— Хоуки? — Ян въртеше в ръце чашата си с бира, пързаляйки я напред-назад по мокрия тезгях. — Не вярвам да си чул.

— Какво? — учуди си Ридж. Той се оригна, докато бършеше уста с опакото на ръката си.

— Жената на аборигена е била отвлечена и убита. Дъщеря му също липсва — обясни Лейвъри с нисък, разтревожен глас.

— Хонора липсва? — попита Ридж пребледнял, като пое въздух. — Но това е наистина ужасно! — Със стисната челюст той си поръча още едно уиски.

— Чувствам се виновен! — каза Ян.

— Защо? — мъжът подхвърли още няколко монети на тезгяха. — Ти беше като изпратен от бога за Хоуки и неговите хора. Направил си повече за аборигените, отколкото всеки друг, за когото съм чувал. Беше техен защитник. Никой друг не се е застъпвал за тях толкова, колкото теб.

— Това е вярно. И все пак, ако не бях наел туземеца за свой помощник-съгледвач, той щеше да е при своите и нямаше да отвлекат жена му и дъщеря му — обясни Ян намръщено, като гледаше надолу в бирата си. — Но ако си в този бизнес, в който съм аз, добрият съгледвач е от изключителна важност. Хоуки може да проследи дори диря, оставена от сянката на човек, и да усети дъха му от две мили разстояние. Благодарение на него аз си спечелих репутацията на преуспял ловец. Ние двамата винаги поделяме спечеленото.

— Ян, този абориген е повече от обикновен съгледвач за тебе и ти го знаеш — каза Ридж, като постави дружески ръка на силните рамена на младия мъж. — Той ти е приятел. Другар.

— Вярно — съгласи се Ян. — Ти се опитваш да ме накараш да се чувствам по-добре, но аз знам, че приятелството му с мен е причината да загуби жена си и дъщеря си.

— Знаеш какви са чувствата ми към Хонора — каза намръщено Ридж с глух глас. — Щях да съм се оженил за нея отдавна. Можех да я направя щастлива. — Той нервно прокара дълги, тънки пръсти през черната си сплъстена коса. — Но, по дяволите, аз не съм по-различен от тебе. Тогава не исках да поема отговорността да имам съпруга. Не знам. Какво, по дяволите, трябва да направя, Ян? Какво?

— Просто продължавай да се надяваш, че девойката е още жива. Може би ще имаш и друг шанс да се ожениш за нея някой ден. И, за бога, приятелю, тогава свържи съдбата си с нея. Време е вече да поемеш отговорност за нещо по-различно от собствената си кожа.

Ридж го погледна с неуверен поглед, в който се четеше болка. После отпи още от уискито.

Образът на Тейла отново се появи в мислите на Ян. Това, което каза на приятеля си, се отнасяше и за него. Той трябваше да я забрави. По дяволите, трябваше! Това, че я беше спасил от акулата, не означаваше, че е орисан да бъде завинаги неин защитник. Ян се бореше с чувството си. Насилваше се да съсредоточи мислите си върху Хоуки. Връщаше се към деня, когато за пръв път беше срещнал своя тъмнокож приятел абориген…

Беше един от онези адски горещи дни в Шубраците, когато човек се чувстваше така, сякаш слънцето щеше да стопи мозъка му. Някъде напред, наблизо, от другата страна на дърветата, Ян беше чул звук, който съпровождаше зверствата на кучетата динго по време на атака, а после до него достигнаха виковете на ранен човек. Яхнал бързо своя черен жребец, Лейвъри беше отишъл да спасява Хоуки с извадена карабина, като стреляше непрекъснато. Кучетата динго, които не бяха убити, се разбягаха, лаейки.

Туземецът все още носеше раните от тази атака, но предаността му към Ян оттогава насетне беше непоклатима. Станал бе постоянен спътник на своя спасител.

Наскоро съпругата на Хоуки беше намерена заровена в един плитък гроб, а тялото й беше осакатено. Дъщеря му Хонора беше отвлечена…

— По дяволите тези, които са го направили — изръмжа Ян. — Ако не едно, то нещо друго ще подтикне аборигените към печал и терор. Наближава сезонът, когато лебедите снасят яйцата си. Знаеш колко важно е това за тях. Те се боят да започнат своето пътуване към морето. На празника се събират яйца. Сега туземците се страхуват да не бъдат нападнати от престъпници или от тези, които причиняват проблемите им напоследък.

Приятелю, аборигените са имали право да нарекат пътешествениците „бели духове“, когато те за пръв път са стъпили на австралийския бряг — обясни Ридж, тъй като знаеше какво са преживяли местните жители на Австралия.

В първите дни от своето скиталчество, когато беше истински бродяга, той беше видял много. Дори Ян нямаше представа за събитията тогава.

— Белите хора бързо запалиха искрата на тайнствеността, подозрението и страха у местните — продължи Ридж с мрачно лице.

Лейвъри повдигна халбата си с бира, която бармана беше напълнил отново, и се обърна към приятеля си.

— Пий, и нека да говорим за други неща.

Мъжът чукна чашата си в тази на Ян и се изсмя пресилено. Прекрасното, доверчиво лице на Хонора плуваше пред очите му, като навяваше спомени за откраднати целувки и прегръдки, които бяха едновременно горчиво-сладостни и болезнени.

