Вече се усещаше хладината на настъпващата нощ и Тейла започна да потръпва. Отново сложи на раменете си наметалото от овча кожа, сгуши се в нето и застана по-близо до огъня. Започваше да се притеснява. Ян се беше забавил повече, отколкото тя очакваше. Слънцето почти се беше скрило зад хоризонта и последните му отблясъци бързо Угасваха в настъпващата тъмнина на нощта.

Колкото повече време минаваше, толкова Тейла започваше да се притеснява и тревожи все повече и със страх поглеждаше към небето. Бяла като кората на евкалиптите, голямата луна вече изгряваше. Ако не се чувстваше толкова сама, уязвима и заплашена, можеше да си помисли, че всичко наоколо е нереално защото бе твърде прекрасно Въздухът беше изпълнен с различни аромати от цветя и дървета. Звездите бяха ярки и се открояваха на фона на тъмното небе. Един орел кръжеше високо над нея, после се извиси още и мина пред луната.

Раздвижване във водата привлече погледа й. Някакъв лебед, чер като самата нощ, беше изникнал незабелязано и раздвижи отражението на луната. Малките вълнички и отражението на светлината превърнаха повърхността на водата в приказна картина.

Неочакван изстрел на пушка накара Тейла да скочи на крака. Като уви по-плътно наметалото около себе си, тя се загледа в посоката, от която беше дошъл шумът, но последва само пълна тишина.

— Ян? — прошепна тя, като се опитваше да види през тъмнината, но единственото, което забеляза, бяха само сенките, които дърветата хвърляха на бледата лунна светлина и които се размърдваха от време на време.

Приближи се отново до огъня и зачака Ян да се върне, като се надяваше, че изстрелът, който беше чула, означаваше, че той е намерил нещо за вечеря. Не можеше дори и да си помисли, че наоколо може да има и някой друг, или че Ян е бил застрелян…

— Не! — прошепна на себе си, като отново се сгуши до огъня. — Ян стреля. Там няма друг. Ще се върне скоро. И всичко ще бъде наред. Господи, аз и Ян не забелязахме никакви следи от човешки същества наоколо.

Минутите се влачеха ужасно бавно и на Тейла й се струваше, че минават часове. Сълзи започнаха да напират в очите й. Ако Ян беше добре, трябваше вече да се е върнал. Ами ако сам се е ранил? Трябваше ли тя да тръгне да го търси из тъмницата?

— Но аз със сигурност ще се изгубя! — спореше тя сама със себе си. — Трябва да остана тук. Ян би искал да стоя край огъня, това е най-безопасното място наоколо. Огънят би уплашил всеки див звяр, който реши да се приближи.

Чувстваше се уморена и слаба, отпаднала от глад, а и от притеснения за Ян. Тя погледна към полата и блузата си. Трябваше вече да са сухи, а и щеше да е много по-добре за нея да е облечена, ако се случеше нещо лошо.

Пусна коженото наметало настрана, изправи се и смъкна дрехите си от клона. Потръпна, когато усети твърдостта им, щом ги навлече бързо.

Седна отново до огъня и започна да си обува ботушите. Изведнъж се сепна и скочи на крака, когато чу шум от стъпки в храстите отзад.

Сърцето й заби силно, докато се взираше в тъмнината и се ядосваше, че нямаше никакво оръжие.

Ами ако този, който приближаваше, не беше Ян? Но той стъпваше доста уверено. Ако беше непознат, би трябвало да е по-предпазлив.

— Ян? — каза тихо Тейла със слаб глас. — Скъпи? Ти ли си?

След миг Ян се показа на светлото, като носеше пушката си на рамо. Лунната светлина, която минаваше разкъсана през листата, посребряваше голото му тяло и той изглеждаше като призрак.

Тейла изтича към него и се хвърли е прегръдката му, като въздъхна с облекчение.

— Господи, най-после се върна! — извика тя радостно и го притисна към себе си. — О, Ян, забави се толкова много!

— Съжалявам, скъпа — отвърна й той и също я прегърна. — Наложи се да ходя повече, отколкото предполагах. — Той я пусна и я погледна меко. — Докато обикалях обаче, намерих нещо. — Ян се дръпна настрана, остави пушката си на земята до огъня и бързо се облече. — Вземай каквото можеш и да тръгваме. Имам изненада за теб.

Очите на Тейла се разшириха.

— Изненада? — попита го тя. Едва сега осъзна, че Ян се беше върнал, без да донесе никаква плячка. — Какви бяха тези изстрели, Ян. Нали ти беше този, който стреля?

— Съвсем скоро ще се убедиш напълно в това — отвърна Ян, клекна до огъня, за да го зарине с пепел, и погледна Тейла косо. — Кой друг би могъл да бъде, скъпа?

Тейла сложи ръка на гърдите си и го попита тихо, като го гледаше с недоумение.

— Ян, защо, за бога, гасиш огъня? И ако си стрелял ти, къде тогава е…?

Ян седна до нея и сложи показалеца си на устните й, за да спре въпроса.

— Довери ми се, мила — каза той с усмивка. — Само ела с мен и ми позволи да ти покажа, че тази вечер няма нужда от никакви въпроси повече.

Тейла въздъхна и каза меко:

— Щом казваш така…

Ян бързо събра малкото неща, които имаха. Единствената следа от лагера им беше загасналият огън.

