Каси Едуардс - Рози след дъжд

Ян отново погледна към Кенет и остана изумен от това, колко бързо беше изпил уискито си и беше изчезнал.

Лейвъри се опитваше да разбере нещо за момчето от Ридж, но един мек глас зад гърба му накара сърцето му да подскочи. Той се обърна светкавично и видя лице, което беше силно и безвкусно гримирано, но все пак не чак толкова плътно, за да скрие остатъка от невинност, която все още светеше във виолетовите очи. Ян огледа младата жена от горе до долу, докато тя съвсем смело му се предлагаше, като го гледаше със съблазнителен поглед и ръцете и блуждаеха като спряха там, където бедрата му се събираха. Кръвта се покачи към лицето му, докато тя притискаше интимните му части през кожените му бричове. Там, където жената толкова умело го потупваше, сякаш се запали огън, който се разнасяше по тялото му.

— Добър ден, скъпи — мъркаше Беатрис весело. — Не съм те виждала известно време, Ян. Болен ли беше? Или беше в Шубраците да преследваш мръсни стари „боклуци“?

Младият мъж не искаше тя да разбере, че пръстите й го възбуждаха. Не искаше да попадне в леглото й както последния път, когато беше пристигнал в Аделаида, след дълъг период, прекаран в Шубраците. Мислите му бяха преизпълнени с Тейла и с това колко невинна и колко сладка беше тя все още.

Стомахът му сякаш се преобърна, когато погледна надолу към Беатрис. Преди време тя беше също толкова невинна, колкото момичето от кораба, а колко много се беше променила сега! Австралия беше направила това с нея. Изхранваше се като проституираше, предлагайки на всеки мъж, който имаше достатъчно пари, да заплати за услугите й. Беше се превърнала в една от най-скъпо платените проститутки в Аделаида.

— Е, скъпи? — попита Беатрис, като бавно се приближаваше все по-близо към Ян, така че той да види пищните гърди, които тя предлагаше. Роклята й, обсипана с червени пайети, беше толкова дълбоко изрязана, че зърната на гърдите й бяха почти изцяло извадени на показ.

Жената вдигна единия си крак върху този на Ян, като по този начин разкри, че не носи никакво бельо под оскъдната си, къса рокля. Черните й чорапи бяха закачени на съблазнителен, черен колан за жартиери.

Тя протегна ръка към косата на Лейвъри и прекара пръстите през червеникаво-златистите му кичури.

— Ян, няма ли да платиш за мушване? — попита Беатрис и нацупи долната си устна. — Доста време мина. Липсваше ми. Аз не ти ли липсвах поне мъничко? Няма ли да ме заведеш във фантастичното си жилище за едно мушване, както миналия път? Ще направя така, че да си струва.

Той ясно осъзнаваше, че красавицата продължава да му въздейства. Доста време беше изтекло, откакто за последен път беше намерил удовлетворение в обятията на жена. Въпреки това, не можеше да спре потока от мисли, който непрекъснато се носеше към Тейла и нейната сладка, невинна хубост. Момичето беше много уязвимо към всяко зло в Австралия. Макар никога да не беше пожелавал жена, която да му усложнява живота, той не можеше да понесе мисълта, че Тейла ще му се изплъзне и ще попадне в обятията на друг мъж, който би могъл да я използва и измъчва. Не можеше също да й позволи да се превърне в една нова Беатрис…

— На мен ми звучи привлекателно, Ян — разсмя се шумно Ридж и му намигна. — Е, как би могъл да кажеш „не“ на това малко, сладко създание?

Лейвъри хвана здраво ръцете на Беатрис, повдигна я и я премести пред Уагнер.

— Тя е твоя, приятелю — засмя се той и бързо излезе от кръчмата.

Веднъж излязъл навън, той светкавично яхна коня си и погледна към туземеца, който послушно чакаше завръщането му.

— Хоуки, изглежда отново трябва да се отклоня от целта си. Необходимо е да отида до „Оудъм“ и да си взема жена. Не ме питай какво ще правя с нея, защото и аз все още не знам.

Без да дочака отговор, ловецът пришпори коня си към приюта. Когато пристигна, се отправи бързо вътре, като вземаше по две стъпала наведнъж. Очите му огледаха препълнената стая, търсейки Дейзи. Когато я откри, отиде до нея и я отведе настрани.

— Дошъл съм за Тейла Дрейк. Заведи ме при нея.

— Ян, тя не е тук — отвърна жената. — Защо не дойде по-рано, ако си я искал? Тя е от най-качествената стока. Ти знаеше, че няма да се задържи дълго тук.

Главата на Ян се завъртя. Странно чувство на празнота го обхвана.

— Кой, Дейзи? — попита той глухо. — Кой дойде за нея?

— Пол Хатуей — въздъхна тя. Стопанката на „Оудъм“ знаеше, че тъй като младият мъж беше доста проницателен, той е чувал същите клюки за Пол, които я бяха накарали да се колебае дали да пусне Тейла с него.

