— Къде е виконтесата — извика той на Грейбър, докато се качваше по стълбите.

— Върна се преди няколко минути, милорд. Предполагам, че е в спалнята си.

Филип застана пред вратата й, натисна бравата и се опита да отвори. Не можа. Беше заключено.

— Отвори вратата, Сабрина!

— Върви си, Филип. Върни се при Мартине. Не искам да те виждам повече. Махай се!

— Ще се върна при Мартине, когато аз пожелая, разбра ли? Отвори проклетата врата! — изкрещя с всички сили той и ритна вратата, но нищо не се получи.

— Махай се, Филип, върви си!

Филип ритна още веднъж вратата и тя се разпадна. Сабрина стоеше до прозореца, гледаше го и едва си поемаше дъх.

— Махай се, Филип, върви си!

Филип тръгна бавно към нея. Лицето му бе потъмняло от гняв.

Сабрина протегна ръката си. Държеше камшик за езда.

— Стой далече от мен, Филип, или ще те ударя, заклевам се!

— Единственото нещо, от което ще стоя настрани, е твоето проклето коляно.

— Не се шегувам, Филип, махай се!

Сабрина замахна с камшика и го удари.

— Опитай още веднъж, малка вещице!

Той се втурна към нея, но тя се изви и го плесна още веднъж с камшика. От удара ръкавът му се скъса. Филип побесня. Улови я за ръката и силно я дръпна, но тя се приготви да го ритне отново и той се извъртя. Коляното й попадна в бедрото му. Той сграбчи здраво двете й ръце.

— Не мога да повярвам, че ме удари!

— В слабините или сега?

Той съзря камшика. Тя щеше да го удари отново, ако не й го вземеше веднага. После се вгледа в лицето й — беше бледо, очите — яростни, устните — стиснати. Леко я помилва по лицето и каза тихо:

— Какво става с нас, Сабрина?

Тя не му отговори.

— Никога не съм искал да ти причинявам болка, никога не съм искал да те наранявам. Винаги съм мислел само да те закрилям, а ето какво се получи. Защо стана така?

— Не знам, но не мога да те понасям повече. Наистина не мога, Филип.

— Ти ме съсипа като мъж.

— Бях ядосана. Съжалявам, не бих го направила отново. Ти беше с нея.

— Имах си причина.

— Знам каква е причината.

Той въздъхна и я пусна, наведе се и взе камшика.

— Ти си знаела, че ще дойда. С това ли щеше да се защитаваш?

— Нямах нищо друго. Когато бяхме във вилата, ти ми обеща да ме научиш как да се защитавам. Нямахме време за това тогава. После забрави.

— Да, предполагам, че е така, но ако те бях научил, не мога да си представя какво щеше да направиш там, в дома на Мартине.

— Махай се, Филип, аз наистина не искам да те виждам. Моля те, върви си.

— Да — промълви той най-накрая. — Мисля, че наистина нямаме какво да си кажем повече.

Обърна се и излезе. Камшикът плющеше по ботушите му.

Сабрина се изправи до камината и се загледа в пламъците. Той беше прав. Наистина нямаха какво повече да си кажат.

Глава 39

Сабрина бавно се надигна от писалището и остави писалката. Обърна се и погледна писмото, над което беше прекарала почти четири часа.

През прозореца на спалнята й се прокрадваше леката утринна светлина. Погледна часовника над камината и се обърна, за да продължи стягането на багажа.

Когато всичко беше готово, издърпа чантата си до вратата, погледна назад към писалището и за последен път реши да прочете писмото, което беше оставила.

Скъпи Филип,

Връщам се в имението Монмаут. Наистина съжалявам, ако моето натрапено пристигане тук ти е причинило само тревоги и безпокойство. Съжалявам и за много други неща, Филип, но най-вече за лошото си поведение вчера. Ти беше абсолютно прав. Нямах право да се показвам наранена съпруга и да те удрям в слабините затова, че си бил при любовницата си. Бях обаче прекалено разгневена.

Сигурно ще ме помислиш за най-голямата лицемерка, но аз наистина не мога да продължавам да живея по този начин. Ти не веднъж каза, че най-важното за теб е твоята свобода, но аз просто не исках да те чуя. Сега вече разбрах. Осъзнах, че не мога да се примиря да бъда една от жените, с които си заобиколен и че не искам да те деля с никого. Искам прекалено много. Мислех, че струвам повече от която и да е жена. Сега знам, че съм сгрешила.

Време е да се върна там, където ми е мястото. Не се страхувам повече от Тревор. Както каза ти, той живее живота си по свой начин.

Знам, че си много горд мъж, Филип, така и трябва да бъде. Възпитанието ти изисква да ме последваш, но аз те моля да не го правиш. Много мислих. Сама избрах пътя си. Сбогом. Наистина съжалявам за цялото нещастие, което ти донесох, втурвайки се в живота ти. Ти не го заслужаваш.

Сабрина огледа стаята за последен път и излезе. Когато се спусна по стълбите, Грейбър се изправи срещу нея.

— Каретата ми готова ли е? — попита хладно тя.

— Няма ли да е по-добре да изчакате милорда, милейди? Той всеки момент ще се появи. Защо не изчакате още малко? Много е студено, опасно е в такова време да се пътува…

— Сбогом, Грейбър, ти беше много мил към мен. Трябва да вървя. Сигурно ще ме разбереш.

