Тейла погледна към небето.

— Моля те, Господи, нека всичко това свърши скоро! — прошепна тя. — Моля те да не позволиш да се случи нещо на Ян! Моля те!

Но замлъкна, когато пушката й беше внезапно избита от ръцете и една костелива, черна ръка запуши устата й. После друга ръка я стегна като змия през кръста, вдигна я и я повлече настрани. Тя сграбчи ръцете, който я бяха заклещили като в капан, и зарита безпомощно с крака.

Но когато разбра, че тези движения са безполезни и само изчерпват силите й, престана да се съпротивлява. Мъжът я отнесе в една пещера, далеч от битката, и я пусна на земята, Тейла се обърна и видя един абориген, който беше насочил копието си към нея.

Поуспокои се малко, когато той отпусна копието настрани, но дъхът й секна, когато няколко аборигени изникнаха от храстите, влязоха в пещерата и я заоглеждаха.

Припомняйки си колко признателен беше Ян на тези хора и как дори и в този момент той рискуваше живота си, за да защити техните права, Тейла погледна право в тъмните очи този, който я беше отвлякъл, и бавно изрече:

— Аз съм приятел. — Страхуваше се, че точно тези аборигени може и да не знаят английски така добре, както Хоуки и Хонора. После показа с ръка в посока на битката. — Аз съм приятел на Ян. Той скоро ще бъде мой съпруг.

Нито един от мъжете не помръдна, нито проговори. Наблюдаваха я, стиснали копия в ръцете си.

— Правите голяма грешка — извика Тейла. — Аз съм тук, за да ви помогна! Дори застрелях един от разбойниците. Защо не можете да разберете? Аз… аз съм… приятел!

Като че ли говореше на глухи. Никаква реакция. Тя трескаво мислеше как да им обясни и бавно пое въздух, за да опита отново. Но един от мъжете коленичи и върза китките й с тънък кожен ремък. Тя се опита да се изправи и да избяга, когато той се пресегна да върже и краката й, но беше повалена от друг. Дишаше тежко и безмълвно наблюдаваше как връзват краката й.

После остана сама. Аборигените напуснаха пещерата така тихо и безмълвно, както бяха влезли в нея. С разширени от ужас очи тя заоглежда тъмните, влажни стени, Някъде зад нея, дълбоко в пещерата, долови странни пискливи шумове.

— Прилепи? — Тейла потръпна.

Но съзнанието й не остана заето дълго с мисълта за прилепите. Тя се страхуваше за Ян. Заслуша се в нарастващия шум от битката, в свистенето на пронизителните изстрели, категорично доказателство за безпощадността на сражението.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Звукът, който се чу близо до входа на пещерата, накара сърцето на Тейла да заподскача лудо. Страхувайки се да не се връщат аборигените, които не успяха да разберат, че тя е приятел на Ян и че ще искат да й сторят зло, тя започна да се влачи по песъчливия под назад към вътрешността на пещерата. Дъхът й почти секна, когато на входа на пещерата се очерта силует на мъж. В пещерата беше много тъмно, за да може да види лицето му.

Почувства се по-спокойна, когато със задоволство установи, че мъжът е облечен и не е абориген.

Възможно ли е да е Ян?

Но един по-внимателен оглед отблизо й бе достатъчен да разбере, че този човек не е висок и строен като Ян. Фигурата му приличаше повече на…

Пол Хатуей!

Полазиха я студени тръпки. Опита да се изправи на крака, за да се отдалечи по-бързо навътре в пещерата. Но безуспешно.

— Е, помисли си, че си избягала от мен, нали? — каза Пол, като я приближи. — Може би за малко, но това няма да се повтори. — Той издърпа нож от ножницата си. Острието му проблесна на слабата светлина, която се прокрадваше от входа. — Имам план за теб, Тейла. Този път за добро — продължи той, после коленичи и приближи лицето си до нейното. Прекара стоманеното острие по веждата й, после надолу към брадичката и нагоре към другата вежда и се из хили: — Ще те нарежа на парченца и ще нахраня дивите кучета с теб — заплаши я Пол. — Никой никога няма да намери и следа от теб.

От напрежение, по челото на Тейла изби студена пот.

Тя опита да се отдръпне от Пол, но той я сграбчи за рамото и я задържа.

— Остави ме да си вървя — помоли се тя. — Не ти желая злото, никога не съм ти го желала. Дойдох в Австралия да намеря работа и да мога да изпращам пари на сестра си. Нищо повече не исках. Нито пък искам нещо повече сега.

— Но искаше и съпруг — повече, отколкото работа, не е ли така? — каза Пол със сатанинска усмивка. Целуна я, като остави мокра следа по лицето й, и с тих смях се отдръпна от нея. — Защо ти дадох годежен пръстен и красив дом, скъпа? Какво повече можеше да искаш? — Повдигна завързаните й ръце и погледна към безименния й пръст. — Пръстенът! — изрева той, а в очите му заблестяха яростни искри. — Къде е пръстенът? Той принадлежеше на майка ми. Възнамерявах да си го взема обратно, след като…

— След като ме убиеш? — извика Тейла, задъхваща се от пристъп на гняв. Успя да събере малкото си останал кураж и повдигна предизвикателно глава. — Хвърлих проклетото нещо. То не означаваше за мен нищо друго, освен подигравка.

Слисан, Пол се отдръпна малко от нея и я изгледа невярващо.

