Ян се наведе още по-близо до него.

— Прощавам ти за каквото и да е — каза той. Почувства, че Ридж губи сили. — По дяволите, дръж се! Не можеш да умреш!

Ридж се закашля. От носа и устата му шурна кръв.

— Направи ми една услуга, приятелю! — помоли той.

— Всичко! — съгласи се Ян. — Всичко, за което ме помолиш. Казвай!

— Кажи на Хонора, че винаги съм я обичал — каза Ридж, но гласът му отслабваше. — Кажи й, Ян! Ще… направиш ли това за мен, Ян? Моля те!

Ян нямаше възможността да го увери, че ще предаде думите му на Хонора Тялото на приятеля му потрепера и зелените му очи застинаха завинаги.

Като се опитваше да не заплаче, Ян затвори очите му, освободи ръката си от неговата, но я задържа малко, сякаш искаше да я стопли.

— О, Ян! — изхлипа Тейла. — Жалко за всичко!

— Да — отвърна Ян и пусна ръката на Ридж. Прегърна Тейла и й помогна да се изправи. — Съмнявам се, че някога ще разбера какво се е случило тук. Ридж не успя да ми каже.

— Скъпи, мисля, че знам.

— Знаеш? Какво?

— Докато Ридж и Кенет спореха преди изстрела, Ридж разкри много неща — най-вече, че е бил разбойник.

Ян беше шокиран от думите й.

— Сигурно не си чула добре — каза той. — Ридж не…

— Да, Ридж — настоя Тейла. — И най-лошото, че е бил с Пол Хатуей.

— Не! — извика Ян, като нервно прекара пръсти през косата си.

— И също, че Пол Хатуей му е предложил да ме убие. Той отказал. Но Кенет приел. А през цялото време се е преструвал, че ни е приятел. Просто е изчаквал удобния момент.

Ян погледна към Кенет.

— Да върви по дяволите! — изръмжа Ян. — През цялото време е мислел как да те убие. Но защо нищо не съм забелязал?

— Защото винаги беше така мил и услужлив — отвърна Тейла. — Ян, всички ни направи на глупаци. Бил е и в бандата на Пол Хатуей. Искаше да ме убие не само защото са му платили за това, но и защото си му се подигравал някога в кръчмата на Джо.

Ян присви очи и се помъчи да си спомни.

— Но това беше невинна закачка — отвърна Ян. — И през цялото време е замислял жестоко отмъщение? Дори е бил член на бандата на Пол? — поклати глава и въздъхна с облекчение. — Е, вече всичко свърши.

— Да, благодаря на Бога, че свърши — допълни Тейла и също въздъхна.

Ян я погледна право в очите.

— Наистина ли? — попита я той. — Вече се чувстваш добре, нали? Пребледняла си.

Тейла му подаде фенера и прихвана стомаха си с две ръце, когато я присвиха внезапни болки.

— Не, Ян, не съм добре — каза тя изнемощяло. — О, боже, целият този страх и вълнението… Контракциите започнаха, Ян.

Ян примижа:

— Но, Тейла, има още един месец!

— Не, няма, скъпи — отвърна Тейла, а болките станаха още по-остри. — По-добре ми помогни да се добера до леглото. После изпрати някого за лекар.

Ян я прегърна и й помогна да се добере до къщата.

— Спокойно, скъпа — окуражаваше я той. — Просто… спокойно.

— О, Ян, страхувам се — отвърна Тейла. — Ами ако е прекалено рано? О, Ян, ако е рано?

— Да гори в ада Пол Хатуей! — прокле Ян. — Може наистина да успее да отмъсти. Ако нещо с детето ни се случи…

Тейла изохка. Болките отново я присвиха.


Слънчевата светлина се прокрадваше през дантелената завеса. По това време Тейла обикновено се разбуждаше и планираше деня си. Но този нямаше да бъде обикновен, нормален ден. Болките, които терзаеха тялото й, превърнаха нощта безкрайна.

Док Рейли стоеше от едната страна на леглото й, Айва — от другата, а Ян — при нозете й. Докторът отстрани Ян и пъхна ръка в родилния канал. Най-накрая почувства бебето.

— Напъни, Тейла! — каза той, като обхвана главата на бебето. — Напъни още веднъж и бебето ще излезе.

Уморена и изтощена, Тейла прехапа долната си устна, когато нова болка я прониза. Събра всички сили и се напъна, не можа да повярва, когато най-накрая чу радостен вик, който се изтръгна от Ян, и скоро след това и първите викове на тяхното дете.

— Бебето ми! — извика тя, като облиза пресъхналите си устни, и протегна ръце към доктора. — Моля, покажете ми го!

Док Рейли почисти бебето, пови го в меко одеяло и го сложи в обятията на Тейла. После избърса челото си с ръка.

— Беше безкрайна нощ! — каза той. — Всичко, от което имам нужда сега, е чаша силно кафе.

Излезе от стаята, но Ян и Айва останаха и се усмихваха на Тейла.

— Скъпи, виждаш ли? — каза тя, като побутна края на одеялото. — Родих ти син.

Сълзи се стичаха по бузите на Ян, когато той коленичи до леглото, протегна ръката си и докосна меката бузка на сина си.

— Нашият син — каза той, сякаш гледаше някакво чудо. После се засмя. — Мисля, че най-накрая трябва да сме благодарни на Пол Хатуей.

— Защо, Ян? — попита Тейла.

— Защото заради него ще се радваме на сина си един месец по-рано — отвърна той през смях. — Каква съдба, а?

