После Сабрина отиде до прозореца, дръпна завесите и се загледа навън.

Денят беше мрачен и студен.

— Искаш ли да те заведа на бала в Алмак? Ти обичаш да танцуваш…

— Ако това ще ви достави удоволствие, то на мен също ще ми достави удоволствие.

Тя дори не се обърна, за да го погледне. Това още повече го ядоса.

— Питам какво на тебе ще ти хареса, Сабрина!

Тя се обърна и наведе глава.

— Мислех, че тези балове са скучни за вас, а и по всяка вероятност ще завали сняг. Облаците са паднали много ниско и става все по-мрачно.

— Какво значение има дали ще вали? Аз обичам да танцувам валс с теб и друго не ме интересува!

— Разбирам. Естествено аз ще се подчиня.

— Не напускай залата! Седни!

Без да продума, тя седна.

— Попитах те какви желания имаш ти, а не дали ще се подчиняваш, или не.

— Моите желания са вашите заповеди, милорд.

— Много добре. Моята заповед е да спреш да се държиш като бездушно същество!

Филип видя в очите й гняв. Това му хареса — поне беше някакво чувство. Той продължи.

— Може би Ричард Кларъндън също ще бъде там. Разбирам, че е просто твой приятел, какъвто е и за мен. Може би искаш да го видиш?

Беше много късно да върне думите си обратно и Филип го осъзна.

— В такъв случай, милорд, искам да отида.

— Какво, по дяволите, каза?

— Казах, че наистина искам да отида. Нали нямало никакво значение дали ще вали.

Нима наистина искаше да отиде там само заради Ричард? Филип не можеше да си отговори. Беше объркан.

— Не ми харесва този начин на живот, нито пък бракът ни — каза той, стана, хвърли кърпата си и излезе.

— Знам — извика след него тя. — Аз също не го харесвам.

Сабрина продължи да гледа през прозореца. След това опря лицето си на стъклото. Беше студено, но приятно. Предполагаше, че е успяла да го ядоса, но това не променяше нещата.

После отиде в библиотеката, извади някакъв роман и се разположи в креслото до прозореца.

Книгата беше на френски и това я накара да се съсредоточи. Скоро обаче вниманието й беше привлечено от хвърчащите навън снежинки и тя забрави четивото си.

Сигурно беше задрямала, защото се стресна от гласовете, които идваха от коридора.

— Осмелявам се да ви запитам, милорд — чу тя гласа на Пол Блекадор, — защото сметката, която получих, наистина е много странна. Донесе я един търговец.

Сабрина веднага се разсъни и застана нащрек. Това, което чу, направо я вцепени.

— Да, от дърводелеца. Мартине ме помоли да й го изпратя. Знаеш ли, Пол, гредата се стовари направо върху мен. Щеше да ме убие онази нощ. Плати на човека.

Сабрина онемя. Пръстите й стиснаха книгата толкова силно, че ръцете чак я заболяха. Никога не се беше чувствала толкова гневна.

— Има още една сметка, милорд, от шивачката — мадам Жизел. Тя също не е никак малка.

— Наистина е по-голяма от това, което очаквах. Аз ще отида при дамата, за да се разбера с нея. Нещо друго, Пол?

Пол му каза за предложението от Камарата на Лордовете и след кратък разговор се отдалечиха.

Вратата на библиотеката се затвори и Сабрина се показа иззад креслото. Изглежда никой не я беше забелязал. Тя размаха безпомощно юмруци във въздуха, но беше безсилна — беше се омъжила за най-големия лицемер и двуличник. Той я ревнуваше от Ричард, докато в същото време продължаваше да живее с любовницата си.

Тя отиде до бюрото и прочете адреса на Мартине, който стоеше под сметката. Можеше да я открие!

Е, Филип, щом искаш война — добре, имаш я!

Десет минути по-късно Сабрина беше облечена за излизане. Тя отиде при Грейбър и попита:

— Негово благородие тръгна ли, Грейбър?

Той кимна.

— Доведи ми кон. Излизам веднага.

Слугата се поколеба за миг, но тя го погледна толкова гневно, че той веднага се подчини.

Половин час по-късно Сабрина стоеше пред една двуетажна тухлена сграда. Улицата не беше никак привлекателна, но беше на не повече от миля от къщата на Филип.

Тя придърпа наметалото си, за да се прикрие да не я познае някой. Съвсем наблизо покрай нея мина Ланском, вярното куче на Филип, който сигурно носеше сметките му. Той я забеляза, спря се и отвори уста от изненада. Сабрина мина покрай него, изкачи се по стълбите и почука на вратата.

Няколко минути след това вратата се отвори и прислужницата се показа.

— Какво обичате?

— Търся съпруга си — отговори студено Сабрина и блъсна вратата. Едва не събори прислужницата.

Пред очите й се откри голяма стая, цялата окичена с безвкусни картини. От някъде се чу звънлив смях, а след това гласът на Филип. Без да мисли повече, Сабрина се втурна напред.

— Господи, не можете да влезете там, мис! Не отивайте там, мис!

— Само гледайте — отвърна Сабрина и се затича по стълбите.

