— Австралия е страната на надеждата — промълви тя. — Ще си намеря работа! Ще си намеря! — И още веднъж прегърна момиченцето: — Виада, знай, че никога не ще се разделим отново, когато веднъж успея да те взема при себе си. Вярвай ми, сестричке. Вярвай ми…

Тейла беше таила у себе си обещанието, дадено при тръгването й от Англия, през целия път до Австралия. Тя и сега се придържаше към него, сякаш момиченцето беше там и гледаше доверчиво към нея…

— Господине? Дейзи? Високо ценя любезното предложение, което ми беше направено — младата жена поглеждаше ту единия, ту другия. — Но не само себе си трябва да имам предвид, когато давам окончателен отговор на представената ми възможност за женитба.

Господарката на „Оудъм“ вдигна вежда:

— Но, скъпа моя, за какво говориш? Ти каза, че си пристигнала от Англия сама.

— Да, госпожо — потвърди Тейла, като преглътна с усилие. — Сестра ми остана в Англия и аз се надявах, че няма да е за дълго. Тя живее при чичо ни Джеръми. Моите планове бяха да си намеря работа, а след това да я взема при себе си. — Младата жена погледна Пол право в очите. — Ако вземете мен, трябва да вземете и Виада.

Нейното изявление беше накарало мустаците на мъжа да потреперят над устната му, докато той бавно й се усмихна. Тя беше стъписана. Внезапно й се беше сторил толкова зловещ! Толкова… толкова зъл! А освен това си спомняше и реакцията на Айва към този човек! Тя не бе пожелала да е напълно откровена с Тейла. Защо? Имаше ли нещо, което девойката трябваше да знае за него? Какво можеше да бъде то?

И все пак Дейзи се беше съгласила Тейла да тръгне с този мъж, дори да се ожени за него. Сигурно всичко при Пол беше съвсем както трябва! Навярно момичето просто си измисляше разни неща. След смъртта на нейните родители тя се беше научила да не се доверява толкова лесно и въпреки това усещаше, че започва да става прекалено неуверена, когато ставаше дума за нейното благополучие.

— Сестра? — каза Пол, като засука края на мустака си между палеца и показалеца. Очите му светнаха. — Не виждам никакъв проблем в това. Скъпа моя Тейла, ако ти се ожениш за мен, аз ще се погрижа за пристигането на малката в Австралия съвсем скоро.

Момичето се усмихна, като съзнаваше, че не би могла да поиска повече от това. Мимолетният спомен за Ян Лейвъри вълнуваше душата й някъде дълбоко в нея, но тя трябваше да отпъди от ума си мислите за него.

Необходимо беше да се омъжи за Пол Хатуей.

Дейзи сграбчи Тейла и я притисна в обятията си.

— Ще дойда да видя как вървят нещата при теб съвсем скоро — обеща тя. — Бъди щастлива, скъпа.

Девойката плъзна ръце и обхвана заоблената талия на Дейзи, като отвърна на прегръдката й.

— Ще се опитам — прошепна тя, като гледаше към Пол през рамото на жената. Тя усети как в нея се зараждаше едно безпокойство, когато видя как приятелската усмивка на мъжа се е сменила с една студена намръщена гримаса, докато той гледаше джобния си часовник.

— Време е да тръгваме — Хатуей пъхна обратно часовника в джоба на жилетката си. Той протегна ръка към младата жена и я хвана за лакътя. — Хайде, Тейла. Имаме доста път.

Момичето се усмихна през рамо за сбогом на Дейзи, докато излизаше. Беше заведена до една пътническа кола, пазена от няколко мъже. Тя почувства неудобство от присъствието им. Погледна Пол въпросително, когато й помагаше да се качи в колата.

— Тези хора са мои работници. Те ме предпазват от атаките на престъпниците и на аборигените, когато пътувам до града — обясни той, докато заобикаляше колата, за да отиде на мястото на водача. Мъжът седна до Тейла и се протегна да хване юздите. — Моята овцевъдна ферма е на два часа път с кола от Аделаида. Имотът ми се намира край реката Мърей. Ако човек премине през реката, ще навлезе е Шубраците. Някой наричат тези места пустош. Някой ги наричат храсталак.

Тейла повдигна рамене. Беше чувала за златните полета, за престъпниците, за аборигените. Доволна беше, че ще бъде защитена от всички тях, точно както Лейвъри я беше защитил от акулата.

С ъгъла на очите си момичето оглеждаше за Ян. Сърцето й подскочи, когато го видя да влиза в една кръчма. Погледът й се премести на аборигена, който беше все още на своя кон, пред сградата. Учудваше я приятелството между туземеца и мъжа, който я беше спасил. Странно бе да се види черен и бял да яздят заедно.

Младата жена погледна към „Оудъм“. Дейзи беше влязла в къщата, но Айва стоеше до вътрешната страна на вратата и тъжно се взираше в нея. Тейла вдигна ръка и помаха за довиждане. Усмихна се, щом гърбавото момиче отвърна на поздрава й.

Когато колелата на каруцата започнаха да се търкалят по изровените мръсни улици към края на града, младата жена се заслуша в обясненията на Пол за овцевъдната ферма.

Той също беше дошъл от Англия и си бе избрал участък земя край реката Мърей, където отглеждаше овце и едър добитък. Оттогава, заедно с много наемни работници, Хатуей беше чистил, поставял огради и отглеждал своите стада от едър добитък, както и овце, с руна от гъста мериносова вълна.

