— Малката сприхава женичка — каза той. — Ако въобще някога си намеря друга, която да приеме начина ми на живот, тя ще прилича точно на теб. Винаги ще сме един до друг — дори и съучастници в престъпленията. Може и да се стигне дотам, че да заобичам някоя друга като теб… знам ли…

Някакъв изблик на болка се появи в очите му, когато той прекъсна изречението си по средата и отмести поглед от Тейла. Дори и да можеше да обича някоя друга жена, нямаше да е истински. Мъжествеността му бе унищожена с един внимателно премерен и жесток удар. А любовта му към хората може би е била изтръгната от него още в момента, в който се е появил на бял свят.

Пол извърна бавно глава и спря поглед върху Ян.

— Но сега имам да свърша много други неща — каза ниско. — Много трябва да показвам. — Той се изправи, отиде до вратата и отметна овчата кожа. Обърна се към Тейла през рамо, а погледът му блуждаеше, докато накрая от устата му се отрони: — Можех да те обичам. Може би дори още те обичам.

Объркана от думите му, Тейла продължи да гледа зяпнала към вратата, дори и след като Пол излезе. Изглежда, че по някакъв начин тя бе докоснала една непозната част от него, но все пак недостатъчна да окаже някакво съществено влияние върху неговия начин на живот. Той беше изпълнен със злоба. Никога и нищо не би могло да го промени.

— По дяволите! — измърмори Ян, когато започна да идва в съзнание. Ръката му посегна към туптящата от болка глава. Той изпъшка и отвори очи. — Какво се е случило? Къде съм?

Тейла се наведе над лицето му и се усмихна щастливо, разбрала, че той се чувства добре.

— Ян — каза тя, като го целуна нежно по челото. — О, скъпи, ти най-после си буден!

Той я изгледа с удивление и после се надигна на лакът и се озърна наоколо. Изведнъж го сряза болка, сякаш някой го изрита в стомаха, когато той си спомни къде беше и защо, а и кой друг освен него и Тейла беше заловен.

— Господи! — каза той, като скочи бързо на крака, но се олюля и му се зави свят. — Майка ми!

Тейла видя колко несигурно стои той на краката си и се изправи, за да го хване през кръста.

— Ян, ти не можеш да направиш нищо в момента — каза тя с треперещи устни. — Пол има много хора със себе си тук, в лагера. Сигурна съм, че ни пазят зорко. Дори и като замине да преследва аборигените, охраната ще е силна.

Ян я погледна с тревога.

— Какво имаш предвид, като казваш, че Пол ще преследва аборигените? — Той се дръпна малко от нея и я хвана здраво за раменете. — Кажи ми! Какво означава това? Какво е намислил онзи кучи син?

Тейла го погледна уморено и каза:

— Пол и неговите разбойници смятат да тръгнат след аборигените и да ги спрат по пътя им към морето. Смята да избие всички от племето на Хоуки още преди да стигнат до крайбрежието за Празника на лебедовите яйца.

Стиснал зъби, Ян закрачи нервно напред-назад.

— Знаех си. А точно сега съм тук и не мога да им помогна! — После погледна към овчата кожа на вратата, сякаш виждаше през нея, и каза тъжно: — А майка ми… Дори и нея не мога да спася.

С една голяма крачка той се озова до вратата и отметна кожата. Погледна навън и видя, че хората на Пол вече се качват на конете, а самият той беше най-отпред. Майка му все още беше вързана за кола, а дългата й златиста коса падаше на вълни по раменете и лицето й.

Изведнъж той забрави всякаква предпазливост, изскочи от колибата и започна да удря пазачите, които се завтекоха към него. Повечето от тях бяха повалени от съкрушителните му удари. В него се бе появила някаква скрита, неподозирана сила, предизвикана от едничкото му желание да спаси майка си.

Но това не беше достатъчно. Той скоро беше повален на земята, задържан здраво, а над него се надвеси един едър разбойник с гъста червеникава брада и златистокафяви очи. Ян си пое дълбоко въздух няколко пъти и после събра слюнка в устата си. Очите му блестяха от ярост и той се изплю в лицето на този, който го държеше.

Мъжът охлаби хватката си за момент, но това беше достатъчно за Ян, за да стовари юмрука си в лицето му. Докато онзи се осъзнае. Ян го блъсна настрана, скочи на крака, но се спря на момента, тъй като усети хладния допир на дулото на пушка в гърба си.

— Стига забавления за тази сутрин — каза Пол, като се изсмя зад Ян. — Може би, когато се върнем, след като убием приятеля ти Хоуки, ще ни покажеш това отново, а? Но сега се прибирай в колибата!

Свил ръце в юмруци, Ян гледаше майка си и сякаш бавно умираше, осъзнавайки безпомощността си.

— Хатуей, не знам как, но ще си платиш! — изръмжа задъхано Ян. — Ще си платиш, за всичко!

— Оу, уплашен съм до смърт! — отвърна подигравателно Пол, като застана пред него и се усмихна самоуверено. — Но, както ми се струва, синко, ти си този, който ще плаща, не аз.

— Ще видим — отвърна Ян през зъби. — Веднъж да разберат за безчинствата ти в Аделаида, ще ти се струпат доста проблеми на главата. Все ще се намери кой да те предаде на властите и да отмъкне солидна награда за теб.