— Ти си хвърлила… пръстена на майка ми? — Той пое въздух, вдигна ръка и стовари звучна силна плесница върху лицето на Тейла. — Не е трябвало да го правиш!

Тейла залитна от удара, лицето й се сгърчи от болка, но тя не реагира. Може би това бяха последните мигове от живота й и тя искаше в самия си край да бъде силна и смела.

Погледна предизвикателно Пол.

— Как разбра, че съм в тази пещера? — изсъска тя, изведнъж осъзнала по шума отвън, че битката се води пред самия вход на пещерата. Изглежда Пол беше толкова зает да я измъчва, че не беше забелязал това.

Тейла се зачуди дали ще успее да разбере кой ще бъде победителят.

Или ще бъде мъртва?

О, ако можеше Ян да бъде победител и да дойде да я, спаси! Но той изобщо не знаеше, че тя е в тази пещера. Беше в ръцете на Пол Хатуей.

— Видях, че аборигените те отвлякоха — каза Пол, като я застави да се изправи, притискайки острието на ножа в ребрата й. — Никой не ме видя да напускам бойното поле. В този ад от сражаващи се мъже един повече или по-малко няма никакво значение.

— Грешиш — чу се глас зад Пол.

Той така се стресна, че изпусна ножа си. Обърна се, но в същото време Ян се хвърли върху него, събаряйки го върху земята.

Докато се биеха, в пещерата внезапно се втурна Хонора, а в ръката си държеше дълго смъртоносно копие. Тя се завтече към Тейла, падна на колене близо до нея и положи копието настрани.

— Тези, които са те хванали, са от едно съседно племе на нашето. Те не знаят английски, но дойдоха при мен и баща ми и ни казаха, че са те довели тук — каза Хонора, докато пръстите й освобождаваха краката на Тейла. — Хонора съжалява. Хонора дойде да те освободи.

— О, Хонора, благодаря ти, благодаря! — изрече Тейла, но очите й не изпускаха Ян. Видя юмрукът на Пол да се стоварва върху лицето на Ян, но въздъхна с облекчение, когато Ян сграбчи Пол за врата, притисна лицето му към земята и се опита да затисне тялото му със своето.

Но много скоро Пол се освободи и притисна Ян към земята.

— Побързай, Хонора! — извика Тейла, докато аборигенката освобождаваше ръцете й. — О, моля те, побързай!

Побледня, когато Пол започна да души Ян с едната си ръка, а с другата се опитваше да стигне до ножа.

Непреодолим страх изпълни Тейла, когато пръстите на Пол обхванаха дръжката на ножа. Тя отчаяно се огледа за оръжие и точно когато кожените каишки освободиха напълно китките й, погледът й фиксира копието на Хонора, което лежеше само на няколко инча от крака й. Пулсът й се ускори. Тя се наведе и го сграбчи. Без да се замисля, го заби в гърба на Пол в момента, в който ножът му беше фатално насочен към гърдите на Ян.

Тялото на Пол се сгърчи, а от гърлото му се чу силно хъркане. Той изпусна ножа и падна до Ян. Докато се опитваше да стигне копието, забито в гърба му, очилата паднаха от лицето му.

Ян скочи на крака и стъпка очилата. Сложи ръцете си върху раменете на Тейла.

— Тейла? — погледна я въпросително. Смелостта й го изуми.

— Трябваше да го направя, Ян — отвърна Тейла, докато Ян я гледаше невярващо право в очите. — Той щеше да… да те прободе — изхлипа тя. — Не можех просто да стоя настрани и да наблюдавам това.

— Ти спаси живота ми — отвърна той. — Как мога някога да ти се отплатя?

— Ян, толкова бързо ли забрави колко пъти ти ми спаси живота? — попита Тейла, като погали лицето му. — Аз просто ти се отблагодарих. Това е всичко.

Тя погледна надолу към Пол и потръпна при гледката. Той лежеше на една страна в локва от собствената си кръв, тялото му се гърчеше, но изкривеното му от болка лице беше обърнато към нея.

И изведнъж паниката отново я обзе. Виада! Каква ще е съдбата на Виада, ако Пол умре? Дали вече беше разпоредил да убият сестра й?

Тейла се отдръпна от Ян и падна на колене до Пол. Пъхна ръка под главата му и я повдигна леко.

— Пол, моля те, кажи ми какво ще стане с Виада! О, моля те, кажи ми! Знаеш, че умираш. Не умирай, преди да ми кажеш какво ще стане със сестра ми. Изпратил ли си някого за нея? Изпратил ли си?

Пол погледна Тейла с усмивка върху устните си, от ъгълчетата на които се стичаха тънки струйки кръв.

— Сестра ти? — едва успя да прошепне той. — А, погрижил съм се доста добре тя да пристигне в Австралия точно така, както и ти, и да потърси своето бъдеще.

Студени тръпки полазиха Тейла. Тя се наведе още по-близо до лицето му.

— Не може да се е качила на някой кораб — каза тя с треперещ глас. — Не е изминало толкова време.

— Преди да можеш да направиш каквото и да е, сестра ти ще е на кораб с няколко от моите мъже — изхриптя Пол. — Докато стигне до Аделаида, тя ще бъде вече жена, а не момиче.

Представяйки си картината, на Тейла й прилоша и тя извърна поглед от него. Когато той въздъхна, тя отново бавно го изгледа — толкова много го мразеше, че й се искаше да изтръгне копието от тялото му и да го забива отново и отново.