— Е, готова ли си? — попита я той, като отново й се усмихна малко особено.

— Ян, бих искала да знам за какво е всичко това — каза Тейла, когато двамата тръгнаха. — Не смятам, че точно сега е моментът да си играем. Гладна съм. Уморена съм. Спи ми се!

— Обещавам ти, че само след малко ще има какво да вечеряш, а после ще можеш да се насладиш на дълъг и спокоен сън — увери я Ян с усмивка.

— А, не, не ми казвай, че тук в храсталака имаш скрит замък — отвърна му Тейла и го погледна укоряващо.

Ян отново се засмя и я прегърна през кръста със свободната си ръка, като й помагаше да се движи през шубраците, огрени от лунната светлина.

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Ароматът на нещо, което се готвеше, се носеше из въздуха и някак обезсилваше Тейла. Стъпките й ставаха по-несигурни, докато тя вдишваше дълбоко, а после погледна Ян подозрително и го попита, като произнасяше думите бавно:

— Още не си ми казал… когато стреля, какво улучи.

Ян премига и я погледна.

— Само след малко ще видиш — увери я той. — Нали ти казах да ми имаш доверие?

— Ян, моля те, недей да повтаряш това повече — каза Тейла с променен глас — Случиха ми се толкова много неща след смъртта на родителите ми, че ще ми е много трудно да проявявам доверие както преди.

Усмивката на Ян помръкна. Той стисна зъби и усети, че отново го обзема омразата срещу Пол Хатуей. Сега, когато той и Тейла бяха откъснати от бурята, дали планът, който беше съставил, щеше да успее? Какво ли правеха хората му, които сигурно вече чакаха пристигането му при скривалището? Какво ли си мислеха? Най-вероятно вече го търсеха, подозирайки, че има проблеми.

Тейла продължаваше да върви до Ян, но усещаше как гладът я обзема изцяло. Чудесният мирис на печено, който се носеше из въздуха, ужасно дразнеше празния й стомах. Какво се готвеше? Къде? О, защо Ян превръщаше това в игра?

Омръзнало й беше да е част от някаква игра — без значение каква. Играта на котка и мишка с Пол Хатуей беше най-ужасното нещо за нея.

— Ето, там е, скъпа — каза Ян, като посочи с ръка. — Храна и подслон, както ти бях обещал.

Тейла спря, без да може да каже нищо при вида на яркия пламък от един огън точно пред тях под сенките на дърветата, под силната лунна светлина. Погледът й зашари наоколо и тя ахна от учудване, когато видя и една сламена колиба. Тейла изпита безкрайно удоволствие и облекчение от това, че Ян беше намерил място, където да прекарат нощта. Може би най-сетне щеше да се наслади на спокоен сън, без да се страхува от зверовете.

Приятната миризма привлече вниманието й към огъня. Вече бяха достатъчно близко, за да забележи, че нещо се печеше на шиш над пламъците. Погледна към Ян и му се усмихна изненадано.

— Да, да, наистина улучих нещо — каза той, като улови упрекващия й поглед. — Заек. Трябва вече да е станал готов. — Ян хвърли поглед към колибата и продължи: — А това изоставено жилище на аборигените е най-голямата ми изненада за теб. Вярно, че не е замък, но за една нощ не е лошо.

Тейла го погледна още веднъж, а после изтича до огъня и седна на земята до него. Като използваше две пръчки вместо вилица, тя си откъсна от печеното месо и отхапа лакомо, без да обръща внимание на Ян, който се подсмихваше тихо зад нея. Тя сякаш го забеляза едва когато той остави багажа си настрани и седна до нея. Тъкмо щеше да отхапе още веднъж от парчето месо, Тейла се спря. Погледна Ян и се почувства виновна заради лакомията и егоизма си, усмихна се малко глупаво и му подаде мръвката. Когато той я взе, тя побърза да си откъсне друго парче и после започна да го яде с невероятен апетит и удоволствие. Двамата ядоха мълчаливо, докато това, което остана от заека, беше само камарка кокалчета.

— Наядох се като прасе — каза Тейла и се изтегна по гръб на земята. — Чувствам се така, сякаш ще се пръсна. — Тя се прозина и разтърка очите си с ръка. Клепачите й бяха натежали за сън. — Само ако можех да се наспя хубаво сега, може би утре ще изкарам по-леко деня. — Тя погледна към Ян и измърмори сънливо: — Възможно ли е това, Ян? Може ли утре да е по-хубаво от днес? Сигурен ли си, че знаеш къде сме и че ще можем да се върнем обратно?

— Вече имам по какво да се ориентирам. Звездите са моята карта. Да, мисля, че ще успеем да стигнем до скривалището ми — каза Ян, като хвърли последното кокалче, което оглозгваше върху камарката до огъня и я погледна някак предпазливо. — Има ли нещо друго, което да те притеснява?

Тейла се прозина отново и каза с въздишка:

— Не, Ян, няма нищо. — Тя се надигна от земята и седна, като усети силната му ръка да я прегръща през кръста, когато се притисна до него. — Знам, че правиш само това, което смяташ, че е добре за мене.

— Трябваше да направя всичко това преди доста време — каза Ян с нисък глас. — Но ти изглеждаше толкова привързана към Пол Хатуей. Какво можех да сторя?

— Мразя този човек с цялото си същество — прошепна Тейла, като потръпна — и толкова много съжалявам за всичко станало, Ян, толкова много…