Вратата беше полуотворена. В средата на стаята имаше голямо легло. Някаква жена лежеше по гръб, съвсем гола. Тялото и наистина беше красиво. Съвършено! Значи тази беше…

Изведнъж видя Филип. Той стоеше до леглото. Вратовръзката му беше развързана, палтото — преметнато на един стол. Господи, добре че не беше все още гол. Само след три минути обаче щеше да бъде.

Филип се смееше, Мартине също.

Изведнъж нещо го прониза. Той вдигна глава и видя… съпругата си.

Филип онемя. След миг се опомни и извика:

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Глава 38

— Господи! — извика Мартине и веднага наметна домашния си халат. — Това не го очаквах…

Сабрина отново погледна полуоблечената му любовница и се обърна към него:

— По-добре гредата да беше паднала върху теб и да ти беше смазала главата, докато правеше любов с нея, копеле такова! Как смееш! Искам да те убия, Филип! Проклет да си!

— За каква греда говориш? А, значи си подслушвала, така ли? Никак не е подходящо за дами като теб, Сабрина!

Филип не можа да продължи. Чувстваше се пълен глупак за пръв път в живота си. Как можа да му се случи такова нещо!?

— Не е подходящо за дами, така ли? Нищожество! Подлец! Ти си мой съпруг, а дори не си ме поискал!

— Е, да, а ти си ми съпруга и като такава какво правиш извън къщи, където ти е мястото?

— Тази къща е твоя, нещастно копеле, а не моя! Едва дишам въздуха в нея, но това теб не те засяга!

— По дяволите, Сабрина, какво говориш? Няма да търпя повече! Върни се веднага вкъщи! Ще разговарям с теб по-късно!

— По-късно ли каза? След като се любиш с нея, така ли? Нима ще имаш време за мен? Колко мило от твоя страна! Сърцето ми направо ще се пръсне от щастие!

— Това, което правя с нея, не е твоя работа! Ти сама ми предложи да запазя свободата си, въпреки че аз ти казах, че така и така ще бъда свободен!

— Как смееш да ме обвиняваш, че съм флиртувала с Ричард, когато през цялото време ти си поддържал връзката си е твоята любовница? Как смееш! Как смееш да ми причиняваш това! Толкова ли нищожна ме смяташ? Нищо ли не означавам за теб? И бракът ли не означава нищо за теб?

— Стига! Достатъчно! Престани да говориш такива идиотщини! Ти поиска да се омъжиш и аз се съгласих! Ти ми предложи да си остана свободен! Бракът изисква съпругата да си стои вкъщи, а не мъжът!

— Това беше тогава. Сега е друго — проплака Сабрина. — Аз те обичам. Ти си мой съпруг. Не ти е позволена предишната свобода, разбра ли! Тя е много по-красива, но ти не я проваляш нея, а проваляш мен! Не трябваше да се жениш за мен, а за нея. Това е факт, който има значение за живота ти!

— Ще приема факта така, както аз искам. Ти можеше да отидеш при Ричард или да го заведеш отново в стаята си! Не ме дразни повече, Сабрина! Върви си вкъщи! Господи, ти хленчиш като последната курва на Сохо!

Сабрина онемя. Гледаше го и не можеше да повярва на ушите си.

— Копеле! Аз те заварих с любовницата ти, а ти смееш да ме наричаш курва?!

Тя се нахвърли върху него и започна да го удря с юмруци колкото сили имаше.

Мартине се изправи, поклати глава и отново седна.

Филип сграбчи жена си за ръцете и я поведе към съседната стая. Затвори вратата с ритник и разтърси Сабрина.

— Спри, Сабрина, чуваш ли ме!

Тя се освободи от него и се дръпна назад.

— Твоето поведение е непростимо. Няма да го обсъждаме сега. Ти ще си тръгнеш оттук или наистина ще ме накараш да те изпратя в имението Динуити, за да разбереш къде ти е мястото!

— Моето място, така ли? Е, поне разбрах колко много ме зачиташ. Аз не струвам и пукната пара за теб, Филип! Това ми стига. Толкова ли не можеш да ме разбереш?

— Стига ми да те ударя.

Сабрина го ритна в слабините. Той само я погледна.

— Аз съм мъж. Не трябваше да ме риташ там — едва успя да каже Филип и се сви от болка.

Сабрина избяга от стаята, профуча край любовницата му и се втурна навън.

Няколко минути по-късно Филип си мислеше, че е по-добре да умре, отколкото да търпи тази ужасна болка. Беше готов да убие Сабрина…

Той се изправи колкото сили имаше и се повлече към спалнята.

— Господи, защо си толкова блед?

— Удари ме в слабините.

— Малката беше много разгневена.

— Ще я накарам да съжалява за това!

— Да не би да я набиеш? Филип! Та тя е толкова малка! Няма да е честно. Освен това ти си джентълмен, а джентълмените не удрят съпругите си.

Филип беше вече до вратата, когато я чу да казва:

— Тя те обича, Филип. Толкова пъти ти го каза.

— Глупости, това беше детинско увлечение, което едва ли съществува вече, след като я обладах три пъти за една нощ и не и доставих никакво удоволствие. Казва го просто по навик. Сега отивам да я убия. Винаги ще бъда свободен да правя каквото си искам. Ще се върна по-късно, Мартине.

Мартине седна на леглото и се замисли.

Десет минути по-късно виконтът пристигна у дома. Нареди да заведат коня му в конюшнята и влезе в къщата.