Катрин Каултър - Сабрина

Имението Динуити

— Здравейте, скъпа, сигурно сте съпругата на Филип, Сабрина? Какво прекрасно име имате. И съблазнителни очи. Ще ви науча как да въздействате на мъжете с тях. Виолетови! Красиви, а не сини и отегчителни като моите. Много сте млада. Имате толкова много време пред себе си, имате на какво да се научите, но трябва малко да се промените, много сте слабичка. Аз съм Шарлот Карингтън, майката на Роан.

— Наистина ли ще ме научите как да покорявам мъжете с очи?

— Разбира се, мила. Трябва да започнете най-напред със съпруга си.

— Ето това вече е проблем, Шарлот.

Сабрина отстъпи назад и най-красивата жена, която беше виждала досега, се втурна в къщата, като че ли беше фея от приказките. Беше като богиня — очите й блестяха, косата й искреше като хиляди слънчеви лъчи.

— Как сте, Шарлот? Съжалявам, че виконтът не е тук. Всъщност не знам къде е. Какво да ви предложа? Може би ако имате време, ще ме научите как да използвам очите си, за да привличам мъжете?

— Хм… Обожавам тези сводове. Сигурно са направени през седемнадесети век.

— Да, това имение наистина е много странно. Филип би казал — един път погледни и два пъти се засмей. Аз не бих казала така, може би, защото съм малко тъжна. Къщата е великолепна. Моля, заповядайте в приемната. Аз просто забравих да ви поканя, защото непрекъснато ви гледам — вие сте толкова красива, не мога да повярвам, че сте майката на Роан.

— Знам, но това е истината. Разбрах, че милият ми син бил най-добрият приятел на Филип. Бил е и на сватбата ви.

— Да, жалко, че съпругата му не дойде. А вие защо не бяхте, мадам?

— Бях в Париж, мила. Само преди два дни се върнах в Монвейл. Огъстъс и аз преди това бяхме в Москва — много красиво място. За щастие всички говореха френски. Странно, нали? Толкова много хора живеят там и всичките говорят френски.

— О, мамо, на Сабрина ли досаждаш?

Беше Роан Карингтън. Влезе усмихнат, но когато застана до майка си, съвсем не приличаше на нея.

— Това наистина ли е майка ви, Роан? Струваше ми се невъзможно.

— Да, невероятно е. Тоби, зет ми, настояваше да казва, че е по-голямата ми сестра. Е, това е моята знаменита и незаменима майка, а това е блестящата ми съпруга — Сузана. Сузана, това е съпругата на Филип — Сабрина.

Сабрина, която беше замаяна от майката на Роан, тръсна глава и се втренчи в Сузана. Пред нея стоеше още една изключително красива жена, която сигурно беше на нейната възраст.

— Е, напълняхте ли поне малко, Сабрина — попита Сузана усмихната.

— Значи сте били тук и преди. Господи, готвачът наистина само за това пита и непрекъснато ме глези.

Слугата влезе и Сабрина спря да говори. Той взе наметалата на дамите и палтото на Роан, като непрекъснато гледаше Шарлот Карингтън, без да може да откъсне поглед от нея.

— Милейди, бихте ли желали да сервират чая?

— Благодаря, Котър, да.

Сабрина се обърна към Роан и се усмихна.

— Съжалявам, милорд, че не зная къде е Филип. Не зная кога ще дойде, а също така защо съм тук. Не, излъгах ви. Напуснах имението Монмаут, тъй като той пристигна там. Вече трети ден съм тук, а Филип все още не се е появил. Много съм объркана и не зная какво да правя.

— Аз умея да се справям с бъркотиите. Сигурен съм, че Филип знае какво прави.

Роан се обърна към жена си:

— Скъпа, как е коремчето ти сега?

— Добре, наистина — отвърна усмихната тя. — Роан трябваше да спре каретата преди около час, защото аз не се чувствах добре. Затова и не можах да дойда на сватбата ви. Моля за извинение.

— Мисля, че трябва да отидем в онази част на имението, където е залата в стил Тюдор. Не съм ходила там много отдавна. Филип ми беше казвал, че ще направи някои промени.

— Разбира се, мадам, Филип се интересува от Средновековния период все още — обясни Сабрина.

— Да, нали изгражда кулата — добави Шарлот. — Каза, че е скучна и отегчителна, затова е спрял строителството.

Лейди Карингтън се умълча за миг, после добави:

— Мисля, че ще станем много добри приятелки. Какви очи имате, мила!

— Тя е много красива, сигурно ви е доста трудно да бъдете нейна снаха — обърна се Сабрина към Сузана.

— Да, но само когато сме двете и мъжете мълчат и нищо не казват — отговори Сузана. — Знаете ли, тя никога не ме закриля, странно, нали?

— Не ревнувай от майка ми, Сузана. Това е признак на безсърдечие. Тя не те покровителства, защото знае, че мъжете ще започнат да се лепят по теб като пиявици.

Сузана се разсмя и го щипна по ръката.

— Съжалявам, че Филип не е тук.

— Да, мисля, че няма да се забави много.

— Той може и да открие къде съм, но едва ли ще дойде. Повярвайте ми.

Роан и Сузана само се усмихнаха, обърнаха се и отвориха вратата. Там, на прага, стоеше Филип. Той поздрави всички и каза:

— Това е глупаво, Сабрина, и ти го знаеш. Ако не беше напуснала Монмаут като състезателна котка, щеше да видиш как си скубя косите и горчиво плача за теб.

— Филип!

Сабрина се изправи на крака и протегна ръка. Не направи нищо повече. Стоеше неподвижна — слаба и бледа.

— Трябва да ти кажа истината. Аз вербувах Роан, Шарлот и Сузана. Те са мои защитници, свидетели и съмишленици. Те трябваше да дойдат тук преди мен, а аз да вляза едва когато ти станеш по-мила и се успокоиш. Какво мислиш за стратегията ми?

Сабрина ги гледаше втренчено, като че ли беше загубила ума си.

— Страхувах се че като ме видиш, веднага ще се втурнеш да бягаш. А гостите не можеш да изоставиш, нали? Затова те дойдоха преди мен. Те са наши гости и заслужават да имат домакиня.

Сабрина все още стоеше, без да може да каже нещо.

— Няма ли поне да ме приветстваш, Сабрина?

— Здравейте, милорд. От три дни съм тук. Всички в имението са много учтиви с мен. Когато дойдох и им казах коя съм, те веднага ме приеха. Бях премръзнала и много изкаляна от ездата, но те не се поколебаха и не се усъмниха в мен. Готвачът веднага се опита да ме прехрани. Останах много доволна. Разхождах се из цялата къща, но тук е студено и мрачно. Слънцето не прониква вътре заради кулата. Ако я построите на източното крило, ще бъде по-добре.

— Това опит за шега ли е?

— Да, Филип. Много съжалявам, че избягах тогава, но не знаех какво да направя. Не се тревожи, имах достатъчно пари в себе си. Можех да си наема файтон и да дойда тук, но нямах време — реших, че ще тръгнеш да ме търсиш и затова взех дилижанса.

Филип се начумери.

— Знам, че си взела дилижанса, но аз много закъснях.

— Избягах, защото мислех, че ще ме удушиш.

— Какво те кара да мислиш, че няма да го направя сега? — засмя се Филип.

— Не те виня. Сигурно, ако бях на твое място, бих се чувствала именно така.

Сабрина се обърна към приятелите му и попита:

— Разбрахте ли, че съм го ритнала в слабините, защото го намерих с любовница?

— Да, вярно е — увери ги Филип. — Всъщност аз вече не ходя при нея. Тогава бях отишъл да й кажа, че съм решил да стана като Роан — ще се занимавам със строителство и няма да се отделям от жена си.

— Но аз те нараних, Филип, унизих те. Помислих, че ще умреш…

— Това, което направих аз, беше по-лошо — аз те изоставих. Съжалявам, Сабрина, просто не зная какво ми стана. Не можех да събера мислите си. Тогава реших да изляза, но се върнах прекалено късно. Ти си беше тръгнала…

— Чаят! — оповести Котър и двама слуги влязоха в приемната с подноси, отрупани с храна.

— Мислех, че си отишъл на разходка с майка ми, Котър — каза Роан.

— Нейно благородие има много по-добра компания, милорд, не се безпокойте. Само исках да се уверя, че всичко върви по план.

— Какъв план? — попита Сабрина.

В стаята се разнесе приятна миризма.

— Ела, Сабрина, трябва да се нахраниш. Можеш да ядеш колкото искащ, но те съветвам да не се тъпчеш повече от седмица. Ще станеш най-дебелата дама в Лондон — покани я Сузана и се усмихна. — Това прочутата торта на твоя готвач ли е, Филип? Подай ми я, моля те.

— Да — отвърна той и започна да се храни. Дори притваряше очи от удоволствие. — Заклеваш ли се, че няма да бягаш повече, Сабрина? Че ще останеш с мен и ще живеем заедно за в бъдеще?

— Но ти не ме обичаш!

Сузана погледна съпруга си. Според нея разговорът ставаше много личен и трябваше да напуснат трапезарията, но Роан я успокои:

— Просто се храни и не се намесвай в разговора, Сузана. Ако трябва да излезем, Филип ще ни предупреди. Сабрина започна да му говори, значи все пак има напредък.

— Защо мислиш, че не те обичам? Не мислиш ли, че заслужаваш любовта ми?

— Заради свободата си, Филип. Ти искаш да имаш любовница, а аз не искам да те деля с никого. Ако отново си намериш някоя, аз пак ще те ритна.