— Дано да си прекарал добре — каза загрижено той. — Знам, че е малко неловко, когато не познаваш никого.

— Беше приятно.

— Със Савана май наистина си допаднахте. Сигурен съм, че и на нея й беше приятно.

— Добре си поприказвахме.

— Радвам се. Малко се тревожех за нея. До миналата година родителите й идваха с нас на бригадите. За пръв път тръгва сама. Знам, че е голямо момиче, но тук няма много хора от нейната компания и мисълта, че цяла вечер ще отбива мераците на нашите юнаци, ми беше неприятна.

— Сигурен съм, че щеше да се справи.

— Може и да си прав, но някои от тях са много настоятелни.

— Разбира се, че ще са. Нали са юнаци.

Той се засмя.

— Прав си — кимна и погледна през прозореца. — Сега накъде да завия?

Прекарах го по малките улички и не след дълго вече бяхме пред нас. Прозорецът на татко все още светеше.

— Благодаря ти — казах и отворих вратата.

— Няма защо. — Той се усмихна приятелски. — И, както ти казах, отбивай се, без да се притесняваш. През седмицата сме на работата, но вечер и през уикенда сме свободни.

— Ще запомня — обещах.

Влязох и първата ми работа беше да надникна при татко. Той беше зает със Сивия каталог и подскочи, като ме видя. Не ме бе чул да влизам.

— Извинявай! — казах и седнах на стъпалото, което разделяше кабинета от останалата част на къщата.

— Няма нищо.

Това беше единственото, което каза. Огледа се притеснено, явно не можеше да реши дали да остави каталога настрани, или да продължи работа.

— Днес вълните бяха жестоки — казах бодро. — Бях забравил колко е хубаво да се плъзгаш по вълните.

Той се усмихна, но отново не каза нищо. Размърдах се неловко, но продължих упорито:

— Как мина днес в работата?

— Все същото — отвърна той и бързо потъна в себе си. С това нашият разговор също потъна в небитието.

3.

Сърфирането е самотен спорт, но физическото усилие те кара да забравиш за скуката и самотата и те учи да се сливаш с природата, вместо да се бориш с нея… Поне така пише в списанията за сърф и аз в общи линии съм съгласен. Няма нищо по-вълнуващо от момента, когато хванеш вълната и се гмурнеш в тунела от вода, докато тя тича към брега. Но аз не съм като онези маниаци с настръхнала от студ кожа и опъната назад коса, които по цял ден са на дъската, сякаш това е смисълът на съществуването им.

За мен сърфирането е свързано с факта, че светът наоколо е ужасно шумен, а вътре шумът изчезва. Когато си на дъската, чуваш собствените си мисли.

Това казах на Савана, докато вървяхме към океана в ранното неделно утро. Поне мисля, че го казах. Защото през по-голямата част от времето просто дрънках разни глупости и се опитвах да прикрия факта, че цялото ми внимание беше заето с нейните бикини.

— Като при конете — каза тя.

— А?

— Дето чуваш мислите си. И аз обичам да яздя заради това.

Значи наистина го бях казал. Тръгнахме рано, защото най-хубавите вълни бяха рано сутрин. Небето беше ясносиньо и предвещаваше горещ ден, значи скоро плажът щеше да се напълни с народ. Савана седеше на стъпалата пред останките от снощния огън, увита в кърпа. Въпреки че веселбата без съмнение бе продължила дълго след като си бях тръгнал, наоколо нямаше нито една кутия от бира или безалкохолно, нито друг боклук. Тия студенти започваха да ми харесват.

Въпреки ранния час беше топло. Останахме няколко минути на брега, за да й обясня основните движения. Скоро Савана реши, че е готова, и нагазихме във водата.

Вътре имаше само двама сърфисти — същите, които бях видял онзи ден. Опитах се да намеря най-доброто за нея място, за да има достатъчно пространство около себе си, и изведнъж осъзнах, че не я виждам наоколо.

— Чакай, чакай! — чух я да вика зад мен. — Спри!

Обърнах се. Савана стоеше на пръсти, вълните се разбиваха в корема й, а кожата й беше настръхнала като на пиле. Тя се опитваше да надскочи водата и трепереше като лист.

— Остави ме да свикна… — Тя изписка няколко пъти и кръстоса ръце пред гърдите си. — Олеле! Небеса, наистина е студено!

Небеса? Едва ли във взвода можеш да чуеш подобно възклицание.

— Ей сега ще свикнеш — засмях се.

— Не обичам студа. Мразя го!

— Нали живееш в планината? Там има сняг.

— Да, но си имаме от онези неща, наречени палта, ръкавици и шапки. И не се хвърляме рано сутрин в ледените води.

— Забавно е.

— Да, много забавно. Майчице мила, колко е забавно! — възкликна тя, все още подскачайки нагоре-надолу.

Майчице мила! Изкисках се, Дишането й постепенно се нормализира, тя направи още една малка стъпка навътре.

— По-добре се гмурни изведнъж, така се измъчваш повече.

— Ти го направи по своя си начин, аз — по моя — тросна се тя и сложи край на мъдрите ми съвети. — Не мога да повярвам, че дойде толкова рано. Мислех си, че ще отидем следобед, когато температурата е малко по-висока от точката на замръзване.

