Докато говореше, Чарлз съзерцаваше прекрасната й шия — толкова бяла! Въздъхна, изкашля се и продължи с онзи примирен тон, с който винаги печелеше благоразположение:

— Успокой се, засега не можем да направим нищо. Искаш ли да поиграем малко на карти? Или предпочиташ да потанцуваме?

Тереза вече беше преполовила бутилката шампанско от прекрасните запаси на баща му. Чарлз леко се усмихна. Всъщност ако трябваше да каже истината, той много повече се притесняваше за Филип, въпреки че не беше изключено приятелят му да е отседнал в някой хан или нечия вила. Нищо чудно, ако сега Филип беше на топло и флиртуваше с някое красиво момиче. Откакто се беше върнал от Пенсилвания, той все още лекуваше старата си рана на рамото от битката край Сюдад Родриго. Понякога се чувстваше доста изнервен и гледаше на всяка цена да избягва трудностите. Така че напълно възможно бе да се е подслонил някъде.

Чарлз погледна към Тереза — чашата й отново беше празна. Какво трябваше да направи? Да й каже? Или да остави за по-късно?

— Не забравяй, Тереза, че Филип е бил войник. Ако виелицата го е застигнала някъде по път, той е достатъчно разумен, за да се откаже да продължи към Морленд. Убеден съм, че е успял да си намери подслон. Всъщност сигурен съм, че няма да изневери на добрите си маниери и ще изпрати някакво съобщение. Лошото е, че понякога природата успява да пречупи характера и на най-възпитания човек — въздъхна Чарлз и реши да продължи, тъй като не беше казал всичко, което смяташе за необходимо: — Трябва да знаеш, че където и да е сега Филип, сигурен съм, че ужасно му липсваш.

Да, това трябваше да й каже. Колко гениален можеше да бъде, когато реши, помисли Чарлз и се усмихна. Беше сигурен, че думите му са попаднали точно в целта. Господи, дано само не забрави да спомене името на приятеля си във вечерната молитва…

— Наистина ли мислиш така, Чарлз? Да не би да вярваш, че той в момента хленчи за мен, че е …

Точно тогава се появи Едгар Плъмър и спаси Чарлз от неизбежния отговор. Едгар беше доста забавен, но не само за него, а и за сестра му Маргарет. Беше много по-възрастен, но привлекателен мъж. Плъмър харесваше Чарлз, а ето че сега го избави и от трудното положение. Той се приближи до Тереза, взе ръката й в своята и каза:

— Разрешете на стария човек да каже колко сте прекрасна тази вечер, мис Елиът. Ще бъдете ли така любезна да ни посвирите на пианото?

Три пъти поред Тереза отказваше да свири, но сигурно постъпи така от скромност. Когато мистър Плъмър я помоли, тя не можа да откаже и се остави той да я съпроводи до пианото, което се намираше в другия край на гостната.

— Господи, Чарли, ето сега Тереза ни хвана като в капан. Тя пак ще ни свири онези свои отегчителни френски балади. Сигурен съм, че ще ги посвети на бедния Филип.

Чарлз се разсмя и отговори:

— Не говори така, Маргарет! Може да ни чуе!

Чарлз отведе сестра си до любимото й канапе, покрито с червен брокат, специално направено по поръчка на родителите им в началото на миналия век.

— Сега дамата поне е заета с нещо. Напомни ми да купя коледен подарък на Едгар. Съгласен съм дори да му подаря любимия си джобен часовник с ланеца. Един такъв часовник е много хубав подарък, нали?

— Тя отново ли ти досаждаше с въпроси за Филип?

— Чакай, това е припевът на гръцки. Мисля, че мис Елиът си е наумила да се омъжи за Филип. Не зная как успях да се сдържа да не й кажа, че виконтът сега най-вероятно е в обятията на някоя йоркширска красавица.

Маргарет прошепна напълно сериозно:

— Но къде, Чарли? В някоя странноприемница ли? Мислех си, че Филип има по-изискан вкус. Да не би да искаш да кажеш, че се забавлява със слугинчетата?

Чарлз отново се разсмя. Очакваше Маргарет да бъде шокирана от думите му, но явно не беше успял. От една година сестра му беше омъжена за сър Хю Дрекмор и доста се беше променила. Обикновено Маргарет беше стеснителна, рядко говореше, но сега бе станала по-уверена и открита. Тази промяна му допадаше — винаги можеше да разговаря с нея. Колкото до съпруга й, сър Хю, то той не се беше променил, беше си все същият — сериозен, тих, непрекъснато оценяващ поведението на другите. Най-важното беше, че Маргарет бе станала много забавна и това му харесваше.

Права си. Точно в това е проблемът. Напоследък Филип стана много претенциозен. Може би е отишъл на гости на някой съсед, за да се срещне с дъщеря му или със съпругата му.

— О, Чарли, не вярвам Филип да тръгне да съблазнява някоя омъжена жена!

— Откъде знаеш?

— Той ми е казвал.

— Маргарет, ти подиграваш ли се с мен?! Наистина ли…

— Аз го попитах преди около две години, когато бях влюбена в него. Беше толкова мил. Знаеше как се чувствам и въпреки това не се подигра с чувствата ми. Бях чула, че има връзка със съпругата на посланика, мисис Стоктън, но това не беше истина. Всъщност той най-добре знае, но тогава я беше отхвърлил и дамата реши да разгласи клюката… само че в своя полза. Това много го беше вбесило, Чарли, и той сподели, че никога няма да обръща внимание на омъжените жени.