Пол отметна глава назад и се разсмя високо, а после погледна надменно Ян.

— Ти май не си толкова умен, колкото те мислех. Вземи се върни в Америка и поучи още малко, а? Виж, Ян, ти, който се смяташ за толкова умен, би трябвало отдавна да си разбрал, че аз имам доста високопоставени приятели на всяко място. Те винаги биха се застъпили за мен и биха потвърдили, че аз съм един скромен, почиташ, Бога и уважаван човек. Плащам добре на тези мои приятели за мълчанието и сътрудничеството им и съответно мога преспокойно да се разхождам с хората си. Само ти ме притесняваше. Заради теб трябваше много да внимавам за гърба си. — Той кимна и нагласи очилата на носа си, а после се усмихна самодоволно: — Да, синко, при всичките ти знания и умения, аз те надхитрих там, където беше най-необходимо. Признавам, че са ме притеснявали твоите хитрости и номера в Шубраците. Сега обаче играта вече е приключила и аз съм я спечелил. — След това Пол му посочи колибата с пушката си. — Влизай вътре при Тейла — каза той гладко. После се усмихна а очите му се присвиха, когато погледна към Ян. — Трябва да ми благодариш. Дал съм ви самостоятелна колиба, така че вие двамата ще можете да прекарате времето в прегръдките си. Не можете да искате нищо повече, нали? Дали пък не съм твърде щедър?

Ян се препъна и политна към Тейла, когато един от мъжете го изблъска навътре. Тейла го подкрепи и двамата застанаха пред Пол, когато той влезе и ги изгледа.

— Тейла, преди малко казах неща, за които вече съжалявам — каза Пол ледено. — В действителност за мен ти си едно голямо разочарование. Ти не си нищо поведе от момичетата, които Дейзи Оудъм ми изпращаше. Когато ме виждаха да убивам някой роб и избягваха в Шубраците, за мен беше удоволствие да ги търся и убивам. — Ярост и яд блеснаха в очите му, когато заговори отново ниско и заплашително. — Мразя всички жени. Черни или бели — за мен няма никакво значение. Но не само ти ще умреш — сестра ти също. В момента Виада трябва да пътува с кораб за Австралия. — Със смях Пол се завъртя на пета да излезе, но се спря и пак се обърна към Ян и Тейла. — Аз и бандата ми отиваме да изтребваме аборигените — похвали се той — Знам къде яйцата на лебедите се намират в най-големи количества — на един полуостров, който е широк не повече от половин миля. Детска работа е за хората ми да преградим пътя за бягство на черньовците. Ще ги изловим и ще ги избия до един с най-голямо удоволствие. — Пол отново тръгна да излиза, но пак се спря. Очите му искряха злобно, а при една загадъчна усмивка на бузата му се появи малка трапчинка. — Смятам да донеса доста свидетелства за това, колко неприятна може да бъде една битка. Естествено, ще са отвратителна гледка, но не се притеснявайте, аз ще ви ги покажа, а после — кой знае — може би ще последвате тяхната съдба. — Този път той най-после се обърна и напусна колибата. Тейла трепереше от страх. Заплахите на Пол Хатуей към Виада и аборигените звучаха зловещо. Отпусна се на Ян, а от очите й потекоха сълзи.

— Прилича ми на кошмар, като онези, които ги сънувам напоследък — каза тя и опря бузата си в гърдите му. Чувстваше ударите на сърцето му, които бяха силни и чести, защото усещаше, че Пол Хатуей го е победил. Разбираше, че не можеше да помогне на майка си, която може би умираше или дори вече не беше жива. Не можеше да предотврати и срещата на приятелите си аборигени със смъртта.

Сърцето на Тейла също биеше силно, но повече заради страха й за сестра си Виада, отколкото за каквото и да било друго. Ако Пол Хатуей успееше да я хване, какво ли щеше да стане с нея? Каква ли щеше да бъде съдбата й?

— Господи, кога ли ще свърши всичко това? — Ян притисна Тейла към себе си и зарови лицето си в косите й. За миг спомените за прекрасните моменти на езерото го превзеха. Сега всичко му изглеждаше толкова далечно, сякаш бе минал цял живот.

— Не трябва да се отказваме — прошепна Ян. — Със сигурност приятелите ми няма да останат да чакат край скривалището, когато видят, че не идваме. Те ще ни намерят, Тейла. — Той преглътна трудно. — Само се моля да бъде навреме. — Ян пусна Тейла и започна да крачи напред-назад из колибата. Приличаше на тигър в клетка. — Само при мисълта, че Хоуки води хората си в капан, ми призлява — каза той, като потрепери, когато усети, че туптенето в главата му се подновява. — Не мога да допусна, че всички ще загинат, Хоуки, Хонора — все добри, невинни хора.

Шумът от отдалечаващи се коне накара Тейла да диша по-тихо. Тя усещаше тялото си тежко и се отпусна до огъня, Ян продължаваше да обикаля… Минутите се влачеха бавно.

Ян и Тейла лежаха един до друг, загледани с надежда в огъня, когато изведнъж отвън се чуха изстрели. Ян дръпна кожата на вратата и видя, че около тях започва битка. Усмихна се широко, защото хората му се справяха с оставените в лагера разбойници.

Изведнъж изтръпна, когато видя един от бандата да се прицелва в негов стар другар, който тъкмо минаваше на кон.