Тя трепна, когато Пол сграбчи ръката й и я погледна отчаяно.

— Всичко, което ти казах, е лъжа! — призна той. Смъртта приближаваше. — Всичко!

Надеждата у Тейла отново бавно се възвърна, но после се смени със съжаление.

— Искаш да кажеш, че сестра ми е на сигурно място? — попита тя. Наведе се още по-близо до него, устните й почти почувстваха дишането му, което все повече отслабваше тялото му се гърчеше в конвулсии. — Кажи ми, Пол! Кажи ми истината за Виада!

Лицето му се изкриви в усмивка.

— Истината? — прошепна той дрезгаво. — Истината е, че ще ми платиш за това, което ми причини. Не сестра ти, а самата ти, Тейла. След време ще видиш какво имам предвид. — Той се изкашля и сграбчи гърлото си с ръка, сякаш искаше да отстрани нещо, което му пречеше да диша. Погледът му беше прикован върху Тейла. — След време! Ще ми… платиш… Тейла!

Настъпи тишина, докато тялото на Пол се изби а последни предсмъртни конвулсии и дъхът му секна. Очите му се изцъклиха срещу Тейла, Стана й лошо, опита се да преглътне напиращите сълзи и извърна лицето си настрани. Беше доволна, когато почувства силните ръце на Ян да я изправят на крака и да й помагат да се отдалечи от мъртвия мъж.

— Какво искаше да каже? — попита трепереща Тейла. — Чу ли заплахите му? Какво означава това?

— Нищо, по дяволите! — каза Ян, като я прегърна през кръста и бързо я изведе от пещерата. — Той просто искаше да се увери, че след смъртта му ще се измъчваш също толкова много, колкото и докато беше жив. — Обърна я с лице към себе си. — По дяволите, Тейла, не можеш да позволиш да те терзаят такива съмнения! Кучият му син е мъртъв. Заплахите му са нищо сега.

Тейла го погледна въпросително.

— Но той имаше толкова много верни привърженици — каза тя тихо. — Какво ще стане сега? Може наистина да е планирал как да умра, ако нещо се случи с него?

— Не ми се вярва — каза Ян, като присви гневно очи. — Но трябва да бъдем внимателни. Скъпа, аз винаги ще бъда близо до теб, за да те защитавам. Моля те, имай го предвид и се успокой!

Тейла се отпусна в прегръдките му.

— А какво ще стане с Виада? — промълви тя. — Дали казваше истината, или лъжеше за нея?

— Скоро сами ще отпътуваме за Англия и сами ще разберем истината — увери я той. — Ще я върнем в Австралия. Тя ще живее с нас. Ще бъда повече от щастлив да споделя дома си със своята съпруга и със сестра й.

— О, Ян, наистина ли? — извика Тейла, обзета от щастие при тези думи. А после го погледна въпросително. — А какво ще стане с майка ти? И тя ли ще живее с нас?

— Не, майка ми ще се върне в Америка — каза той, като гледаше над рамото й, някъде в далечината. — Освен ако не я придумаме да остане с нас — и той отново погледна към нея. — Разбира се, ако не възразяваш.

— Мисля, че ще е чудесно — отвърна Тейла с усмивка. Тя се освободи от прегръдката му, когато забеляза, че Хоуки гордо се приближава към тях. Той спря близо до Ян и сложи ръце на раменете му.

— Край — каза Хоуки. — Победата е наша.

Тейла видя, че в очите на Ян проблеснаха сълзи, и това дълбоко я трогна. Сълзи потекоха и от нейните очи, когато видя сърдечната прегръдка между Ян и Хоуки.

— Хората ми са нетърпеливи да тръгнат към морето — каза Хоуки и леко повдигна рамене. — Вие ще дойдете ли? Ще вземете ли със себе си миси Тейла?

Ян се усмихна.

— Да, ще взема миси Тейла със себе си — отвърна той и отново погледна в далечината над рамото й. — А също и майка си. Тя ще се радва да участва в празненството. — Усмихна се на Тейла, а очите му блестяха. — Как успя да дойдеш тук? Къде беше Кенет? Успяла си да избягаш от него?

— Скъпи, аз съм доста хитра. Не си ли забелязал? — подразни го Тейла.

— Не съм ли забелязал? — повтори Ян и избухна в буен смях. В същото време признателните аборигени ги обградиха и изведнъж Ян разбра, че те го вдигнаха във въздуха и го понесоха на раменете си.

Тейла отново заплака, но този път от гордост за Ян Няколко аборигени го носеха на раменете си, а останалите пляскаха с ръце и пееха, като го гледаха с възхищение.

Хоуки застана до Тейла от едната й страна, а от другата — Хонора.

— Моят приятел Ян е герой — каза гордо Хоуки. — Той отнася към хората ми добре! И те се отнасят към него добре! Ще празнуваме повече, отколкото на Празника на лебедовите яйца. Ще празнуваме Ян Лейвъри!

— Това е прекрасно! — каза Тейла, докато изтриваш една сълза от бузата си. — Прекрасно! — Погледна Хоуки, после Хонора. — Надявам се, че не сте загубили много хора в битката — каза внимателно тя.

— Само няколко смели мъже загинаха — отвърна Хоуки, и се намръщи. Погледна Тейла, а дебелите му, тъмни устни се разтегнаха в усмивка. — Но от разбойниците загинаха много.

— Но не всички — отвърна предпазливо Тейла и си припомни заплахата на Пол.

— Не, не всички — призна Хоуки.

— Но те избягаха като страхливци — прекъсна го Хонора. — Никога няма да се върнат отново.

