна часовника си. – Той ще дойде всеки момент.

– Тук?

– Сега вече се правиш на глупачка. Граф Александър де ла Грип, най-желаният ерген в Швеция според различни сигурни източници, ще дойде тук. А ти, доктор Сьоренсен, ще му се подмажеш по всички възможни начини. – Лейла ù хвърли критичен поглед. – Трябва да знаеш, че ако не се обличаше като дълбоко религиозна социална работничка и не критикуваше хората само защото не са чак толкова високоморални като теб, можеше да ни печелиш маса пари.

Изабел си пое дъх.

– Наистина ли критикувам хората? – попита тя обидено и реши за момента да преглътне подмятането за облеклото. – От твоите уста изглеждам като някаква психопатка.

Имаше ли право Лейла? Такава ли беше? Не, критикуването на Александър де ла Грип беше на практика общест­венополезен труд, но иначе не беше чак такава снобка и моралистка. Нали?

– Изабел, ти си най-добрият лекар, когото познавам. Никой не се отнася с пациентите като теб. Ти си топла, съпричастна. Ако човек е болен или умиращ, най-добре е ти да си до него. Но дори и хората, които са ударили джакпота в лотарията на живота, могат да бъдат свестни. Не бива да съдиш някого само защото е богат по рождение. Александър де ла Грип също е човек, освен това се нуждаем от него.

Изабел не беше съзнавала, че е толкова очевидно как гледа на хората с безпроблемен живот. Стана ù неловко. Цялата ù идентичност се основаваше на това, че не прави разлика между хората, а сега Лейла я докосна точно по най-уязвимото място. Но такава си беше Лейла. Живееше, за да ти напипва болното място.

– Окей – промълви Изабел.

– Не бъди груба с него. – Лейла се приближа към нея и положи ръка на рамото ù. – И не бъди толкова строга със себе си. Той е хубав, ти си необвързана. Опитай се да се позабавляваш.

– Нали не се опитваш да кажеш, че трябва да използвам някакви женски хитринки?

Ако имаше нещо, което Изабел наистина ненавиждаше, това бяха жени, готови на всичко, за да получат каквото искат.

– Ако започна да се държа като гъска, ти давам картбланш да ме анализираш до смърт.

Лейла извърна очи към тавана.

– Искам да кажа, че ако послушаш и сърцето си, вместо само разума, ще видиш, че дори това преживяване може да бъде приятно.

Да послуша сърцето си. Сега пък Изабел подбели очи.

– Понякога си мисля, че психолозите са най-нетърпимите хора на света.

– Не са – отвърна Лейла невъзмутимо. – Има и по-лоши. Политици. Журналисти. Митничари. Например.

Поне за едно Лейла беше права. Изабел беше напълно сигурна, че ако се постарае, ще се справи, както винаги. При това без дразнещи психоложки приказки.

– Благодаря ти за оценките – заяви тя и се постара да прозвучи хладно и невъзмутимо. – Ще ги взема предвид.

– Изабел… – започна Лейла, но после поклати глава и въздъхна. – Ще ти го пратя, като дойде.

– Не – изправи се Изабел. – Ще го чакам на рецепцията.

Възнамеряваше да си възвърне контрола. Лейла може и да беше дразнеща, когато се ровеше из психиката ù, но беше права. Изабел се водеше от желание да постъпва правилно и нямаше намерение да прекрачва границите на собствения си морал. Важно беше да види цялостната картина, а в случая това беше бъдещето на „Медпакс“. Така. Щеше да си сложи малко червило и щеше да направи всичко по силите си да спаси фондацията. Щеше да очарова онзи богат нехранимайко, за да получи от него каквото им трябваше. Пари.

Александър нямаше да разбере какво се случва, докато не станеше твърде късно.

7

Александър вдигна очи към сградата на „Сибюлегатан“. На фасадата висеше знаме с логото на „Медпакс“. „Скъпа улица“, помисли си той в асансьора, докато се оглеждаше в огледалото. През последните денонощия не беше купонясвал, дори не беше пил, което му се струваше крайно неестествено.

Вместо това си стоеше в хотелската стая и вечер си лягаше рано. Сутринта взе дълъг душ, хапна лека закуска и после се облече старателно в един от най-хубавите си ръчно шити италиански костюми.

Поглади обръснатото си лице и се опита да си спомни кога за последно се е случвало нещо подобно.

