— Не! — извика Ян и като се хвърли върху разбойника, то събори на земята. Претърколиха се няколко пъти, като всеки се опитваше да вземе пистолета. Тейла застана на входа, вцепенена от ужас, защото оръжието можеше всеки момент да гръмне и Ян да бъде убит. Огледа се наоколо с див поглед, за да намери нещо, с което да удари онзи с главата. Съвсем близо до нея беше облегната една пушка. Тя я взе и се прицели в гърба на мъжа, от когото Ян беше притиснат до земята. Изведнъж Тейла усети слабост в коленете си, защото точно в момента, в който тя щеше да дръпне спусъка, Ян се извъртя отгоре. Тогава пистолетът отхвръкна настрани.

— Ян, взела съм го на мушка! — извика Тейла и се приближи малко, но замръзна, когато видя, че онзи направи някакъв невероятен скок към пистолета си. Сърцето на Тейла сякаш скочи в гърлото й. Тя бързо пристъпи и дръпна спусъка. Онзи извика, хвана се за гърба и се строполи на земята — беше мъртъв. Тейла усети, че й призлява от това, което беше направила, и пусна пушката на земята.

Ян разбра какво усилие беше положила и я хвана, когато тя се олюля, сякаш щеше да припадне.

— Тейла, сега не е време да се отпускаш — каза й той с дрезгав глас. — Ти направи точно това, което трябваше да направиш. Ако не го беше сторила, той щеше да…

— Знам — отвърна тя и го погледна с насълзени очи. — Моля те, не го казвай.

Кенет Озиър завъртя коня си до двамата и спря с ликуваща усмивка на лицето си.

— Радвам се да ви видя! — каза той, като напъха пистолета си в кобура. — Вече се чудех дали не сме закъснели.

Ян погледна Кенет въпросително. Нещо дълбоко в подсъзнанието му подсказваше, че и преди беше срещал този млад човек. Не можеше да си спомни точно, но това, че яздеше с приятелите му, беше достатъчно основание да му се довери и той протегна ръка.

— Благодаря ти, приятелю — каза, като стисна ръката му. Стрелбата беше приключила вече. Ян се огледа. Хората му го бяха заобиколили. — Знаех, че мога да разчитам на вас.

— Струва ми се, че отървахме земята от доста разбойници, нали, Ян? — отбеляза Кенет, като посочи с поглед наоколо. Беше разкъсван от чувството, че е бил предател, но, от друга страна, възможността да се скрие беше най-важното. Беше си направил планове, които се отнасят само за него самия.

Кенет погледна към кола, от който тъкмо развързваха майката на Ян.

— Коя е тази? — попита той. — Не изглежда много добре.

Ян дотича при нея точно когато я покриваха с едно одеяло, но до главата, а това означаваше, че Дона е още жива. Сърцераздирателен вик се изтръгна от гърдите му, когато Ян коленичи до нея и я прегърна.

— Майко — прошепна той. — Благодаря на Бога, че си жива. Но, по дяволите, кълна се, че Пол ще си плати за всичко, което ти е сторил.

Дона бавно отвори очи, протегна ръка към Ян и му каза със слаб глас:

— Върви и спри Пол Хатуей. Чух всичките му планове. Смята да убие Хоуки и всичките му хора! Ян, спаси и Хонора!

Тейла коленичи до Ян. Хвана го с ръка през кръста и се усмихна на Дона.

— Ще се погрижа за майка ти — каза тя, като прекара нежно ръка по челото й.

— Няма да ви оставя тук без закрила — Ян се изправи. — Майко, смяташ ли, че си достатъчно добре, за да пътувай! Налага се. Трябва да тръгваме.

— Ян, сине, прави каквото смяташ за най-добро — прошепна Дона и му се усмихна нежно. — Много мъки изпитах, но мисля; че ще мога да яздя, стига да има някой до мен на седлото да ме подкрепя.

— Това е достатъчно — каза Ян решително. — Вижте, искам лично да ви изведа оттук и да съм сигурен, че ще стигнете до Аделаида живи и здрави, Другият вариант е да ви взема с мен при преследването на Пол Хатуей. Вече мина доста време, откакто той замина. Май ще трябва да ви взема двете с нас.

Дона стисна Ян за ръката. От очите й потекоха сълзи и тя изхлипа:

— Хубавият ми дом! Те го изгориха, Ян!

— Знам — отвърна той с мъка. — На Пол му беше приятно да се похвали с това.

— Ян, искам да се връщаме вкъщи — каза му тя разплакано, а пръстите й здраво го стискаха.

— Но ти знаеш, че не може — отвърна й той с блуждаеш поглед. — Сама каза, че си видяла къщата да гори. Нямаме дом.

— Не — каза Дона и бавно поклати глава. — Нямам предвид това.

— А какво тогава?

— Америка. Искам да се връщаме в Америка.

Ян я погледна изненадан от думите й.

— Америка?

— Получих всичко, което желаех от Австралия, синко — каза Дона и облиза напуканите си устни. — Искам и ти да дойдеш там с мене. Вземи и Тейла. Можем да споделим едно жилище в Сиатъл.

Ян въздъхна.

— Ще говорим за това по-късно, майко. — После се обърна към Тейла. — Скъпа, готова ли си да тръгнем след този кучи син Пол Хатуей?

Тя се усмихна и кимна в знак на съгласие. Ян се изправи и се обърна към хората си. Огледа ги бързо и погледът му се спря на Кенет.

