че вече не е част от семейството и да ровят кой е баща ù. Шведските

аристократи не бяха известни с благосклонността си да приемат в кръговете си

незаконородени деца, които на всичко отгоре бяха изхвърлени и от семейството

си.

Наталия беше самотна.

– Майкъл е на обяд със семейството си – отвърна Аса.

На масата имаше вино за Аса и минерална вода за Наталия. Тя извади

бутилката шардоне от кофата с лед и напълни чашата си, преди сервитьорът да е

успял да дотича до масата им.

– Очевидно се събират всяка неделя, но не съм готова да се видя с майка му и

сестрите му, братовчеди и чичовци. – Очите ù бяха грейнали от виното. – Мисля,

че родата му се състои от около седемдесет души. – Прокара пръст по

кондензираните по чашата капки и се облегна в плетения стол. Изпъна крака и

погледна електриковосините си италиански обувки. Макар че беше вече леко

подпийнала, Аса изглеждаше по-секси отвсякога. Сините обувки и бялата рокля

определено ù отиваха, а любовта я правеше жизнена и неустоима. – Кой

нормален човек има толкова много роднини? Това си е цяла комуна.

Наталия се усмихна. Аса беше прекарала в самота прекалено много години от

живота си. Точно от това се нуждаеше – от седемдесетчленно семейство, – макар

че никога нямаше да си го признае, дори ако някой я заплашеше, че трябва да си

купува дрехи от каталог.

Наталия се облегна в стола и се подпря на дебелите възглавнички. Макар че

беше рано, навсякъде се виждаха туристи, неколцина местни и хора като Аса и

Наталия, седнали да си поприказват на чаша вино.

Или, в случая с Наталия, на чаша вода.

– Как се чувстваш? – попита Аса.

– Трудно е да се каже. Предполагам, че добре. Бременността е напълно наред,

всичко е нормално. Бебето трябва да се роди през март.

– А семейството ти?

– Не знам. – Ръката ù автоматично отскочи към гърдите, но Наталия се застави

да я сложи обратно в скута си. Вече не носеше перлената огърлица с герба на

фамилията. – Всичко е много странно. – Наистина беше странно, сякаш целият ù

живот бе изтрит. – Всъщност не знам коя съм. – Сложи ръка на коремчето си,

нещо, което напоследък правеше все по-често. Обичаше да усеща бебето си, да

си напомня, че са двама. Не ù личеше още, но дрехите ù започваха да стават по-

тесни и откриваше в себе си силен защитен инстинкт. Толкова силен, че дори се

изненадваше от себе си.

В известен смисъл вече се чувстваше майка.

Все още не беше чула и дума от майка си. На събранието почти не си казаха

нищо, а след това всичко потъна в гробовно мълчание. Наталия ù се обади. И пак,

и пак. Но повече от това не можеше да направи. Не можеш да накараш някого да

те обича безусловно, дори и ако ти е родител. Не за първи път майка ù я

наказваше с такова кошмарно мълчание. Въпросът беше дали щеше да ù мине,

или този път беше завинаги? Не можеше да си представи, че майка ù няма да

пожелае да я види никога повече, нито пък внучето си. Но до скоро не можеше

да си представи толкова много неща, а те се бяха случили.

Преди много години, когато Наталия беше на десет, а Алекс на девет, майка им

се беше ядосала за нещо, Наталия дори не помнеше за какво. Беше лято и тя

напусна дома ей така, за секунди. Баща им го нямаше, Питър също не беше там.

Наталия се изплаши, но десетгодишното ù съзнание просто знаеше, че майка им

ще се върне. Ако не при нея, то поне при Алекс, който беше любимото ù дете. Но

тя не се прибра. През цялата нощ. И Наталия се изплаши до смърт. Алекс беше

толкова разтревожен, чак му стана лошо и започна да повръща. Сега се питаше

дали това беше отключило в нея чувството, че нищо не означава за майка си, че

е дребна и незначителна.

Майка ù се прибра на другата сутрин и това беше мигът, в който Наталия

разбра, че най-важното нещо в живота на тази жена бяха нейните лични

потребности. И въпреки всичко Наталия и досега не бе проумяла колко вероятно

е майка ù да се отдръпне завинаги, или по-скоро да затвори вратата пред

собственото си дете, точно както правеше, когато бяха малки.

Запита се дали Алекс помни онази нощ. Как без думи се разбраха да не се

обаждат на никого. Наталия бе легнала при него и се бе опитала да го успокои,

макар че тя самата бе ужасена. Странно как бе успяла да забрави случката.

Скърбеше за тази жена и заради неспособността ù да обича някой друг освен

себе си. Скърбеше и за много други неща. Появяваха се нови истини и с тях

изплуваха и забравени неща. Например тя все още не знаеше кой е

биологичният ù баща и очевидно нямаше как да пита майка си. Братята ù бяха

полубратя. Тайни, които другите знаеха, но никой не си бе направил труда да ù

каже. Все пак, в центъра на цялата тази бъркотия...

– Какво? – попита Аса.

– Чувствам се свободна. Освободена от очаквания, освободена от задълженията

да се държа и да действам по подобаващия начин. Свободна, обикновена.

– Това е най-странното лято в живота ми. Не бях очаквала нищо от това, което

се случи – поклати глава Аса и се загледа в две момичета, прегърнати през

раменете, които минаха покрай тях. – Искам да кажа, че винаги съм мислила, че

моят живот е драма. А сега се появяват починали сестри, които всъщност са

живи, тайни бащи изникват на всеки ъгъл. Измами и драми. – Тя пак поклати

глава и къдриците ù подскочиха. – И това, което Питър направи на събранието...

Никога няма да го забравя. Сякаш гледах някакво телевизионно шоу.

– Да – съгласи се Наталия. Финансовите вестници все още бяха пълни с анализи

и спекулации по случая.

– Чувала ли си се с него?

– Не. Той просто изчезна. Алекс, който между другото е единственият от

семейството, с когото поддържам връзка, мисли, че е тръгнал да пътува. А Луиз е

изпратила огромен групов имейл, в който обяснява на всички познати и роднини,

че възнамерява да поиска развод.

– Това и аз го чух – потвърди Аса. – А майка ти? Говорила ли си с нея?

– Не – поклати глава Наталия.

– Но тя винаги се държи така, нали? – попита загрижено Аса.

– Да – отвърна Наталия доста бързо, защото не искаше да говори повече за

разсипаното си семейство.

„Ти ще се справиш, баща ти има нужда от мен“. Това бяха последните ù думи

след събранието и оттогава не си бяха проговорили дори веднъж. Александър ù

беше изпратил съобщение, че родителите ù се стягат да заминават за вилата във

Франция. Ако той не се обаждаше, нямаше да знае дори това. Щеше да се сети,

разбира се. Ако не, щеше да го научи от вестниците. Заедно с огромната вълна

критика. Безпощадна смазваща критика.

Някой беше пуснал клип в ютюб, който показваше изображения на Густав де ла

Грип в различни моменти, но навързани. Не самият клип бе предизвикал

скандала обаче, а озвучението към него. То беше композирано от всички нервни

изблици и обиди, които Густав бе изсипал на събранието. Да, беше монтирано, но

думите не бяха измислени. Всеки, който пожелаеше, можеше да гледа колкото

пъти си иска расистките обиди и грозните закани на баща ù. Клипът се

разпространи с такава бързина, че предаде съвсем ново значение на израза

„скоростно разпространение“. Алекс ù каза, че дори бил преведен на други

езици. Наталия не го беше гледала с превод, но вярваше на брат си.

Густав изхвърча от финансовите кръгове на секундата. Беше се пенсионирал

набързо и очевидно бе избягал от страната. Никога нямаше да се съвземе от този

удар. Беше едновременно вън от финансовия свят и от благородническите

социални кръгове – кръгове, където можеше да кажеш каквото си искаш за

жените, но никога нито една расистка дума. Вече няваше да има покани за лов,

за вечери с краля и други благодорни задължения. Сам си беше докарал това

падение. И то какво падение!

Наталия знаеше, че Густав сам си е виновен за всичко, но не можеше да не

изпитва съжаление към него и майка си. Нито единият, нито другият бяха

подготвени за това, което се случи. Всичко беше толкова глупаво. Глупаво, но

неизбежно.

– Как върви с Майкъл? – попита Наталия, за да смени темата, защото мислите за

семейството ù наистина я натъжаваха. Преди имаше голямо семейство, а сега

изведнъж нямаше никого. – Как са нещата между вас двамата?

– Добре. Не обсъждаме бъдещето, което е хубаво. Не съм много добра в

разговори за бъдещето – каза Аса с треперещ глас и се сви във възглавничката на

стола си. – Много добре. Искам да кажа настина много, много, много.

– Благодаря – прекъсна я набързо Наталия. – Не искам подробности.

Беше щастлива за Аса. Наистина. Но и малко завиждаше.

Отпи глътка вода.

Щеше ù се да бе събрала сили да бъде откровена с Дейвид в понеделник. Но

това би било много трудно, защото Наталия едва съумяваше да е откровена пред