— Да… обичам да говоря за тебе — каза той. — Един преуспял ловец — човек, който унищожава злото в зародиш. Какво ще кажеш за това описание, приятелю?

Очите на младия мъж проблеснаха. Той погледна над ръба на чашата си към Ридж, който повдигаше често своята към устните си и пиеше уискито сякаш беше чай. Бездомникът остави шишето си на тезгяха и се извини, когато се оригна леко, после блъсна чашата далеч от себе си, защото знаеше, че е пил достатъчно.

— Току-що се връщам от затвора на Аделаида, където оставих най-опакия човек, който съм срещнал досега в Австралия — каза Ян. Той си припомни как беше причакал това същество зад един ъгъл и как го беше хванал с ласото, сякаш беше животно. Но той в действителност беше нещо по-лошо. Този мъж беше убил поне двайсет невинни човека по черните австралийски пътища. — Отне ми няколко седмици, но, по дяволите, накрая хванах копелето. Прекарах много време в Шубраците — този път Лейвъри продължи раздразнено. — Проклетите престъпници винаги се спасяват с бягство по тези места. И като повечето преследвани животни, те се чувстват по-сигурно, събрани в хайка. Но този път проклетото създание яздеше само, затова ми отне по-дълго време да го хвана. Той струваше две хиляди паунда на правителството. Аз спечелих тези пари, приятелю, до последния шилинг.

— Представям си — кимна Ридж. Той знаеше, че когато Ян преследва някого, винаги го хваща. — Какво мислиш за ежедневните атаки на товарните и пътнически влакове? Нападат всеки трети или четвърти вагон. Животът на никого не е пощаден. Избиват хората, осакатяват ги.

— Да, знам — промърмори младият мъж. — Разбра ли кого обвиняват? Аборигените. Аборигените! Можеш ли да ми обясниш как някой би могъл да достигне до това заключение? С изключение на Хоуки, който е мой спътник, туземците вървят пеша. Те имат суеверен страх от язденето на коне. Тогава как, по дяволите, биха могли те да атакуват железницата? Влакът Оверландърс пътува със закрити вагони. Повечето пътници се движат с покрити коли за преселници. Дявол да го вземе, това са едни огромни, високи платформи, теглени от група млади волове, стигащи понякога до десетина. Аборигените нямат никакъв шанс, ако нападнат нещо толкова масивно. Всъщност, шансовете им са да бъдат премазани до смърт от младите бикове, които теглят тези коли.

— Разбирам това, което казваш — каза Ридж неспокойно и отново отпи от уискито.

— Правителството ме натовари прекалено много с преследване и залавяне на избягали затворници, за да имам възможност да се присъединя към армията и да помагам при опазването на влаковете. Подозирам, че атаките, в по-голямата си част, са дело на избягали затворници, които са се свързали с бандите на престъпниците. Важно е те да бъдат открити и заловени, преди да имат възможност да се включат в тези банди.

— Да, и аз мисля така — съгласи се Ридж, като в гласа му сякаш се промъкна нещо далечно и тържествено.

— Приятелю, казах ти неща, които трябва да обмислиш — засмя се Ян и постави ръка на рамото на мъжа. — Надявам се един ден да те превърна в квалифициран, преуспял ловец. Ти ще изоставиш скитането и ще станеш по-добър човек.

Лейвъри почувства удар от нечий лакът, докато в ляво от него сядаше нов посетител.

— Извинявай! — чу се един младежки глас, който бързо привлече вниманието на Ян и го накара да се обърне и усмихне дяволито.

— Сигурен ли си, че се намираш на подходящо място, синко? — подигра се той, като оглеждаше Кенет Озиър от горе до долу. — Обзалагам се, че мама все още ти бърше носа, нали?

Привикнал на такова дразнене и съзнаващ, че изглежда много по-млад от своите двайсет години, Кенет не обърна внимание на Лейвъри. Той постави една монета на тезгяха и я пързулна към бармана.

— Едно уиски — поръча той равнодушно.

— Синко, сигурен ли си, че не искаш да си поръчаш мляко вместо това? — продължи да се подиграва Ян, но съвсем незлобливо. Той искаше да се поразтовари след седмиците, прекарани в Шубраците. Може би това щеше да му помогне и да не мисли за Тейла. — Но ти не си нищо повече от едно хлапе, което се е пуснало от полите на майка си.

Очите на Кенет се присвиха. Той погледна към мъжа, а израза на лицето му се промени, когато го разпозна.

— Приятелю, мисля че твоята майка не те е възпитала в добри маниери — каза той с провлечен и ядосан глас. — А сега ме остави да си изпия питието на спокойствие или…

Очите на Лейвъри просветнаха заплашително.

— Или какво? — продължаваше да го предизвиква Ян, като се усмихваше леко. — Или ще ме извикаш на дуел?

Ридж сложи ръка на рамото му.

— Не мислиш ли, че това е достатъчно? — прошепна той. После погледна към Кенет. Очите им се срещнаха. — Остави го, Ян. Няма нужда да се започват кавги.

Усмивката на младия мъж изчезна. Той погледна Ридж, а после Кенет.

— Познаваш ли това момче? — попита той, тъй като виждаше нещо в изражението на приятеля си, което го караше да подозира някаква връзка между двамата. Но каква беше тя?

— Да, познавам го — отговори той, а очите му все още бяха вперени в тези на младежа. — Бегло.