— Виж — започна той и сложи ръка на рамото му. — Ще се радвам да се грижиш за майка ми по време на ездата.

— Готово, съгласен съм — отвърна Кенет и се усмихна доволно. — Приятно ми е да съм ти в помощ.

— Благодаря ти. — После Ян събра хората си и им даде указанията си.

Тейла потръпна, като осъзна какви опасности очакваха мъжа, когото обичаше. Усети, че една нежна ръка я прегърна.

— Синът ми няма да пострада — каза й Дона и бавно се изправи на крака. — Той е смел, а доброто го следва навсякъде. Бог няма да позволи да му се случи нещо.

Тейла се опита да не заплаче и прегърна Дона.

— Надявам се, че си права — каза тя, като осъзнаваше колко изпълнен с мъст и омраза беше Пол Хатуей. — Пол няма да се спре пред нищо, когато мрази някого. Ще направи всичко, за да убие Ян, когато разбере, че е избягал.

— Казах ти вече, Тейла — увери я Дона. — Бог няма да позволи да му се случи нищо лошо.

После Дона се притисна по-плътно към нея, като се опитваше да скрие страховете си от това младо и невинно момиче, което, изглежда, Ян обичаше с цялото си сърце. Дона не се беше излагала друг път на опасностите на живота в Австралия. Съпругът й я беше пазил добре. Ян също се опита, но обстоятелствата бяха срещу него.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА

Тейла се държеше здраво за Ян, докато препускаха и галоп към морето заедно с останалите. Преследваше ги цял рояк от сиви скакалци, които се виеха над главите им като ястреби. Но с приближаването на високата, тучна растителност, те се пръскаха. Тейла погледна над рамото на Ян и се опита с усмивка да вдъхне увереност на Дона, която яздеше с Кенет Озиър. Но Дона не отвърна на усмивката. Златисторусата й коса се вееше около бледото лице, а дълбоко в уморения й поглед, отправен някъде далеч напред, се долавяше тъга.

Тейла погледна настрани и веднага беше погълната от своите грижи. Опита се да не се тревожи за Виада. Имаше и други, още по-сериозни грижи. Ян скоро щеше да влезе я битка, която можеше да му струва живота. Дори нейния…

Стисна устни, за да не позволи на съмненията си да я погълнат изцяло. Искаше да приеме съдбата такава, каквато е.

Конете преминаха през рекичка, чиито брегове бяха изпъстрени с цветовете на лавандула, а после се отправиха по широк път, който водеше право към целта на Ян — голяма, гладка канара, от която се откриваше гледка към необятния син простор на Индийския океан.

Ян спря жребеца си и напрегнато се заоглежда. Тейла проследи сериозния му поглед. В една от посоките тя видя извисяващи се отвесни скални зъбери, отрязани от огромните канари от безпощадните морски вълни. Въздъхна, когато на срещуположната страна съзря няколко лебеда, които гнездяха на един полуостров, а белите им тела блестяла като сняг на фона на кафявия крайбрежен пясък.

— Благодаря на Бога, че аборигените още не са пристигнали на полуострова — промълви Ян повече на себе си, отколкото на другите. После погледна през рамо към Тейла.

— Как си? — попита нежно той. — Чака ни още път.

— Малко съм уморена, но всичко е наред — отвърна тя, като отпусна ръцете си, които бяха обвили здраво кръста му. — Не се тревожи за мен. Ще бъда доволна, когато всичко свърши.

Ян направи широк дъга с ръка, като обхвана земята, която се простираше до планината, извисяваща се до хоризонта, и обвита от плътна покривка от дървета.

— Аборигените са някъде там — каза Ян. — Пол и хората му — също. Но Хатуей няма предимството, за което мечтаеше. Ако аборигените не са на полуострова, той не може да ги обсади там и по този начин да се превърнат в лесна плячка за него. Доколкото може да бъде честна играта между аборигените, по — голямата част от които се бият с копия и тояги срещу пушките на Пол, тази битка ще бъде много по-справедлива, ако не се води на полуострова.

Тейла се пресегна за ръката на Ян и здраво я стисна.

— Моля те, внимавай! — каза тя, а в очите й проблеснаха пламъчета. — Обещай ми, че ще внимаваш!

— Има толкова неща, за кои го си заслужава да живея — отвърна Ян, като стисна ръката й с любов. — По дяволите! Няма да позволя да ми се случи нещо лошо! — И като й се усмихна, топло продължи: — Нито пък на теб. — После отдръпна ръката си и я вдигна в юмрук, оглеждайки хората си. — Доста време загубихме! — извика той. — Хайде!

Тейла отново здраво обви кръста му с ръце. Жребецът на Ян ги понесе в бърз галоп надолу по стръмните пътеки на планината. Скоро навлязоха в гъста гора от евкалиптови дървета. От бързата езда полата й се беше повдигнала над коленете, а косата и се развяваше от бриза. Тейла се държеше здраво за Ян, но когато конят спря внезапно, едва не падна, Ян, който вече беше скочил от жребеца протегна ръце и й помогна да слезе. Тя се затича след него към майка му, която вече беше слязла от коня си, стоеше отпуснато и гледаше с ужас към нещо.

Ян прегърна майка си около кръста, после — Тейла и ги отведе зад едно прикритие от гъсти чернени евкалипти. Над дърветата ехтеше страшната пукотевица на боя — стрелба, силни викове, писъци, конско цвилене.