Каси Едуардс

Рози след дъжд

ГЛАВА ПЪРВА

Аделаида, Австралия, 1864

Силното австралийско слънце се отделяше от прекрасните бели брегове, докато корабът бавно си проправяше път в пристанището на Аделаида. Тейла Дрейк, осиротяла на седемнайсет години, а сега осемнайсетгодишна, стоеше на палубата. Сърцето й биеше лудо при първата й среща с Австралия.

Почувства се разочарована, защото град Аделаида, крайна цел на пътуването й след напускане на Англия, изобщо не изглеждаше представително от тази удобна за наблюдаване позиция. Схлупени и изкривени складове бяха разхвърляни по брега. Небоядисани помещения, където съхраняваха стоките, бяха разпръснати сред лабиринта от гъсто населени улици, които се простираха на запад, задръстени с вагони, каруци и хора на коне. Момичето се успокои, когато погледът й се спря на тучна поляна край града, изпъстрена с диви цветя, прекосявана от стада овце, движещи се подобно на облаци.

По-нататък внушителна евкалиптова гора, която се издигаше на стотици стъпки височина, се открояваше на фона на назъбени жълточервени скали, в чиято сянка лежаха огромни равнини, покрити с проблясваща на светлината сива трева.

Бяха казали на Тейла, че съществува безплодна необработвана земя, наричана Шубраците. Хората трудно оцеляват в този район, но оттатък Шубраците се простираха златните полета. Мъжете на кораба развълнувано говореха за златото, скрито в земята сред суровата природа около връх Алегзандър. Бяха дошли авантюристи от всички кътчета на земята, втурнали се към австралийските полета за златото, което осигуряваше храна на мечтите им.

Докато корабът приближаваше пристана, Тейла погледна надолу към река Торънс. Южният бряг на Австралия се миеше от едно прозрачно чисто и хладно море, където тюлени се грееха на слънцето, кашалоти обикаляха и приказни пингвини лежаха на скали, гладко оформени от морските вълни. Но реката, която беше докарала кораба на осем мили от морето, не беше нито толкова чиста, нито толкова привлекателна. Погледът на Тейла попадна на черна върволица от плъхове, пробягващи по едно въже, което свързваше кея с един закотвен кораб. Едно движение във водата, точно под мястото, където тя стоеше, бързо отвлече погледа й от грозната гледка с плъховете. Едновременно заинтригувана и изплашена, тя наблюдаваше как перката на една акула чертаеше заплашителни кръгове при върха на кораба. Момичето беше чувало на борда на кораба, че тези риби идвали много близо до брега на Аделаида, заради отпадъците, хвърляни в реката. Беше чувала разказа за човека, който попаднал в това пристанище и една акула само с едно захапване го била разкъсала на половина. Тейла се сви от страх, когато акулата мина близо до кораба, а кръглите й сиви очи сякаш я забелязаха сред всички останали, които бяха на корабния парапет. Тя потрепера при мисълта, че рибата беше най-малко двайсет стъпки дълга, а отворените й широко челюсти разкриваха стотина остри зъби.

Вниманието на момичето се насочи към котвата, докато я спускаха във водата. То беше изморена и гладна, но сърцето й биеше лудо и очите й се взираха напред в тревожно очакване. Никога преди не е била толкова нетърпелива да стъпи на суша. Пътуването беше дълго и изтощително. Беше пропътувала повече от петнадесет хиляди мили за осем месеца и един ден, като беше оставила любимата си деветгодишна сестра Виада при чичо си Джеръми, докато се появи възможност да я вземе при себе си.

Внезапна паника изпълни Тейла, когато разбра, че не само тя е единствената нетърпелива да напусне този гнусен и окаян плавателен съд. Като се опитваха да напуснат кораба по-бързо, блъскайки се един друг, хората я притискаха от всички страни. Момичето се вкопчи в малкия куфар, който съдържаше оскъдните й принадлежности.

Беше усетила болка, тъй като я притискаха все по-силно към корабния парапет.

— Моля ви! — извика тя, изплашена, че може да я стъпчат. Опита се да отблъсне хората от себе си. — О, за бога, спрете! Махнете се от мен!

Нещо привлече погледа й обратно към водата и едно студено вцепенение се плъзна по тялото й. Тя осъзна каква е истинската причина за страха, който изпитваше. Блъскана от всички тия хора около нея, обхванати от силно опиянение, тя лесно би могла да се озове отвъд борда и да се превърне в една бърза закуска за акулата! Очите й проследиха движението на перката на рибата, която в момента мързеливо чертаеше осморки, сякаш очакваше една погрешна стъпка на някой от тази обезумяла тълпа хора. Колената на момичето омекнаха. Тейла гледаше отчаяно пътниците, които продължаваха да я бутат и блъскат. Те я притискаха все по-силно към парапета, а в дивия поглед на очите им се четеше силното желание да избягат от ужасния кораб.

Младата жена разбираше защо тези хора бяха толкова нетърпеливи да напуснат кораба. Макар Австралия да имаше славата на далечно сметище, където се изхвърляше товара от престъпници на препълнените британски затвори, тя беше и място на надеждата, на мечтите. Заселници пристигаха ежедневно, заграбвайки пустеещата природа, която ги очакваше.