Тя изнесе багажа си, а Грейбър стоеше на прага, без да знае какво да направи, за да я спре.

Сабрина се качи в каретата си и махна на кочияша да тръгва.

Конете потеглиха в галоп. Все по-далече и по-далече. Тя седеше завита с одеялото и гледаше в празното пространство пред себе си.



Каретата спря пред главния вход на имението Монмаут. Беше четири часа следобед. Сабрина огледа високата каменна сграда, която наполовина приличаше на замък, наполовина — на имение. От комините излизаше пушек. Игриви пламъчета се отразяваха в стъклата и правеха прозорците приказно красиви.

Сабрина се изправи пред огромната дъбова врата и стомахът й се сви. Помисли си как ли щеше да я погледне Тревор, но това вълнение бързо премина. Беше решила, че трябва веднъж завинаги да преодолее страха си от него. Ако той само я докоснеше, тя щеше да го убие със собствените си ръце.

Рибъл отвори вратата и се вцепени от изненада, после се разкрещя с цяло гърло:

— Лейди Сабрина! О, милото ми дете! Вие отново сте вкъщи! Влезте, влезте! О, слава на господа, че ви виждам отново!

Рибъл я прегърна и Сабрина се разплака.

— Толкова е хубаво да те видя отново, Рибъл. Колко добре изглеждаш! Дядо как е? От една седмица нямам никакви вести от него. Моля те, кажи ми, че е добре.

— Да, той се възстановява с всеки изминал ден. Сега вече всички ще бъдем добре. Вие сте вкъщи и това е достатъчно. Къде е Негово благородие? След вас ли е?

— Не, не е с мен.

— Сабрина?

Сабрина вдигна глава и видя Елизабет, която слизаше по стълбите.

— Здравей, Елизабет. Извини ме за момент — каза тя и се обърна към Рибъл, за да го помоли да донесе багажа й от каретата.

После се обърна към Елизабет, която все още стоеше на последното стъпало. Сестра й не изглеждаше здрава, беше отслабнала, само косата й си беше същата, но Сабрина реши да не й го казва.

— Изглеждаш добре, Елизабет, надявам се да се чувстваш по същия начин.

— И защо да не се чувствам добре? Да не би аз да съм бягала от къщи в снежната буря?

— Не, разбира се, много си хубава. Роклята ти също. Модерна е и ти стои добре.

Елизабет слезе от последното стъпало и застана на крачка от сестра си.

— Какво правиш тук? Не си спомням да съм те канила. Дядо също. Е, може би старият глупак е успял да скрие някое писмо от мен или от Тревор, макар че всичките ги проверяваме.

— Не, дядо не ми е писал. Аз сама реших да дойда. Бих искала да ми позволиш да остана известно време.

— Е, сега, когато вече си тук, мисля, че няма да мога да те отпратя. Поне не тази вечер. Къде е съпругът ти?

— Той е все още в Лондон. Исках да видя дядо. Чувствах се безпомощна и исках да го видя.

— Без съмнение и той ще иска да те види преди смъртта си, Сабрина. Надявам се този път да се държиш достойно като дама.

— Значи да се държа като дама. Кажи ми, Елизабет, това означава ли, че трябва да си лежа тихо и кротко в покоите и да чакам зет ми да дойде и да ме изнасили? Това ли имаше предвид? Мълчиш, нали? Чуй ме, Елизабет, престани да отхвърляш истината! Поне не пред мен!

За нейна изненада Елизабет мълчеше, навела глава. Изведнъж тя я дръпна за ръкава и изсъска в лицето й:

— Малка, долна мръсница! Не смей да ме поучаваш! Откъде събра толкова смелост, че да се върнеш тук? От съпруга си ли, който е все още в Лондон? Нищо не може да те спаси от Тревор, ако въобще искаш да се спасяваш, разбра ли!

— Много е просто, Елизабет. И двамата с Тревор сте наясно, че само да ме докоснете, и Филип ще ви убие без да му мигне окото, така че ме пусни!

— Господи, кого виждат очите ми! Не е ли това малката ми сестричка?

Сабрина забеляза как Елизабет се изпъва като струна и погледът й става още по-суров.

Обърна се и видя Тревор, който слизаше надолу, поклащайки се. Изглеждаше много смешно.

Тревор не откъсваше очи от лицето й.

— Да, аз съм, Тревор. Дойдох да видя дядо.

Той спря по средата на фоайето и не помръдна от мястото си.

— И къде е скъпоценният ти съпруг?

Елизабет отговори вместо нея:

— Виконтът е останал в Лондон. Той ще пристигне по-късно. Тя каза, че е дошла да види дядо.

— Колко очарован ще бъде старецът! Неговата малка безценна Сабрина се е върнала, за да го навести. Ще разбереш, че много се е променил, сестричке, но все още е жив.

— Да, сигурна съм, че е добре. И Филип, и Ричард Кларъндън ме увериха, че се възстановява, а и ти се грижиш за него, Тревор.

— Как може някой да не се грижи за него? Та нали той е моят вуйчо? Аз имам всички качества на племенник, който носи отговорност за него. Да, той наистина ще надживее всички ни.

Сабрина кимна и каза на Елизабет:

— Ако нямаш нищо против, бих искала да отида при него. Може да му занеса вечерята и да постоя малко.