Катрин Каултър - Сабрина

Джесперсън, личният слуга на графа, отвори широко вратата на всекидневната.

— Господи, лейди Сабрина! Добре дошли отново вкъщи! Каква приятна изненада ни направихте на всички!

Джесперсън, който по начало бе много сдържан и мълчалив, сега не можеше да спре да говори.

— Позволете ми да съобщя на графа. Той ще бъде толкова доволен. Можете да вечеряте с него.

— Благодаря, Джесперсън, за грижите, които полагаш за дядо ми и за това, че го закриляш.

Джесперсън се изчерви и само се поклони.

— Оттук, милейди.

Детството я връхлетя. Ето там беше триъгълната спалня. Малките съкровища, както тя наричаше любимите си предмети, бяха върху скрина — цветни камъни от потока, една малка кехлибарена огърлица, която беше останала от майка й, рисуваното хвърчило с най-дългата опашка на света.

Спалнята на дядо й не беше променяна, откакто се беше родила. Завесите бяха тъмносини и този цвят доминираше навсякъде. Дебели турски килими покриваха пода и заглушаваха стъпките й.

Старият граф седеше в любимото си кресло пред камината, загърнат с халата си. Ръцете му бяха на облегалките.

— Дядо — тихо промълви Сабрина и бавно тръгна към него, за да не го изплаши.

Когато графът се обърна и я видя, тя позна онзи поглед, който винаги я беше дарявал с обич и разбиране. Сабрина извика и се втурна към него, хвърли се в прегръдките му и силно го притисна до себе си.

Ръцете му милваха косите й, а тя се беше отпуснала в скута му и тихичко плачеше. Дали беше повярвал на приказките на Тревор и Елизабет? Тя така и нищо не му писа за това. Не искаше да го тревожи.

Сабрина вдигна глава и го погледна право в очите.

— Толкова много приличаш на нея — каза старият граф, докато милваше лицето й и се усмихваше. — Колко жалко, че тя не можа да доживее, за да я видиш. Камила имаше същата горда осанка, същата грациозност и доброта и очите ти са като нейните, Сабрина. Ти си много красива и весела жена. Радвам се да те видя! Твоят съпруг тук ли е? Трябва да преценя дали те заслужава.

Джесперсън се появи и каза:

— Вечерята е поднесена, милорд. Милейди, бихте ли седнали на този стол? Така ще можете да продължите разговора си, докато вечеряте.

— Изглеждате добре, дядо — каза Сабрина, докато го наблюдаваше как се храни.

— Аз съм просто един стар орел, който не може да напусне гнездото си, Сабрина. Дори настроението ми е старо и отегчително.

Тя се разсмя и каза:

— Вие сте един стар поет, който винаги обича да използва сравнения, а поетите са вечни.

— Какво знае едно момиче за сравненията? Видя ли сестра си?

— Да — отвърна Сабрина и се опита да прикрие болката в гласа си.

— Тя се превърна в една скандалджийка, в една свадлива жена и това всичко стана, след като се омъжи за онзи подлец. Проклет да бъде! Защо не можах да разбера що за звяр съм довел у дома? Щях да предпазя всички ни.

— Моля ви, дядо, хранете се.

Той набоде един картоф с вилицата си и продължи:

— Тя не е щастлива, а и как би могла да бъде?

Старецът извърна глава и се загледа в камината.

— Елизабет никога няма да бъде щастлива, Сабрина. Трябваше да го проумея много по-рано. Мислех си, че единственото й спасение е да си намери съпруг. Повярвах в Тревор. Какъв глупак съм бил! Но знаеш ли, дори Елизабет да се омъжи за добър благородник, тя пак ще е нещастна, защото тя мрази самата себе си. Дадох й всичко, което винаги е искала да има. Тя е господарката на имението сега. Един ден ще бъде графинята на Монмаут. Винаги е искала да бъде милейди, да командва и да властва над всички и всичко и точно това я доведе до нещастието. Наистина жалко, Сабрина. Вече нищо не мога да направя.

Сабрина остави подноса си и отново седна на килима до дядо си.

— Тя вече не идва при мен. Сигурно се чувства виновна. Не се чуди, Сабрина, как можеше да си помислиш дори, че ще им повярвам?

