— Извини ме, скъпа, опитвам се да се въздържам. Прости ми; моля те! Не мога да устоя да не те гледам!

Момичето само простена насън, което в никакъв случай не беше отговор, но въпреки това влечението му си остана.

Филип я покри с бяла мъжка риза. Дрехата стигаше почти до бедрата й — изглеждаше много красива така. Помисли си, че ще му се наложи да изпере и двата халата, с които я беше облякъл още в началото, въпреки че се съмняваше дали кадифето ще може да се почисти. Погледна отново лицето й — беше спокойно. Това лице му беше познато — то бе най-скъпоценното за него. Нямаше никаква представа коя е тя — блудница, дяволска лъжкиня или светица. Когато за кратко разговаря с нея, му се стори, че е възпитана, умна, гласът й бе тих и нежен, но това нищо не доказваше. От собствен опит знаеше, че човек е способен на всичко, дори да заблуди най-близките си. Както стана с Илейн. Илейн. Не беше си спомнял за нея много отдавна. Всъщност спомняше си единствено когато се срещаха случайно на някое събиране на висшето общество в Лондон и тайно се надяваше да не е щастлива, защото си го заслужаваше.

Сабрина все още спеше. Храна! Трябваше да приготви нещо за ядене. Може би малко хляб. Поне два хляба, ако това, което приготви, можеше да се нарече хляб. Реши, че ще е по-добре да го опече във фурната. Чувстваше се много горд. Нямаше никакво значение, че беше поизгорял по краищата, все пак можеше да се яде. Какъв човек беше станал напоследък! Правеше толкова много неща, че винаги можеше да оцелее! Жалко за вида на хлябовете — приличаха на два сиво-кафяви камъка, точно такива работниците използваха, за да поправят старинната часовникова кула от времето на Елизабет до имението Динуити. Почти цяло лято им помагаше, докато най-сетне реши, че ще построи още една кула. Жалко, че все още не беше я започнал. Вероятно причината за това бе емоционалният шок, който преживя след всичко, което се случи в Шотландия с Роан и Сузана Карингтън. Не, сега не е време да си спомня онова чудновато преживяване. Може да го отложи за по-късно вечерта, когато ще бъде сам, ще си пийва бренди в кабинета, ще гледа огъня в камината и ще си мисли за неща, които само един мъж може да си представи.

Филип отчупи малко от изгорелия край на хляба. Не беше лошо на вкус. Спомни си за вкуса на ястията и хляба, които главният му готвач приготвяше — едва ли можеше да се сравни с него, но това сега нямаше значение. Все пак можеше да се яде.

Тя още спеше. Това никак не го тревожеше, защото именно сънят щеше да я излекува най-бързо. Филип внимателно зави хлябовете в две кърпи и ги остави на полицата в кухнята. След това сложи палтото си и отиде в конюшнята да нагледа Таша. Когато излезе навън, вятърът изведнъж се изви и го грабна в ледената си прегръдка. Сняг посипа цялото му лице. Единственото му успокоение беше, че никоя виелица не продължава дълго, поне в Англия. Огледа пътеката, която се извиваше покрай къщата. Приличаше на бяла панделка, завързана около нея.

Таша изцвили, щом го видя да влиза. Той я погали по главата и се засмя, тъй като тя го побутна по гърба.

— Да, знам, че ти е скучно и си отегчена до смърт, но сега не мога. Само още няколко дни трябва да изтърпиш, после ще можеш да препускаш — нежно каза Филип и погледна празната кофа. — Още няколко дни ще ядеш овес, а после ще имаш толкова много храна, че само ще пъшкаш.

Филип взе кофата, напълни я с овес и сено, гребна с друга кофа сняг, за да може да се разтопи и да има прясна вода за Таша. Беше му толкова весело, че чак запя на връщане към къщата. Снегът почти пълнеше ботушите му, но той само се усмихна и изтръска дрехите си. Господи, ако Сабрина не се събуди, ще вземе да почне да си говори сам или в най-лошия случай — с мебелите.

Почти беше приключил с ремонта на вратата, която трябваше да разбие, за да могат да влязат, когато дочу шум от горния етаж. Бързо захвърли бялата престилка и се втурна по стълбите нагоре, прескачайки стъпалата по две, по три. Сърцето му щеше да изскочи от напрежение.

Блъсна вратата и се закова на място. Сабрина се беше изправила до леглото, подпирайки се на завивките, за да не падне. Лицето й беше бледо, дишането отново затруднено, косата й бе разпиляна на раменете. Беше слаба и цялата в пот.

— Какво, по дяволите, правиш?

Тя се вгледа в него — лицето й стана още по-бледо.

— Не мога да се върна в леглото веднага.

— И защо не?

— Къде е тоалетната, знаеш ли?

— Зная, но бих предпочел да ме извикаш, преди да ставаш от леглото.

— Но аз дори не те познавам. Всъщност зная кой си. Ти си мъж. Не искам да ми помагаш, когато имам нужда да отида до тоалетна. Не е прилично. Много е унизително.

— Добре. Ела да те заведа. Когато станеш готова, просто ме повикай, за да те върна обратно в леглото. Сигурен съм, че силата ти е като на муха.

— Точно толкова ми трябва!

Когато Сабрина се върна в леглото, той й помогна да се завие и седна до нея. След това по навик сложи ръка на челото й.