— Да — отвърна Тейла и се усмихна. — Чудесен обрат на съдбата.

— А сега трябва да дадем име на сина ни — каза Ян и помилва сина си по челото.

— Ян, баща ми щеше да бъде много щастлив да има внук — каза Тейла. — И още по-щастлив, ако внукът му носеше неговото име. Може ли да го наречем Чарлз Едуард? Може ли, Ян?

— Това е чудесно име — отвърна Ян. — Боже, радвам се, че не искаш да го наречеш Ян Лейвъри младши. Един Ян Лейвъри в това семейство е достатъчен.

— Ами, може би не — отвърна Тейла. — Бих искала да наречем втория си син Ян. Моля те, кажи ми, че си съгласен!

Ян изпъшка, наведе се над нея и я целуна по устните.

— Скъпа, както и да наречеш следващите ни десет деца, няма да ти противореча — отвърна той шеговито.

Тейла разтвори широко очи.

— Нашите… следващи… десет? — възкликна тя и се разсмя заедно с него.

Айва се приближи.

— Може ли да подържа Чарлз Едуард? — попита тя. — Или мислите, че е много малък?

Ян се изправи. Взе сина си от Тейла и внимателно го подаде на Айва. Тейла никога досега не беше виждала Айва така сияеща. Тя изхълца развълнувана при тази гледка.

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА

Две години по-късно

Щата Вашингтон, Сиатъл

В навечерието на Коледа

Тейла седеше до Ян, увита с одеяло от кожа, в шейна, теглена от белгийски коне. Шейната гладко се плъзгаше покрай отрупани със сняг дървета и въпреки че снеговалежът беше спрял, във въздуха проблясваха снежинки, които бавно и тихо падаха на земята. Тейла беше като омагьосана от великолепната гледка.

— Какво мислиш за Америка? — попита я майката на Ян.

Тейла я погледна. Дона седеше срещу тях с двегодишния си внук, сгушен в скута й. Те също бяха увити в одеяло. Новият съпруг на Дона, Брайън, седеше от другата й страна. Изглеждаше толкова красив и внушителен с цилиндъра и с коженото си палто! Една диамантена брошка блестеше на яката му.

— Много е красиво — отвърна Тейла, но внезапно се стегна и изпъна гръб, когато шейната започна да се изкачва по една стръмна улица. Дори потърси ръката на Ян за подкрепа. — Но цяла Америка ли е така неравна и стръмна?

— Не, не е — отвърна Дона и се засмя.

Когато шейната отново тръгна по равна улица, Тейла въздъхна.

— Е, наистина не е толкова зле, че някои от улиците са стръмни — каза тя. — Пред месеците, прекарани в океана, всичко останало е по-добро. — Погледна Ян и се засмя. — Може би няма да се върна в Австралия вече. По-добре да остана тук, в Америка, на твърда земя.

— А аз мисля, че мога да намеря хубава къща за вас — каза Брайън.

Дона потупа леко ръката му, за да го прекъсне:

— Скъпи, Тейла се шегуваше. Тя обича къщата си в Австралия.

— Да, така е — ката Тейла, като плъзна ръката си по крака на Ян под одеялото. — Това е нашият дом и много ми липсва.

Ян й се усмихна:

— За миг си помислих, че вече съм те изгубил тук, в Америка.

— Никога — прошепна Тейла.

— Но може да оставите Чарлз Едуард при баба му — каза Дона, като се обърна към внука си, чието лице едва се виждаше от нахлупената на главата му червена шапка. Малката му ръчичка погали бузата й. — Би ли искал да останеш при баба, Чарлз Едуард? — попита го тя, като го гледаше с любов. — Искаш ли?

Чарлз Едуард кимна и я погледна с тъмните си големи очи.

Дона се засмя и го прегърна. Притисна го силно към себе си.

— Да, сигурна съм, че би искал — прошепна тя. — Но още след първата нощ, прекарана далеч от мама и татко, бързо ще промениш решението си.

— Е, вече пристигнахме — каза Брайън, когато конярят зави с шейната към къща, построена на един хълм с изглед към езеро. — Живеем тук само от месец.

Дона погледна мъжа си с гордост.

— Да, Брайън мисли, че тази къща е най-добра за нас, докато намери някоя друга, която ще отговаря още повече на неговите изисквания — каза тя. — Но мисля, че по-добре ще е да съм надалеч, когато се местим следващия път, вместо отново да опаковам и разопаковам порцелановите си сервизи.

— Защо? Къщата е много красива — въздъхна Тейла, когато шейната спря. Поляната пред къщата бе покрита с преспи, а клоните на боровите и кедровите дървета бяха натежали от сняг. — Прилича на къща в английски стил. — Тейла се наведе и издаде тих звук на учудване, когато откри нещо червено, което се подаваше между гънките на снега. — Боже! — възкликна тя. — Това рози ли са? И цъфтят сега?

— В Сиатъл розите цъфтят през цялата година — каза Ян и слезе от шейната. После прихвана Тейла през кръста и й помогна да слезе. След това пое и Чарлз Едуард. — Климатът е много хубав, мек, затова много хора се изкушават да се заселят тук. Чудесен е за тези, които не обичат големите жеги или студове. А такъв сняг тук е голяма рядкост.

Прегърна Тейла и като последваха Дона и Брайън, влязоха в преддверието. Обстановката, която се разкри пред Тейла, накара дъха й да секне. Тя свали бялата си кожена шапка и наметалото от раменете си. Беше облечена в червена кадифена рокля, която прилепваше по тялото. Огледа се възторжено.