Графът спря за миг, пое си въздух и продължи. Гласът му беше равен и спокоен:

— Ако трябва да бъда искрен, бих искал да можех да го убия, но тогава родът ни ще изчезне. А може би така ще бъде по-добре. Тръпки ме побиват, като си помисля какво поколение ще създадат Тревор и Елизабет.

— Благодаря ви, че ми повярвахте.

— Твоят съпруг казал на Джесперсън какво се е случило, а той ми предаде всичко. До края на дните си ще му бъда благодарен.

Сабрина се замисли, после каза:

— Филип е много мил. Той е честен и благороден, но стига за това. Сега сме заедно и искам да си говорим и да се смеем, както правехме преди.

— Ти си дошла тук, защото няма къде другаде да отидеш, нали?

Сабрина не можеше да погледне дядо си. Той винаги разбираше всичко, колкото и да криеше от него. Опита се да се усмихне, но не успя.

— Можехте ли да четете мислите на баба Камила?

— Не, мила, но прочетох онова, което не ми беше написала в писмото. Ако не бях толкова болен, щях веднага да дойда в Лондон. Можех и да предизвикам този твой виконт на дуел.

— Не се съмнявам.

— Е, нека те успокоя и ти кажа, че Ричард Кларъндън ми разказа всичко.

— Ричард? Похвалил е Филип?

— Ричард е благороден мъж и ми каза истината. Докато ми говореше, имах чувството, че вече познавам съпруга ти от цяла вечност. Всичко много ме зарадва. Бъди благодарна, че не се оказа в ръцете на такъв подлец като Тревор.

— Не. Филип не може да бъде и сравняван с Тревор. Значи вече знаете какъв е, така ли?

Сабрина се загледа в пламъците на камината, помълча малко, после продължи:

— Само че всички тези хора в Лондон, цялото изтънчено общество, всичко е много по-различно, дядо. Аз не можах да го приема. Всъщност можах, но само докато излезе наяве, че съм прекарала пет дни насаме с Филип и всички започнаха да ме смятат за блудница. Просто такива са правилата, с които те се съобразяват. Аз не ги разбрах и не можах да свикна с тях.

— Какви правила?

— Филип искаше свободата си. Той има любовница. Казва се Мартине. Не я крие, просто аз не мога да я приема.

— Разбирам.

— Само ако Филип не ме беше опозорил! Знаете ли какво означава тази дума за мен? О-по-зо-ре-на. Все едно, че съм вещ и някой ме е счупил на две. Странно е да се повярва, но хората ме смятаха за опозорена.

Графът кимна и Сабрина продължи:

— Ние имахме спор с него. Не съм очаквала, че някой ще преклони духа ми, но Филип вече го направи.

— Спорили сте с него? За любовницата ли?

— И за други неща. Не беше хубаво от моя страна. Разбирате ли, аз му предложих да се оженим, а после му казах, че може да запази свободата си.

— Ти си му казала, че може да има и други жени, освен съпругата си, така ли?

— Да. Той ми отговори, че свобода вече си има и че ще постъпва така, както на него му харесва. Точно така и направи.

— И ти го напусна заради това?

Сабрина се замечта, загледа се отново в огъня, после се обърна към дядо си и продължи:

— Всъщност аз го обичам, но той сигурно не ме обича. О, дядо, причиних му толкова мъка и го нараних, но знам, че ще го направя пак, ако отново го видя с любовницата му и затова си тръгнах. Знам, че никога няма да мога да приема другата жена.

— Да не си направила нещо, което да посрами името на Евърслей?

Тя се усмихна и… избухна в плач.

— Отидох в дома на любовницата му и ги намерих там. Бяха в леглото, всъщност само тя, той стоеше отстрани. Тя беше гола. Той все още не. Полудях! Ритнах го в слабините. Върнах се вкъщи, но той ме откри. Не ме обиди, нито ме удари, аз обаче го ударих отново. Тогава разбрах, че всичко е свършило между нас.

— Господи, Сабрина, къде си го ударила?

— Точно там, където не трябва да се удря един мъж. Едва после го разбрах, когато той ми каза.

— Няма по-лошо място за един мъж от това, трябва да ти кажа.