Тейла преглътна трудно. Отново внезапен страх сви сърцето й.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА

Тейла и Ян препускаха върху жребеца право към океана. Огромните евкалиптови дървета се извисяваха над тях, а на места обелената им влакнеста кора се спускаше над главите им като огромен папратов чадър, Тейла вече чуваше силния шум от разбиването на кълните в брега. Можеше да види ясно и полуострова, където трябваше да се събира яйцата. Там сега нямаше никакви лебеди, тъй като стрелбата ги беше изплашила и прогонила от гнездата им.

Скоро полуостровът се изпълни с безумно смеещи се и викащи аборигени, които пълнеха торбите си от кенгурова кожа с деликатесните яйца на белия лебед.

Ян дръпна юздите на коня си, преди да стигнат до мястото, където гнездяха лебедите. Той скочи и помогна на Тейла да слезе от седлото, а после се обърна в посоката, от която се чуваше шум от препускащи коне и гласът на майка му. Той безмълвно кимна в знак на благодарност на приятеля си, който се беше върнал да доведе Кенет и майка му.

Като видя сина си, тя се затича разплакана към него.

— Синко, толкова се радвам, че не си ранен — каза Дона, като го притискаше силно към себе си. — През цялото време, докато траеше битката, се молех да не те улучи нито един куршум. Бог е чул молбите ми.

— Никога не съм се чувствал по-добре — отвърна Ян, усмихвайки се на майка си, която се отстъпи малко назад, за да се полюбува на своя син. Той кимна с глава към аборигените. — Също и Хоуки. И Хонора. — После погледна към Тейла. — И Тейла също. — И с гордост добави: — Тя ми спаси живота.

Дона повдигна вежди с насмешка:

— Тейла? — възкликна тя и я погледна. — Скъпа моя, какво сте направили?

Тейла сведе поглед и се изчерви, но Ян постави ръка под брадичката й и повдигна главата й.

— Ще ти разкаже за това по-късно, майко. А сега нека празнуваме. Има какво да се празнува — каза той и стана сериозен. — Пол Хатуей е мъртъв — продължи със стиснати зъби. — Няма вече да създава на никого от нас никакви проблеми. — Погледна към развълнуваните туземци и продължи: — Вижте ги, най-накрая имат свое собствено място и възможността да се радват на Празника на лебедовите яйца. Бяха заставени да чакат прекалено дълго за това.

Хонора се затича към тях. Черните й очи бяха широко отворени. Развълнувана, тя сграбчи Тейла и Дона за ръцете:

— Елате! — извика задъхано. — Ще помогнем на другите жени да приготвят храната за празненството довечера. На лунна светлина ще направим голямо пиршество.

Дона се усмихна и освободи ръката си от Хонора.

— Вие вървете сега, а аз ще дойда по-късно — каза тя и поглади с ръка уморения си гръб. — Ще се забавлявате много повече, ако няма някой възрастен около вас.

— Да, вие двете, вървете! — каза Ян и внимателно обви ръка около кръста на майка си да я подкрепи. Тя почувства стабилната подкрепа на здравото му силно тяло и се отпусна. — Аз ще се погрижа за мама.

Тейла дари Ян и майка му с разбираща усмивка, после хвана Хонора за ръка и със звънък смях двете се затичаха към един от многото разпалени огньове, които горяха на полуострова.

— Сега е време на голямо веселие, с което моите хора изразяват благодарността си — каза Хонора, като направо влачеше Тейла към брега по-близо до огъня. — От малка мечтая да участвам в такова празненство. Много години хората ни бяха държани настрана от полуострова от злите бели мъже. — Започна да хвърля още дърва в огъня. — Но не и през този лебедов сезон. Ще отнесем в селото си много яйца. И с тях ще нахраним онези, които не можаха да дойдат и които отдавна не са ги опитвали.

Тейла застана на колене с лице към огъня, около който бяха наредени камъни. Докосна един камък, но веднага отдръпна ръката си. Не предполагаше, че се е нагрял толкова много.

— Няма ли да сготвите яйцата около огъня? Няма ли да ги ядете тази вечер? — попита тя и когато се извърна, видя да приближава абориген, който носеше убито кенгуру.

Тя разтревожено скочи на крака, когато мъжът с помощта на още един, застанал от другата страна на огъня, поднесоха кенгуруто над пламъците и бързо го заобръщаха няколко пъти, докато го опърлиха.

— Не, няма да ядем яйцата тази вечер — отвърна Хонора и се изправи. — Тази вечер ще ядем кенгуру и други… как казвате на английски… вкусни, хубави неща. А яйцата ще поделим по-късно в селото с тези, които не можаха да дойдат с нас до морето.

Тейла с възхищение наблюдаваше Хонора, която изсипа върху един камък семена от нарду, а с друг, по-малък камък, ги счука на брашно. После плю няколко пъти в брашното, докато се превърне а тесто, сплеска го и го разстла върху пепелта да се пече.

След това изтри ръцете си в полата от кенгурова кожа и се изправи. Отново хвана Тейла за ръката.

— Ела! — подкани я тя. — Ще гледаме приготвянето на кенгуруто.

— Не съм сигурна дали искам… — каза Тейла, като леко се отдръпна назад. Тя едва се беше преборила с факта, че Хонора плю върху храната, която скоро щяха да й предложат, и се страхуваше да види как другите ще приготвят останалата храна. После й прилоша, когато видя да разрязват кенгуруто с дървени инструменти, в единия край на които бяха завързани с лико специално оформени камъни, а вътрешностите хвърлиха в огъня.