— Край с треската. Никаква следа от нея. Вече си по-добре и не трябва, да ми създаваш грижи — ще си почиваш, ще лежиш спокойно, за да можеш да се възстановиш напълно, Сабрина.

— Ти знаеш името ми — възкликна учудена тя. Очите й странно блестяха.

На Филип много му се искаше да й каже, че знае още много неща за нея, например, че има белег по рождение на лявото бедро, но не посмя и само се усмихна.

— Да, дори знам как те наричат за по-кратко — Бри. Не помниш ли, че аз съм Филип? Нямам друго име, освен когато неприятелите ми ме наричат „копеле“.

— Спомням си. Къде сме?

Филип се усмихна и протегна ръка, за да приглади косата й и да сложи кичурите зад ухото й.

— Благодаря на господ, ти отново се връщаш към живота! Колкото до това къде сме, аз също нямам никаква представа. Тази част на Йоркшир ми е съвсем непозната. Не си ли спомняш какво ти бях казал? Аз те открих в гората, затрупана под снега. Преди това бях минал покрий тази вила и затова те донесох в нея. Тук сме вече два дни. Няма никакво значение къде точно се намираме — важното е, че е топло.

— А вие какво правехте в гората, господарю?

— Господарю?! Ти откъде разбра, че съм господар? Може да съм търговец или нещо друго.

Филип недоумяваше откъде беше разбрала. Дали не й беше казал вече, че е виконт Деренкорт? Не, не си спомняше. Погледът на Сабрина беше насочен към лявата му ръка.

— Имате пръстен с печат — всеки би го забелязал.

Филип се усмихна. Наистина рубинът на пръстена беше голям, той се предаваше от баща на син в тяхното семейство, както и при всички знатни фамилии в страната. Цели триста години неговият род е бил мощен и властен.

— Много си наблюдателна, Сабрина, ще го запомня. Разреши ми да ти се представя. Казвам се Филип Мерсералт, виконт Деренкорт. От имението Динуити, недалеч от Оксфорд.

Като че ли някаква искрица проблесна в очите на Сабрина. Дали пък не го познаваше отнякъде? Момичето не каза нищо, само сведе поглед.

Е, аз зная само малкото ти име, Сабрина. Кажи ми коя си?

Глава 11

Не беше сгрешил — тя наистина се колебаеше дали — да отговори. Може би все още се страхуваше от него?

— Казвам се Сабрина Евърслей — отвърна най-накрая тя.

Нямаше намерение да му обяснява, че всъщност е лейди Сабрина. Това не го интересуваше. Той може да е всеки, би могъл дори да е един от приятелите на Тревор. Засега тази информация му беше достатъчна, реши Сабрина.

Името Евърслей му беше познато. Къде го беше чувал преди? Защо Сабрина беше навела отново глава?

Филип докосна бузите й — не пареха. Челото й също бе студено.

— Сабрина, не бива да заспиваш веднага. Направих хляб и приготвих малко супа. Трябва да хапнеш, за да си възвърнеш силите. Нали така?

— Да — съгласи се момичето, но не отвори очи. — Наистина съм гладна. Благодаря ти.

Филип я наблюдаваше известно време, след това стана. Стигна до вратата и без да се обръща към нея, каза:

— Остани в леглото. Повикай ме, ако имаш нужда от нещо.

Няколко минути по-късно Филип се върна отново в спалнята при момичето. На ръцете му имаше поднос.

— Ваш покорен слуга, Сабрина. Нося ви най-вкусния хляб и най-добрата супа по тези места. Разбира се, в конюшнята има овес и сено, но силно се съмнявам, че Таша ще се съгласи да ги раздели с някого.

Сабрина го погледна много учудено и Филип добави:

— Моят кон. А сега, разреши ми да ти помогна да се облегнеш на възглавницата, лейди!

При това обръщение Сабрина отвори очи. Не, не беше сгрешил, но думите му я изненадаха и в погледа й имаше объркване и паника.

— Аз нямам пръстен с печат — каза тя със страх. — Не ме наричай „лейди“. Как можа да си помислиш, че съм дама?

— Да, нямаш пръстен с печат — отговори Филип, погледна я и продължи: — Няма значение. Трябва да се нахраниш.

Остави подноса, помогна й да се настани по-удобно, седна до нея и енергично започна да разбърква супата, за да се охлади.

— Това е специална рецепта, донесена чак тук в Йоркшир от твоя покорен слуга. Не, разбира се, че няма да повярваш, не си го и помислям дори, но все пак опитай!

Филип гребна с лъжицата малко бульон и я поднесе към устата й. За негово успокоение, тя затвори очи и се приготви да преглътне. Беше вече преполовила купата, когато поклати глава и се облегна назад.

— Наистина е много вкусно, Филип, но повече не мога да преглътна и капка дори. Ако не беше благородник, би могъл да отидеш да готвиш в двореца.

— По-добре опитай това, преди да направиш поредното си заключение за моите заложби — каза той и извади единия от хлябовете. — Знам, че не изглежда добре, но поне се надявам да можеш да го преглъщаш.

Сабрина отхапа от топлия хляб, сдъвка и преглътна. Изражението на лицето й не се промени. Малко след това тя се усмихна.

— Чудесен е, Ваше благородие! Наистина е прекрасен. Къде сте се научили да готвите така?