— Почти двайсет и пет градуса е.

— Добре, добре.

Явно вече бе свикнала с водата. Пое няколко глътки въздух, придвижи се бавно напред, милиметър по милиметър. Загреба вода и намокри раменете си.

— Добре, мисля, че съм готова.

— Не хуквай сега през глава заради мен. Ще те изчакам, ако трябва, и час.

— Благодаря ти — отвърна тя, глуха за иронията ми. — Ето така!

Каза го повече на себе си, отколкото на мен. Пристъпи крачка напред, после още една. Лицето й бе застинало от напрежение и изглеждаше прекрасно. Толкова сериозно, толкова съсредоточено. Толкова смешно.

— Стига си се смял! — ядоса се тя, макар че не показвах с нищо чувствата си.

— Не се смея.

— Чета го по лицето ти. Смееш се вътрешно.

— Добре, де, спирам веднага.

Най-накрая тя се отпусна и дойде до мен. Водата покриваше раменете ни. Хвана дъската, а аз я задържах на място, като се опитвах да не гледам в банските й, което не беше лесно, предвид, че беше точно пред мен. Яростно се загледах във вълните зад нас.

— Сега какво?

— Запомни ли какво трябва да правиш? Гребеш с всички сили, хващаш дъската от двете страни в предната й част, после се задържаш на крака.

— Ясно.

— Отначало е трудно. Не се изненадвай, ако паднеш няколко пъти. Загубиш ли равновесие, просто се претърколи заедно с нея. След няколко опита всичко ще е о’кей.

— Добре — кимна тя и аз видях една малка вълна да идва към нас.

— Приготви се — извиках, докато чаках точния момент.

Засилих дъската точно когато вълната ни удари, за да й дам начална скорост, и Савана я хвана. Не знам какво очаквах, но не и да се изправи веднага, да запази равновесие и да язди чак до брега. На плиткото скочи умело от дъската и се обърна към мен с блеснал поглед.

— Как беше? — извика задъхано.

Въпреки огромната дистанция между нас виждах всяка черта на лицето й.

„Ох, човече — обади се един вътрешен глас, — наистина си загазил!“



— Упражнявам се от години — призна тя, когато се приближих. — И имам добро чувство за равновесие. Може би трябваше да ти го кажа, докато ми обясняваше как ще се пребия.

Прекарахме повече от час във водата. Тя успяваше всеки път да се задържи и яздеше с лекота всяка вълна до самия бряг, макар че не можеше да сменя посоката на сърфа. Но не се съмнявах, че с малко повече упражнения ще се справи и с това.

После се върнахме в къщата и аз я изчаках на стълбите да се преоблече. Повечето от хора още спяха, три момичета седяха на терасата и гледаха океана, другите сигурно се възстановяваха от снощи, защото не се виждаха никъде. Савана се появи след няколко минути в къси панталонки и широка тениска. Носеше две чаши с кафе. Седна до мен на стъпалата и се загледа в океана.

— Не съм казал, че ще се пребиеш — реших да изясня нещата аз. — Просто казах, ако загубиш равновесие, да преместиш тежестта на тялото си в противоположна посока.

— Аха — погледна ме хитро тя. После посочи към чашата. — Това е за теб.

— Мирише страхотно.

— Не мога да започна деня си без кафе. Това е единственият ми порок.

— Всеки си има някакъв.

Тя ме погледна с любопитство.

— А твоят какъв е?

— Аз съм изключение. Нямам нито един.

Савана ме сръга приятелски и аз си глътнах езика от изненада.

— Знаеш ли, че снощи имаше пълнолуние?

Знаех, но предпочетох да си затрая.

— Наистина ли?

— Още от дете обичам пълната луна. Мислех, че е нещо като знамение. Вярвах, че винаги предвещава добри неща. Например, ако съм направила някаква грешка, луната ми дава шанс да започна всичко отначало и да поправя нещата.

Тя замълча, допря чашата до устните си и димът оформи венец около лицето й.

— Каква е програмата ти за днес? — попитах я, без да откъсвам поглед от очите й.

— По някое време ще се съберем, за да обсъдим нещата за утре, но друга работа нямам. Освен църквата. За мен църквата е важна. Има ли желаещи да дойдат с мен на църква? Което ме подсеща… колко е часът?

Погледнах часовника си и казах:

— Малко след девет.

— Вече! Ох, нямам много време. Службата започва в десет. — Кимнах. Беше ясно, че е време да се разделим. — Искаш ли да дойдеш с мен?

— На църква? — изненадах се.

— Да, на църква. Не ходиш ли?

Не знаех какво да кажа. Разбрах, че тя се отнася сериозно към тази работа и се уплаших, че отговорът ми ще я разочарова. От друга страна, не исках да я лъжа.

— Не много често — признах. — Всъщност не съм ходил от години. Като дете ходех, но… Не знам защо спрях.

Тя протегна краката си напред и изчака да добавя нещо. Разбра, че няма да го направя, и се обърна към мен:

— И?

— Какво „и“?

— Ще дойдеш ли с мен или не?

— Нямам подходящи дрехи. Имам предвид, че времето е малко, за да си ида до нас, да се изкъпя, преоблека и да се върна навреме. Иначе щях да дойда.