Филип не беше съгласен с нея, но се усмихна, целуна я нежно и страстно, а после каза:

— Утре ще пием за здравето на Тревор. Разрешаваш ли ми да накарам това копеле да падне на колене пред теб?

— Може би, но не сега. Колкото до бъдещето, времето ще покаже. Ще го направим заедно.

„Заедно“, помисли си Филип. Никога досега Сабрина не се беше изразявала така. Сега вече той беше част от нея. Чувстваше се сигурен. Беше му приятно. Заспа щастлив с мисълта, че е успял да докаже себе си.

Сабрина също заспа, притисната до него.



Към полунощ Филип се стресна. Беше се събудил внезапно. Сабрина също се размърда до него.

— Какво има, Филип? Добре ли си? Искаш ли да ти помогна с нещо?

— Да, трябва да получа подаръка си от Роан и Сузана. Знаеш ли какъв е? Аз съвсем забравих. Той каза, че ще ми го даде само ако съм успял да ти доставя удоволствие и истинска наслада от любовта.

— Аз ще го потвърдя и ти ще си го получиш.

— Трябва да се усмихваш, когато му го казваш. Колкото по-голяма е усмивката ти, толкова по-вероятно е да си получа подаръка.

— Но сега е полунощ.

— Да, така е, но той заслужава да бъде събуден. Не биваше да постъпва така. Трябваше да ми даде подаръка още преди това. Как е могъл да се съмнява, че няма да ти доставя удоволствие? Какъв приятел ми е, щом като ми няма доверие?

Подът беше ледено студен. Той грабна халата си и го облече.

— Искам си подаръка! Къде спят те със Сузана?

— В синята стая. Филип, изчакай ме!

Три минути по-късно из къщата се разнесе силно потропване. Роан се събуди и веднага погледна към Сузана. Какво беше станало? Господи, какво се беше случило?

Филип и Сабрина стояха до вратата.

— Какво има, Филип? Какво правите двамата в нашата спалня? Та сега е едва полунощ! Спокойно, Сузана, всичко е наред. Сигурно имат да ни казват нещо, иначе защо ще бъдат тук по това време на нощта?

— Искам си подаръка, Роан. Ти каза, че си ми донесъл подарък.

— Господи, това ли било — прозина се Роан, усмихна се и погали жена си. — Сузана, Филип ни събужда през нощта, за да му дадем подаръка. Дали наистина го е заслужил?

Сузана погледна него, после Сабрина.

— Е, успя ли да те направи щастлива?

— Да, щастлива съм, заслужава си подаръка.

— Само ако не съм я смачкал — каза Роан. — Къде е тя?

Филип не можеше да повярва на очите си и изведнъж заподскача от радост като малко дете.

— Господи, ти наистина ли си ми донесъл котка, която ще може да участва в надбягвания? От дете си мечтая за такава котка, никой няма да бъде в състояние да ме победи! Другите не ми подариха, защото ме смятаха за безотговорен, а едно такова животинче изисква много специални грижи. Значи най-сетне са ти дали котенце от Джили, за да ми го донесеш, така ли Роан?

Филип бързо остави свещта на масата, грабна Сабрина в обятията си и я вдигна във въздуха от радост.

— Най-после, Сабрина, ще си имаме наше котенце!

— Чакай да я открия, Филип, а, ето я…

Сузана издърпа зад нощното шкафче едно малко пухкаво котенце, което все още спеше.

— Само на девет седмици е. Братята Хакър казаха, че може да се започне с обучението й. Изпратили са ти наръчник. Сведенията и всички подробности си длъжен да пазиш в тайна. Ето, вземи си котето.

Филип нежно пое малкото същество от ръцете на Сузана. Козината му бе толкова пухкава, че той още повече се разнежи и го притисна до себе си. Котето отвори очи и премигна. Филип го помилва, почеса брадичката му и каза:

— Много е красива, нали, Сабрина? Как ще я наречем?

Сабрина взе на свой ред малкото, вдигна го пред себе си и го гушна в скута си.

— Никакви тъжни имена, едно коте, което ще участва в състезания, трябва да има бойко име. Какво ще кажеш за Олимпия?

— Да, Олимпия наистина звучи достойно — отговори Филип, целуна жена си, а след това и малкото котенце, сгушено до нея. — Вече можем да си мечтаем за неговите успехи. Тя ще бъде неразделна част от нас, нали? Когато отидем при дядо ти, ще я вземем и нея. Той също разбира от такива котки. А и познава много мъже, които са добри в обучението им.

Филип прегърна жена си, погали котето и тримата напуснаха спалнята на Роан.

На излизане Сабрина се обърна към приятелите си и каза:

— Благодаря ви, вие го направихте много щастлив.

— Не, не ние, Сабрина, а ти самата. Ти си причината за неговото неизмеримо щастие.

Сабрина се разсмя. Животът наистина беше чудесен, просто великолепен.

Когато влязоха в спалнята си, Филип се обърна към нея и каза:

— Е, сега вече имам две същества, за които трябва да се грижа и да ги направя щастливи. Нашето коте ще стане най-знаменитото в цяла Англия.

Сабрина целуна ръката му, помилва го и отвърна:

— Чудя се коя от двете ни предпочиташ — мене или Олимпия?

— Не може да става и дума за сравнение. Ти колко бързо можеш да тичаш, Сабрина?

Сабрина се разсмя, легна до него, прегърна го през корема, а котето се сгуши до раменете й. Заспаха така — и тримата щастливи.

ЕПИЛОГ

Състезателен център за надбягвания „Макколтри“ Ийстбърн, няколко години по-късно

Тълпата ликуваше. Имаше шест състезателя, но само Джили от фермата в Монтвейл и Олимпия от Динуити заслужаваха вниманието на присъстващите. Джили бягаше с всички сили към Джейми, който бе застанал на финала и свиреше любимата й мелодия. До нея беше Олимпия — дългите й крака загребваха пръстта. Тя беше видяла готвача на Динуити, който стоеше съвсем близо до Джейми и нежно я подканяше:

— Хайде, миличка, ела, сладурчето ми, виж каква пържола съм ти приготвил. Не усещаш ли миризмата й? Донесъл съм ти и плодове, и сладкиши, хайде, миличка, покажи им какво можеш! Ела при мене, красавице! Милата ми! Ела при мен!

Готвачът беше разтворил книжната кесия и весело размахваше пържолата пред очите на Олимпия. Животното се стрелна напред още по-бързо и Джили остана зад нея. Олимпия стана абсолютен победител.

Филип Мерсералт държеше на ръце малкия си син Александър, когато Олимпия префуча край него и премина финалната линия. Малкият Александър се радваше на котето, което отиде при него, щом като получи обещаната си пържола.

Всички аплодираха Олимпия, особено онези, които бяха заложили на нейното име.

Сузана помилва котето и дори се наведе да го целуне, нищо че беше цялото прашно. После позволи на дъщеря си да я помилва по гърба. Мариане, която вече беше почти на седем години, каза на Роан:

— Аз също усетих, че мирише на пържоли, татко. Така честно ли е? Не е ли против правилата?

— Не, миличка, това е нова тактика. Сигурен съм, че братята Хакър за в бъдеще ще измислят нещо още по-привлекателно, което ще бъде от голяма полза за нашите котета.



По-късно вечерта в приемната на имението Монтвейл се бяха събрали Джулиън и Катрин Сейнт Клер, граф и графиня Марч, семейство Карингтън и семейство Мерсералт. Само преди една година се беше родил техният син Деймиан, който спеше спокойно в люлката си, въпреки шумните разговори около трапезата. Всички оживено обсъждаха победата на Олимпия над Джили.

Роан подхвърли една кифличка към жена си и закачливо каза на Филип:

— Е, времето ще покаже дали си случил с Олимпия. Сега да поговорим за децата. Мисля, че няма да е трудно да направим така, че децата ни да продължат нашето приятелство. Ти какво мислиш, Сузана? Можем ли да си имаме още деца?

— Ние също ще се погрижим за приятелството — отговори Филип, погали жена си по рамото, която вече не беше толкова слабичка и бледа, както в дните след сватбата им.

— Разбира се, скъпи — отговори Сабрина усмихната.

— А вие, милорд — обърна се към съпруга си графинята. — Няма ли да се включите в това начинание?

— Разбира се, любов моя, мисля, че ще можем.

Разговорът продължи за Ричард Кларъндън, чийто обичан баща бе починал съвсем наскоро и Ричард бе станал дук на Портсмут.

— Чудя се дали някога Ричард ще успее да открие жената, която ще го накара да разбере, че той е всичко за нея на този свят — каза замислен Филип.

— Жена, която ще държи на него и ще го цени. Както аз те ценя, Филип — усмихна му се Сабрина.

— Кой знае — отвърна също замислен Роан и вдигна чашата си за наздравица.

— Да пием за бързите котки и добрите приятели!

— Да пием! Нека ни има още много години!

Филип изпи виното си, наведе се към жена си и нежно я целуна по устните.