В телефона си имаше буквално стотици номера, някои на най-красивите жени в света. Супермодели, филмови звезди, някоя и друга аристократка. Хубави и сексапилни жени, които оценяваха подобаващо блясъка и привлекателността на Александър де ла Грип. Някои от тях бяха в Стокхолм в този момент. Трябваше просто да натисне едно копче или да повърви до „Стюреплан“, за да получи каквото иска. Но той не беше лягал с никоя, дори не се беше натискал с жена, откакто пристигна. Истината е, че не изпитваше желание. Не и след като видя Изабел, което само по себе си заслужаваше допълнително обмисляне.

Вместо да се отдаде на обичайните си пороци, в последните дни проучваше хуманитарните организации като цяло и по-конкретно „Медпакс“. Вече знаеше всичко, което си струваше да се знае по въпроса. Мозъкът му притежаваше това качество. Съсредоточаваше се върху една тема, научаваше всичко и след това също толкова бързо се изтощаваше. Просто си беше такъв.

Негоден за нищо, както често повтаряше баща му.

Но по-добре негоден за нищо, отколкото идиот и расист, както пък той повтаряше често.

Пооправи сакото си и хвана дръжката на вратата. През последните дни си беше изчистил имейла, беше се погрижил за финансите си, беше задълбочил познанията си за благотворителната работа и освен това се беше обадил на брокер на недвижими имоти. Всички тези дейности бяха силно нетипични за него.

Да не би да се разболяваше?

Усмихна се и отвори вратата. Нали все пак отиваше да се види с лекар…

Приемната беше мрачна въпреки слънцето навън. Една млада жена с къса коса и зелена жилетка го забеляза. Александър тръгна към нея и включи в действие целия си чар.

– Здравейте! – поздрави с усмивка.

– Добре дошъл! Казвам се Аста. С какво мога да ви помогна?

Очите ù проблеснаха пламенно.

– Говорих с Лейла Дибах – започна той, защото искаше да види жената с дрезгавия глас и впечатляващата деловитост.

Лейла беше изпратила в хотела му цялата документация, за която беше помолил. Никакво жалване, никакво увъртане, просто директен въпрос какво точно иска и след малко той го получи.

– А после трябва да се видя с Изабел Сьоренсен.

Преди Аста да успее да отговори, се отвори една тежка врата и се появи облечена в черно жена с големи златни бижута и високи токчета.

– Аз съм Лейла – поздрави тя и здраво стисна десницата му.

Чувствена по един зрял, улегнал начин, но също и вдъхваща уважение с този пронизващ поглед и дълбок глас сякаш пие уиски на закуска и после през целия ден пуши цигара след цигара. Всяка нейна сричка говореше следното: „Не търпя глупости, а такива като теб, Александър, хапвам за закуска“. Той си припомни, че тази генерална секретарка не беше лекарка, нито бюрократка, а психолог. Не приличаше обаче на никоя от психоложките, които беше срещал.

И след това се появи Изабел. За разлика от елегантно облечената Лейла тя носеше почти същите дрехи като предния път. Практични и грозни. И въпреки това у нея имаше нещо. Беше толкова неясно, че Александър трудно можеше да определи какво е. Жена с присъствие. Всички други сякаш изчезваха някъде в сенките, когато тя се появеше. Може би заради ръста ù, може би заради червената коса. Той никога не беше виждал подобен цвят.

– Здравей! – кимна тя.

И после стана нещо, което не беше ставало преди.

Изабел Сьоренсен се усмихна.

През Александър сякаш премина електрически ток. Усещането започна в гърдите, разпространи се назад и нагоре, през гръдния кош, по тила, в ръцете. Беше напълно нереално. Тази жена имаше усмивка като на филмова звезда.

– Здравей отново!

Александър протегна ръка и здраво стисна нейната. Кожата на Изабел беше хладна, пръстите – почти студени, но когато задържа тези сиви очи със собствения си поглед, той зърна как нещо проблясва. Изабел продължи да се усмихва, той продължи да я държи за ръка и двамата останаха така секунда-две по-дълго от необходимото.

– Изабел ще се погрижи за вас – обади се Лейла. – Нали, Изабел?

– Разбира се.

Изабел дръпна ръката си. Изглеждаше напълно равнодушна към ръкостискането, което на Александър се бе сторило едва ли не еротично.

– Заповядай.

Александър учтиво я изчака да седне първа. Изабел усети, че той я зяпа, и пак му се усмихна. Имаше невероятна уста, широка и чувствена, светлорозови устни, поръсени с още по-светли лунички.