Ян почувства студени тръпки по тялото си. За известно време той подозираше, че Хатуей е водач на банда престъпници, но въпреки това не бе успял да докаже, че той е нещо по-различно от един притежател на ранчо и благ, богобоязлив човек. Лейвъри беше непрекъснато зает да залавя избягали затворници и никога не бе имал достатъчно време да проследи престъпленията на този мъж.

Сега се чувстваше като глупак, задето беше направил такава груба грешка.

— Преди колко време заминаха? — попита Ян нетърпеливо. — Тръгвам след тях.

Очите на Дейзи премигаха. Тя нервно хвана ръце зад гърба си.

— Това едва ли ще ти е от полза — каза тя.

— Защо не, по дяволите?

— Защото в момента Тейла е вероятно госпожа Пол Хатуей — каза Дейзи, като потрепера, когато Лейвъри разбра истината и пребледня, зяпнал от изненада.

— Какво казваш? — не повярва на ушите си той.

— Намерението на Пол Хатуей беше да се ожени за момичето — каза Дейзи меко. — Но понеже в Шубраците няма проповедник, сигурна съм, че са се оженили още тук, в Аделаида, преди да се отправят за ранчото.

Младият мъж отчаяно заби пръсти в косата си.

— Не — промълви той, толкова тихо, че Дейзи не успя да го чуе. Като се проклинаше, че се е забавил прекалено дълго в кръчмата и че е бил прекалено страхлив, за да отиде и да говори с Тейла веднага, той се обърна и се втурна към вратата.

— Ян, съжалявам! — извика жената зад него. — Наистина, съжалявам. Ако знаех…

Ян не искаше да чуе останалата част от извиненията на Дейзи. Той излезе навън и бързо се качи на коня си. Това, че Тейла навярно вече бе станала госпожа Хатуей, нямаше да спре Ян. Той щеше да я спаси от живота, който скоро щяха да й наложат. Ако Пол Хатуей беше водач на престъпна банда, това значеше, че той беше само едно безсърдечно копеле. Такъв човек можеше да бъде всичко друго, но не и нежен съпруг.

— Хоуки, напред! — извика Ян, като дръпна юздите на своя жребец. — Трябва да спася една жена!

Конят на туземеца се стрелна покрай този на Лейвъри, докато препускаха през града.

— Какво имаш предвид? — попита той. Можеше доста добре да се изразява на английски, за което му бе помогнал Ян. — Не взе ли жена от „Оудъм“?

Младият мъж бързо обясни на спътника си какво беше разбрал от Дейзи.

— Хоуки, ние не можем да позволим Тейла да остане с Пол Хатуей. За бога, ние ще отидем в ранчото и ще я отвлечем!

Тъмните очи на аборигена бяха засенчени от плътни, тъмни мигли.

— Най-добре я изхвърли от живота си — каза той рязко. — Жените носят тъга в живота на мъжа. Все още ми е много тежко, заради жена ми и дъщеря ми.

Ян му хвърли разтревожен поглед.

Аделаида беше останала на много мили назад и Тейла се опитваше да забрави своето увлечение по красивия мъж, който я спаси, като се концентрираше върху красотата на тази нова страна. Неизброими разцъфнали дървета и храсти изпълваха сетивата й с наслада. Тя беше очарована от прекрасните цветове, от истинското шествие на великолепни форми, образуващи колаж от восъчни, мъхести и заострени повърхности. Пътническата кола, в която тя пътуваше, в момента следваше път, прокаран през стръмните хребети, покрити с високопланински ментови дървета. Извисяващите се нагоре евкалипти с разноцветно изпъстрена кора, растяха покрай бреговете на една топла, бавно движеща се река, която течеше недалеч от пътя. Едно странно зверче с човка, оформена като на патиците, и с козина като тази на бобъра, се промъкваше през храсталаците към реката. Едно мече коала, пухкаво малко животинче с очи като черни копчета, се беше залепило за един евкалипт и се угощаваше с неговите гладки, лъскави листа.

— Райска страна, нали? — каза Пол и извади Тейла от сладкия унес. Той й се усмихна предпазливо. — Сигурен съм, че намираш Австралия много по-прекрасна от Англия с нейния мрачен климат. Тук има слънчева светлина почти всеки ден, както и екзотични цветя и птици.

— Да, господине. Току-що започнах да забелязвам — усмихна се Тейла.

— Господине? — повтори думите й Пол и повдигна вежда. — Обръщаш се към мен с господине? Наричай ме Пол.

Момичето беше обхванато от паника, когато внезапно проумя, че тя и Хатуей бяха напуснали Аделаида, без преди това да са разменили женитбените клетви. Със сигурност никакъв свещеник не би се намерил далеч от града, който можеше да осъществи бракосъчетанието. Това отново събуди нейните подозрения към мъжа, на който се бе доверила.

— Пол, кога ще се венчаем? — осмели се да продума тя, но почувства как се вцепенява, когато той погледна към нея с леден поглед.

— Да се оженим? — Сега гласът му беше студен и без всякаква заинтересованост или загриженост. — Но, скъпа моя, никога не съм имал дори и най-малкото намерение да го правя.

Лепкав, неприятен страх сграбчи Тейла отвътре. Тя извърна очите си настрани от Хатуей и се загледа втренчено право напред, като не виждаше нищо и се боеше от всичко.