— Дойдох в Австралия с осемстотин овце и петстотин говеда, но за осем години стоката ми намаля наполовина — каза Пол със студенина в гласа си. — Причината са аборигените. Според тях, след като белите могат да убиват кенгура, които им принадлежат, те също могат да погубват животните от стадата. Напоследък стигнаха дотам, че започнаха да убиват говедата и овцете ми просто за удоволствие. Сега обаче никой от тях не се осмелява да приближи имота ми.

Пол се умълча. Тейла усещаше кипящата му омраза. Тя отново почувства страх от мъжа, който скоро щеше да бъде неин съпруг.

ГЛАВА ТРЕТА

Ян лениво влезе в кръчмата, място, изпълнено с плътен дим и шум, където въздухът сякаш тежеше от миризмата на разлята бира и уиски. Той се придвижваше към бара покрай масите, където нощните игри на покер все още продължаваха, и се усмихваше на някои от играчите, като мълчаливо кимаше с глава за поздрав. Наведе се ниско, така че да не удари главата си в това, което беше останало от полилея, който висеше в средата на стаята. Редовните посетители обичаха да го използват за мишена, на която се упражняваха, затова късове и парчета от него липсваха, отнесени при стрелбата. Таванът над полилея беше надупчен от куршумите.

Ян мина покрай пианиста, който изпълваше стаята със звуците на някаква музика, премесена с крясъци за още уиски. Той пристъпи към Сара, като приятелски и добросърдечно потупа по гърба седящия там мъж.

— Добър ден, Ридж. Как вървят нещата, приятелю?

Ридж Уагнер отпи от чашата с уиски, после я сложи на тезгяха, избърса устни с опакото на ръката си и се обърна към Ян.

— Както винаги — изсмя се той дрезгаво. — А ти как си? Младият златотърсач седна на едно столче и махна с ръка към бармана.

— Донеси ми каквото пие моят приятел — провикна се той през шума. — Не, реших друго, дай ми халба бира.

Ян измъкна няколко монети от джоба си и ги пързулна по хлъзгавия тезгях.

— Е? Как вървят нещата? — настояваше Ридж, като допря чашата до устните си, за да отпие голяма глътка уиски. — Бил си за известно време в Шубраците, както чувам.

— Аха! За доста време — отговори Ян, а очите му издаваха, че е развеселен. Той оглеждаше приятеля си от горе до долу. — А ти? Изглежда при теб нищо не се е променило. Все още се скиташ, нали?

Мъжът се захили, като остави своята празна чаша на бара.

— Още едно от същото, барман! — извика, докато търсеше по джобовете си два шилинга за уискито. Той тупна парите върху бара, после кимна, като срещна въпросителния, втренчен поглед на Ян. Опитваше се да прикрие погледа си, за да не се забележи лъжата, която щеше да изрече.

— Да, правя същото, както последния път, когато ме видя. Това е, което искам, приятелю. Няма никаква полза от идеята ти да променяш живота ми.

Ридж погледна встрани, като се мъчеше да скрие своето смущение от питащия поглед на Ян.

— Получаваш това, което ти се предлага в момента. Аз нямам нужда от вълнения. Предпочитам лесния живот. Така съществуваш по-дълго.

Лейвъри кимна, за да благодари на собственика за жалбата бира, която сложиха пред него на бара. Той отпи една глътка, като продължаваше да гледа мълчаливо приятеля си. Имаше чувството, че нещо е променено в неговото поведение днес. Усещаше някаква неловкост. Гарваново-черната коса на Ридж падаше свободно надолу по раменете, а зелените му очи бяха някак странни, приличаха на пронизващи процепи върху тясното лице, станало златисто-бронзово на слънцето. Той носеше свободно яке и панталони от кожа на кенгуру, а ботушите му стигаха до коленете. Беше винаги в движение, необвързан пътешественик, скитник — нямаше дом.

Женски смях отвлече мислите на Ян от приятеля му и го върна отново към скъпоценните мигове с Тейла Дрейк.

Той преглътна още една глътка бира. Опитваше се да я прокуди от ума си, но напразно. Тя вече бе станала част от него, с която никога не ще може да се раздели.

На каква ли участ я бе обрекъл, като я изостави?

Ян започна да се измъчва, когато прецени, че Тейла има само две възможности — да си намери работа или да се ожени за някой безскрупулен негодник. Австралия, и особено Аделаида, бяха пълни с такива мошеници, в чиито джобове имаше достатъчно злато, за да платят за една невинна девойка, а после да се отнасят с нея както намерят за добре!

Младият мъж постави халбата на тезгяха и забарабани с пръсти по него. Опитваше се да се пребори с желанието да напусне кръчмата и да я потърси.

Но той не искаше да е обременен с жена!

Някога, в бъдеще — да, но, по дяволите, не сега!

— Ян? — Ридж прекъсна тревожните му мисли, като го гледаше настойчиво. — Какво мислиш за продължаващите нападения над аборигените? Носят се слухове, че отвлечените жени се продават на нелегалния пазар за роби. Повечето хора казват, че избягалите затворници са тези, които ги похищават. Копелета. Някои от робите са момичета само на десет или единадесет години. Чувал съм разкази, как са ги отвеждали от техните лагери, след като вече били премазали главите на мъжете им с прикладите на мускетите си. Твоят приятел туземеца говорил ли е за някакви вълнения в неговото село?