новото поколение – умен, честен, с визия.

Въздъхна.

Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че не се чуства умен.

Пак плъзна поглед над града.

В понеделник се беше здрависал с Наталия. Бяха си подали ръце, за бога. Това

вероятно беше най-тъпото нещо, което някога бе правил. Да подаде ръка на

жената, която обича, да ù каже довиждане, сякаш беше колежка. И после да я

остави да си иде. Да допусне да изчезне от живота му.

Не се бяха виждали повече.

Разбира се. Защо да се виждат?

Нощем лежеше в леглото, гледаше в тавана и се питаше какво ли прави

Наталия. Лятото не беше свършило. Може би бе заминала на заслужена

почивка? И лекуваше раните си с някой възпитан патриархален тип, който се

отнася с нея, както заслужава. Някой с потекло.

Дейвид се опитваше да контролира неприятното чувство, което тази мисъл

събуждаше в него. Наталия с друг мъж... Но нима не го заслужаваше? Мъж,

който би се държал с нея като с принцеса, не би унищожил семейната ù

империя, не би принудил баща ù да се отрече от нея и не би допринесъл косвено

за уволнението ù. Не, точно сега, в този труден момент, Наталия де ла Грип се

нуждаеше от малко щастие.

Той пак въздъхна дълбоко.

Може би трябваше да ù се обади? Но какво да ù каже? Тя имаше пълното

основание да го мрази. Какво ù беше причинил това лято!

Беше пазил гнева в себе си прекалено дълго. И винаги си беше мислил, че това

е откровена емоция, с която има само един начин да се справи. Разбира се,

всичко беше много по-сложно.

Той се облегна на парапета. Погледът му следваше очертанията на покривите в

далечината.

През годините пред него се бяха отворили толкова много възможни пътища. И

той винаги бе избирал категорично, без колебание. Беше избирал отмъщението и

това му се бе струвало правилно, даваше му удовлетворение. Но тази седмица все

по-често се питаше дали някъде по пътя не бе завил в грешната посока.

Загледа се в небето и започна да се чуди.

Нещо шумолеше в съзнанието му. Нещо, което Майкъл бе казал. Но какво беше

то?

Той вдигна телефона и набра.

– Какво? – отговори троснато Майкъл.

– Мислих за това, което каза. Ако Каролина може да прости и да загърби

миналото, значи аз трябва също да го направя. Това искаше да кажеш, нали?

Когато говорихме за децата – че всяко дете на тази възраст прави грешки.

Очевидно това, което се случи в „Скогбака“ не беше просто младежка грешка, но

после трябва да продължиш напред, нали? Може би не да простиш, но да

разбереш какво кара хората да постъпват по определен начин?

Дейвид млъкна.

Съзнанието му препускаше толкова бързо, че не успяваше да догони мислите

си. Бяха толкова млади тогава, с Питър и другите в „Скогбака“. Мъченията бяха

ужасяващи. Унижението, бруталността… Държаха се като животни. Това беше

част от системата в такива училища, дори се очакваше, че тормозът на по-

големите ще те направи мъж. Беше нечовешко. Но дали беше непростимо?

Можеш ли да простиш такова нещо?

Трябва ли да простиш?

Дейвид не вярваше в прошката. Но може би беше избрал подход, който го бе

заклещил в миналото. Искаше ли да продължава да си стои там?

– Ало, Майкъл? Там ли си все още?

Майкъл издиша тежко в слушалката. Гласът му беше някак приглушен.

– Дейвид, трябва да затварям. Мислех, че е нещо важно. Зает съм, наистина.

И Майкъл затвори.

Дейвид остави телефона и се загледа напред. Всички определения за

отмъщението, които бе чувал – и които му бяха звучали измислени – странно

защо нахлуха в главата му.

Това, което се случи в „Скогбака“, физическата саморазправа, изнасилването,

беше… Всъщност нямаше думи дори да го опише. Просто най-лошото нещо, което

се бе случило в живота му. Споменът за Каролина, когато я намериха,

осъзнаването, че това беше отмъщение към него самия, задето не искаше да бъде

като тях. Вината, която почти го унищожи. Омразата. Това в крайна сметка

оформи и определи живота му. Той беше човекът, тръгнал да мъсти, човекът,

който искаше да уравновеси нещата. Това го беше превърнало в човека, който

беше днес. Мъж, който бе унищожил жената, която обича.

Прокара ръка по лицето си и се зачуди дали да не си вземе още една бира, да

се изкъпе, да си легне и да чете. Да прави нещо. Но не помръдна. Просто стоеше

там и гледаше напред.