Господи, Маргарет е била влюбена във Филип! И той да не разбере досега! Никога не би му минало през ум.

— Не мога да си представя, че все още има жена, която Филип да не е съблазнил. Ти нали вече не си влюбена в него, Маргарет?

— Не, след като срещнах Хю, той вече не съществуваше за мен. Само една седмица ми беше достатъчна да се виждам с Хю и да забравя всички останали мъже на света. Но знаеш ли, Чарли, винаги съм се чудела защо не се е оженил. Познавам много прекрасни дами, които с радост ще станат негови съпруги.

— Има обаче една подробност. Виждала ли си някога графиня Бъфорд?

Маргарет кимна и обицата на лявото й ухо се допря до рамото й.

— Разбира се, тя е най-важната особа. Мама никак не я харесва, но каза, че е прекалено властна, за да бъде пренебрегната. Аз винаги внимавам да не влизам в спор с нея. Веднъж казах на мама, че тя винаги ми е изглеждала невинна, непорочна и много красива, а мама само се засмя и ме посъветва да не й се доверявам. Знам, че лорд Бъфорд я обожава. За какво й е Филип?!

— Когато се появи в обществото преди около шест години, тя си извоюва титлата „Ледената девица“. Имаше си всичко — и богатство, и красота. Филип беше млад хусар, изпратен в Лондон. Същата пролет почина неговият баща, виконтът. Филип беше съвсем млад и неопитен. Не знаеше как да се държи в компанията на такива жени като Илейн. Беше потънал в мъката си и се затвори в себе си.

— Господи, да не искаш да кажеш, че Филип се е влюбил в тази ужасна жена?!

Чарлз само вдигна рамене.

— Не съм съвсем сигурен какви са били чувствата му към Илейн, но знам със сигурност, че я желаеше. Това не е ли любов? Не зная, Маргарет, все пак тогава той беше само на двадесет и пет години, а момчетата са доста похотливи — те така разбират любовта. Господи, виж Едгар! Той умолява мис Елиът да продължи концерта си. Стискай палци да успее!

Мис Елиът продължи с друга песен — сълзлива интерпретация на една френска балада от миналия век.

— Добре поне, че пее хубаво — отбеляза Чарли.

— Хайде, Чарли, разкажи ми какво се случи тогава!

Глава 9

Чарли погледна замислен сестра си и се зачуди защо си беше припомнил тази история, след като бяха минали толкова години. Разбира се, имаше отговор на този въпрос. След като техният приятел Роан Карингтън се беше оженил, Филип наистина изпадна в паника. Веднъж бе споделил с Чарлз, че Роан наистина е щастливец, истински щастливец. Не можеше дори да повярва, но смяташе, че и Сузана е щастлива, защото понякога се случваха и такива неща — и жената, и мъжът да са щастливи от избора си. Изглежда самият той не се чувстваше щастлив тогава.

— Ох, Маргарет, трябва наистина да ми обещаеш, че ще запазиш в тайна тази история. Повечето хора не знаят почти нищо за Филип. Единственият, който го познава толкова добре, колкото и аз, е Роан Карингтън.

— Обещавам, Чарли.

Мис Елиът толкова силно удари клавиша на пианото, че чашите на подноса зазвъняха.

— Филип поиска ръката на Илейн и тя се съгласи. Датата беше определена за следващия април, защото Филип трябваше да изчака година от смъртта на баща си. Имаше прекалено много време дотогава. Настъпващата 1809 година беше размирна — в Пенсилвания непрекъснато се водеха престрелки. Филип реше, че негов дълг е да се присъедини към полка си, въпреки че Илейн не беше съгласна. Понякога се чудя защо толкова много грешки правим през живота си, защо сме толкова глупави, че сами отхвърляме щастието си. Както и да е. Филип се върна в Лондон в началото на февруари, за да навести имението си Динуити и да даде разпореждания за новата господарка. Беше се променил много… истински възмъжал, въпреки че беше само на двадесет и една.

— Да, прекалено млад джентълмен и прекалено стара мома — никак не е честно и справедливо.

— Може би това не беше основната причина.

— Знаеш ли, Чарлз, винаги съм си мислела, че очите на Филип са огледало на душата му. Виждала съм го да се смее, а очите му — пълни с тъга. Винаги се чудех как да постъпя в такива случаи.

Чарлз не успя да вникне в думите, но като че ли нямаше и желание да се замисля, а само добави:

— Никога няма да забравя онази нощ, когато дойде при мен. Беше мъртво пиян. Лицето му беше бледо, сякаш се връщаше от битка със самия дявол. Изплаши ме до смърт.

Чарлз говореше бавно. Споменът за онази нощ отново изплува — бледите устни на Филип, студените му очи и мъртвешкият поглед. Целият трепереше. Още чуваше ледения му глас:

— Илейн иска да се оженим веднага, Чарли, а не през април, както бяхме планирали.

Тогава Чарлз втренчи поглед в него. Не знаеше какво да му каже, как да го успокои. Филип беше прекалено млад. Никой от приятелите им не искаше още да се жени, затова Чарлз реши да го успокои: