— Сигурен съм, че нямаше да те оставят да гладуваш.

— Знам, но нямаше да е честно. Те вече правят нещо стойностно с труда си и това е достатъчно.

Краката ни затънаха в пясъка.

— Защо точно Уилмингтън? — попитах. — Имам предвид… защо не в Ленор или Рейли?

— Заради плажа. Трудно е да намериш доброволци за такава работа, но ако е съчетана с плаж, е по-лесно. А колкото повече хора дойдат, толкова повече работа ще се свърши. Тази година успяхме да привлечем трийсет души.

Кимнах и осъзнах колко сме близо един до друг.

— И ти ли завърши тази година?

— Не, ще завърша през следващата. И след това ще запиша магистратура, ако това е следващият ти въпрос.

— Това беше.

— Сетих се. Когато следваш, всички те питат за това.

— А мен всеки ме пита дали ми харесва в армията.

— И харесва ли ти?

— Не знам.

Тя се засмя и смехът й беше толкова мелодичен, че поисках да го чуя отново.

Стигнахме до кея. Взех сърфа и хвърлих празната кутия от бира в кошчето за боклук. Тя изтрака по металното дъно. Звездите вече бяха над нас. Със запалените си светлини къщите между дюните ми заприличаха на тиквени фенери.

— Имаш ли нещо против да те попитам защо реши да влезеш в армията? Като се има предвид, че не знаеш дали ти харесва?

Отне ми известно време, докато формулирам отговора си. Преместих дъската в другата си ръка и казах:

— Не знам как да ти обясня точно, но по онова време имах нужда да го направя.

Тя изчака да продължа, но когато разбра, че нямам такова намерение, кимна.

— Сигурно се радваш да се върнеш вкъщи.

— Без съмнение.

— Навярно и баща ти е щастлив.

— Може би.

— Разбира се, е щастлив. Няма начин да не се гордее с теб.

— Надявам се да си права.

— Сякаш не си много убеден.

— Трябва да се запознаеш с баща ми, за да разбереш. Той не е от приказливите.

Луната се отразяваше в тъмните й очи. Тя промълви тихо:

— Не е нужно да говори, за да се гордее с теб. Може би го показва по друг начин.

Замислих се, с надежда да намеря нещо, което да потвърди думите й. В същия миг от къщата се чу писък. Беше едно момиче близо до огъня. Едно от момчетата я бе хванало за ръцете и я буташе към пламъците, тя се смееше, пищеше и се бореше с него. Брад и Сюзан се гушеха наблизо, но Ранди бе изчезнал.

— Каза, че не познаваш повечето от хората там.

Тя поклати глава и косата й се разпиля по раменете.

— Не много добре. С по-голямата част се запознах, когато дойдоха да се запишат, и сега, докато се настанявахме, ги видях за втори път. Може и да сме се виждали из студентското градче, мисля дори, че повечето от тях са близки помежду си, но аз не. По-голямата част са от братствата и женските клубове. Аз все още живея в пансион. Между другото не са лоши младежи.

Явно беше от хората, които никога не говорят лошо за другите. Отношението й към тях беше зряло и добронамерено, и странно за възрастта й, но някак си не ме изненада. То беше част от онова неопределено впечатление, което си бях създал за нея още от мига, когато я видях, и заради което я различаваше от другите.

— На колко си години?

— На двайсет и една. Миналия месец ги навърших. А ти?

— На двайсет и три. Имаш ли братя и сестри?

— Не, едно дете съм. Само аз и нашите. Те живеят в Ленор и след двайсет и пет години брак все още са щастливи като две гълъбчета. Сега е твой ред.

— Същото. Само че ние сме двама — аз и татко.

Знаех, че думите ми ще доведат до въпроси за майка ми, но за моя изненада нищо подобно не стана. Вместо това тя попита:

— Той ли те научи да караш сърф?

— Не, научих се сам, още като дете.

— Много си добър. Наблюдавах те по-рано. Правиш го да изглежда лесно и красиво. Прииска ми се и аз да мога да се плъзгам като теб.

— С удоволствие ще те науча, щом искаш — веднага предложих услугите си. — Не е толкова трудно. Ще ти покажа утре.

Тя спря и ме погледна в очите.

— Никога не предлагай нещо, без да си сигурен, че ще го изпълниш. — Хвана ръката ми, което ме накара да си глътна езика, и ме поведе към огъня. — Сега ще те запозная с хората.

Изведнъж почувствах устата си пресъхнала и преглътнах с мъка. Това беше най-странното нещо, случвало ми се някога.



Къщата беше едно от триетажните чудовища, с гаражи отдолу и шест или седем спални отгоре. Първият етаж бе ограден от всички страни с широка тераса. По парапета бяха проснати плажни кърпи, всички говореха и до нас достигаха откъслечни фрази от разговори. Градинският грил вече работеше на терасата и наоколо миришеше апетитно на печени наденички и пиле. Момчето, което отговаряше за него, беше без риза, със завързана през кръста бяла престилка. Опитваше се да прилича един от тежкарите, които канеха гости за уикенда и заставаха до барбекюто. Не се получаваше, но поне ме разсмя.

Огънят гореше в специално оформен в пясъка ров. Около него седяха в кръг момичета с тениски, няколко номера по-големи от техния, и всички се правеха, че не забелязват момчетата наоколо. Момчетата стояха точно зад тях, заемаха различни пози, за да демонстрират мускулите по ръцете и широките си рамене, но и те се правеха, че не забелязват колежките си. Бях виждал вече това в „Лерой“: образовани или не, децата си бяха деца. Нямаха повече от двайсет, желанието витаеше във въздуха и вдигаше градуса на настроението. Още малко бира и пясък в гащите, и можех да предвидя точно какво ще се случи след това, но дотогава щях отдавна да съм си вкъщи.

Щом наближихме, Савана забави темпото, огледа се и попита:

— Какво ще кажеш да се настаним тук, сред дюните?

— Нищо против.

Седнахме и се загледахме в огъня. Някои от момичетата ме изгледаха любопитно, но бързо се върнаха към разговорите. Ранди се появи с бира в ръка, видя ни и последва примера на момичетата — обърна ни гръб.

— Пиле или наденичка? — попита тя, напълно сляпа за ставащото на терасата.

— Пиле.

— А за пиене?

Сенките от горящите дървета играеха по лицето й и я превръщаха в загадъчна красавица.

— Каквото решиш.

— Ей сега се връщам.

Тя изтича по стълбите и трябваше да впрегна цялата си воля, за да не хукна след нея. Станах и направих едно кръгче около огъня. Свалих ризата, метнах я на един празен стол и се върнах на мястото си. Видях как бялата престилка флиртува със Савана и усетих, че мускулите ми се стягат, затова се загледах встрани. Не знаех почти нищо за нея, нито имах представа какво мисли за мен. Освен това, не исках да започвам нещо, което не можех да довърша. След две седмици си заминавах и връзката ни, ако въобще имаше такава възможност, щеше да е обречена от самото началото. Повторих си го няколко пъти и почти се убедих да си тръгна веднага след вечерята. Почти, но не докрай, защото някой се приближи до мен и прекъсна процеса на убеждаване. Високо като върлина момче с тъмна коса се отдели от групата и тръгна към мен. И преди бях срещал подобни типове, те сякаш се раждаха на средна възраст.

— Ти трябва да си Джон — каза усмихнато той и клекна до мен. — Аз съм Тим Уедън.

Протегна ми ръка и продължи:

— Разбрах какво си направил за Савана. Тя се радва, че си с нас.

Поех предложената ми ръка я разтърсих.

— Радвам се да се запозная с теб.

Въпреки подозренията ми неговата усмивка беше много по-истинска от тези на Брад и Ранди, взети заедно. Странно, не спомена за татуировките ми. Беше необичайно, защото не бяха някакви дребни фигури, а покриваха почти изцяло двете ми ръце. Хората казваха, че след време ще съжалявам, но когато ги правех, бъдещето не ме интересуваше. И сега не ме интересува.

— Може ли да седна при теб за малко?

— Разбира се, заповядай — отвърнах и потупах пясъка до мен.

Тим се настани, нито много близо, нито далеч.

— Радвам се, че си тук — усмихна се приятелски той. — Не е кой знае какво, но храната е хубава. Гладен ли си?

— Като вълк.

— От сърфа е.

— И ти ли сърфираш?

— Не, но щом съм в морето, винаги изгладнявам. Помня го още от ваканциите с мама и татко. Всяко лято ходехме в Пайн Нол. Бил ли си там?

— Само веднъж. Защо да ходя, тук има всичко необходимо.

— Така е — съгласи се той и кимна към сърфа. — Обичаш дългите дъски.

— Обичам всякакви, но тук вълните са по-подходящи за дълга дъска. За да се наслаждаваш на късата, трябва да отидеш в Пасифика.

— Бил ли си там? В Хавай, Бали или Нова Зеландия? Чел съм, че било като в приказките.

— Не още — отвърнах, изненадан, че е чувал за тях. — Но един ден непременно ще отида.

Една от цепениците в огъня изпука и изпрати към небето цял фонтан скри. Сключих ръце на гърдите си. Сега беше мой ред.

— Чух, че сте тук, за да строите къщи за бедните.

— Значи Савана ти е разказала. Да, планът е такъв. Става дума за няколко семейства, които заслужават помощта ни. Надявам се към края на юли да влязат в домовете си.

— Хубаво е това, което правиш.

— Не съм само аз. Но, хей, исках да те питам нещо.

— Чакай да позная. Искаш да се включа в работата?

Той се засмя.

— Не, въпреки че би било забавно. Обикновено хората хукват в обратна посока, щом ме видят. Предполагам, че съм лесен за разгадаване. Както и да е. За друго исках да те питам, макар да съзнавам, че шансът е минимален. Чудех се, дали познаваш братовчед ми. Той е във Форд Браг.

— Съжалявам. Аз съм в Германия.

— В Рамщайн?

— Не, Рамщайн е въздушна база. Но съм сравнително близо. Защо?

— Миналия декември бях във Франкфурт. Прекарах там Коледа със семейството си. Родът ни произлиза оттам и баба и дядо все още живеят във Франкфурт.

— Светът е малък.

— Научи ли немски? — попита ме той.

— Не успях.

— Аз също. Странното е, че у дома нашите си говорят на немски. Преди да заминем, дори посещавах курсове. Но не можах да се справя. Взех теста в края на курса като по чудо и когато отидохме там, умеех единствено да кимам по време на вечерята и да се преструвам, че разбирам нещо. Добре, че и брат ми знае колкото мен, така не бях единственият малоумен на масата.