Каро бе продължила напред, а той – не.

Беше му сърдита цяла седмица. Беше странно да му е сърдита. Беше го

поздравила за победата, но доста хладно. А после го захапа, сдъвка и изплю,

защото ù беше писнало да носи бремето на отговорността. Знаеше, че го е

направил само за да отмъсти за нея и му беше казала да си вземе доминантното

си отношение и да си го завре в задника. Отказа да говори за Питър де ла Грип,

отиде да пие кафе с Карл-Ерик и си замина за Дания при приятеля си.

Но тя беше права. Фактът, че той не успя да се освободи от миналото, беше

товар за самата нея. Сега вече щеше да спре. Щеше да престане да я контролира

и да живее живота ù вместо нея.

Странно, но изведнъж изпита облекчение – вече не се налагаше да носи върху

раменете си отговорността за някой друг. Разбира се, трябваше да се сети преди

години. Каролина беше голяма независима жена, а не бебе.

Взря се в небето.

Не, не беше особено умен.

След разговора му с Питър се появи и още един въпрос – дали поглъщането на

„Инвестум“ не беше нещо много повече, отколкото самият той можеше да си

признае?

По дяволите, толкова беше трудно да мисли за това сега.

Изумително! Дейвид наистина можеше да разбере Питър и да види борбата му

за одобрението на баща му. Защо тогава беше тази сделка? Ако не за едно-

единствено нещо – Дейвид искаше да покаже на биологичния си баща какво

може, какво е постигнал. Как никога не бе осъзнал това? Беше видял борбата на

Питър, но не беше видял своята собствена, и че двамата през цялото време са се

борили за едно и също.

Беше толкова уморен от този живот в миналото, така му беше писало да го

управляват и контролират демони, а не реалността. Каролина беше права.

Наталия беше права. Отмъщението не водеше до нищо добро. Не и в дългосрочен

план. Краткотрайното облекчение бързо отстъпваше на празнотата. Ако

Каролина беше достатъчно силна да продължи напред, значи и той трябваше да

направи същото и да престане да затъва в блатото на миналото. Време беше да

стане по-добър човек Да намери друга цел в живота си.

И ако можеше, да пусне миналото да си отиде…

Дейвид въздъхна.

Ако успееше да остави зад гърба си всичко, което стана тогава, вероятно

нямаше да успее да прости на Питър, но поне щеше да се опита да го разбере.

Ако – и това беше най-голямото „ако“ – успееше да прости на тийнейджъра

Дейвид, ако можеше да се помири с него…

Дейвид отстъпи от парапета.

Ако успееше да направи всичко това, тогава може би щеше да успее да си

върне Наталия.

Изведнъж всичко му стана съвсем ясно. Искаше Наталия. Истински. Не като за

една среща, като флирт, като… само за една нощ. Обичаше я така, както не бе

обичал никога досега, а може би не е бил способен и на обич. Желанието за

отмъщение бе удавило всичко друго. Нямаше място за други хора, макар че той

никога не бе изпитвал самота. Но когато Наталия се появи в живота му, сякаш

откри нови измерения на съществуване. Имаше нужда от нея. Искаше и тя да го

иска. Като мъж, като своя мъж.

Той вдигна телефона и пак набра Майкъл.

– Какво? – попита раздразнено Майкъл.

– Никога няма да мога да забравя какво се случи тогава – каза Дейвид, изпълнен

с някаква съвсем нова емоция. Наталия нямаше да направи нещата лесни за

него. Беше я наранил не един път, не два, а системно. Беше я измамил. – Но

приемам това, което се случи – каза бавно. – Знам, че звучи невероятно, но

наистина мисля, че трябва да загърбя миналото. Ако Каро го може, значи го мога

и аз.

– Дейвид?

– Какво? – Дейвид едва не засмя на еуфорията, която го завладяваше. Време

беше да бъде мъжът, който искаше да бъде.

– Сега си изключвам телефона.

63

Неделя, 3 август

– И как така днес имаш време за мен? – попита Наталия, опитвайки се да не

звучи прекалено злобно. – Защо не си с Майкъл?

Въпросът беше съвсем на място. Цяла седмица Аса прекарваше всяка божа

вечер с любовника си. Не че с нея и преди се виждаха всяка вечер, но от

понеделник след събранието приятелката ù беше станала напълно неоткриваема.

Наталия никога не беше имала много приятели, но след поглъщането на

„Инвестум“ социалният ù кръг бе напълно разбит. Наталия не искаше дори да си

мисли какво ще се случи, след като вестниците започнат да спекулират с факта,