Подобно на по-голяма част от хората, които се намираха на кораба, пътуването на Тейла беше платено от собственика на този плавателен съд. Корабите компании изпращаха агенти по улиците на Англия да набират емигранти и плащаха комисионна за всеки осигурен пътник. Тези алчни собственици печелеха приличен доход от превоза на преселници, като ги натикваха като животни на корабите си и почти не ги хранеха. Месеците, прекарани в морето, бяха едно непрекъснато боричкане на хора, които се опитваха да получат достатъчно храна и прясна вода за пиене. Много от децата и възрастните хора бяха умрели от недояждане и изхвърлени през борда. Някой от тях още лежаха полумъртви в трюмовете, превърнали се в храна за плъховете.

Тейла беше щастлива, че преживя ужасното пътуване и сега се надяваше да си потърси работа като млекарка или прислужничка. При достатъчно късмет може би щеше да си намери и съпруг. Макар и отслабнала поради недостатъчното хранене през изминалите месеци, все още беше достатъчно привлекателна да привлече вниманието в Аделаида. Тя бе кокетна малка дамичка, а през последните години бюста й се оформи по начин, който караше мъжете да се обръщат след нея. Много хора я намираха хубава заради дългата до кръста кестенява коса и леко скосените сини очи с дебели, дълги мигли.

Да, тя беше щастлива да преживее пътуването и сега то й се струваше само няколко паунда. Ако се сдобиеше със съпруг, неволите й скоро щяха да свършат. А когато и обичната й сестра дойде тук, всичко щеше да се оправи — за пръв път след преждевременната смърт на нейните родители. Те бяха нападнати от някакъв крадец, който след обира ги беше промушил смъртоносно.

Внезапно един човек се блъсна в Тейла. Тя пое дълбоко въздух. Тълпата я притискаше още по-силно и неусетно я повдигна. Момичето пусна парапета и изтърва куфара си. Тя крещеше и се опитваше да сграбчи тези, които не й обръщаха внимание. Бореше се сякаш за глътка въздух. Когато пръстите й докоснеха някого, тълпата го изблъскваше надалеч от нея. Тогава неизбежното се случи. Почувства как се премята през страничната част на кораба и как сивата вода я погълна при падането.

Ударът за момент я зашемети. Тя се отпусна в дълбините на реката за кратко, защото недостигът на въздух, който почувства в дробовете си, я върна в съзнание. Като се бореше със замаяността, Тейла направи няколко отчаяни удара, които я извадиха на повърхността. Тя с усилие се движеше във водата като се задъхваше и кашляше. Брегът! Трябваше да стигне до там! Представяше си акулата, която можеше да я погълне цялата и се страхуваше да се огледа, за да види дали тя все още е там. Трябваше да се съсредоточи единствено в плуването до брега! Благодареше на добрия Господ, че баща й я беше научил да плува като дете!

Чувстваше се слаба и от уплахата й се свиваше стомаха, но намери сили да заплува към брега. Тейла усещаше погледите на множеството очи, които я наблюдаваха от доковете, но никой не се опита да й помогне. Очевидно хората бяха чували слуховете за това, колко бързо застигаше смъртта всеки, който сглупи да оспорва реката Торънс на човекоядните акули. И защо някой би си рискувал живота да я спасява? Тя беше една от неизброимите беззащитни жени, които напускаха Англия всеки ден, за да поставят едно ново начало в живота си в тази земя на надеждата.

Писъци, крясъци и викове, отправени към нея, накараха Тейла да спре да плува. Тя погледна въпросително тълпата. Вцепени се, когато различи пълния ужас в погледите им и видя, че жестикулираха и й сочеха нещо във водата зад нея. Думата „акула“, излетяла от тълпата, остави у Тейла усещането за удар с тъп инструмент през лицето. Знаеше, че няма нужда да се обръща, за да види хищната коварна риба. Изтръпнала, със затворени очи, Тейла очакваше зъбите на акулата. Момичето не почувства нещо, а и тълпата се смълча. Тогава се обърна бавно във водата и погледна зад себе си. Един вледеняващ, панически страх обхвана тялото й. Акулата беше толкова близо, че тя почти можеше да я докосне, ако протегне ръка. Най-странното беше, че рибата не се предвижваше към нея, за да я убие. Последва раздвижване и акулата се приближи още по-близо до момичето. Очите й гледаха Тейла предизвикателно, сякаш нарочно си играеше с нея. Младата жена не знаеше дали прави така с всичките си жертви. Колко дълго щеше да продължи играта, преди да отвори уста и да я превърне в закуска? Една минута? Две?

Един прът плуваше до Тейла. Тя го сграбчи. Погледна към него, а после отново към акулата. След като никой друг нямаше достатъчно смелост да дойде да я спаси, тя трябваше да опита всичко, което беше по-силите й, за да се избави сама. С треперещи ръце тя вдигна пръта и започна да удря по водата близко до акулата, като се надяваше, че това ще я изплаши и прогони. За неин ужас, акулата отвори огромните си челюсти и отхапа пръта наполовина.