— Всичко е свършено, Ян — каза той с обичайния си равен тон. — Задачата е изпълнена. Съобщих в района на всички твои приятели и те ще те чакат на познатото място. Едно младо момче на име Кенет Озиър също иска да се включи и аз му позволих. — Като хвърли още един нервен поглед към Тейла, Хоуки продължи: — Трябва да вървя, приятелю. За съжаление, посоките ни се разделят. Племето ми вече е тръгнало към морето за празника на лебедовите яйца. Много хора ще се опитат да ги спрат, така че тръгвам натам, за да се присъединя към тях.

Ян кимна:

— Разбирам те, Хоуки, Какво стана с Ридж Уагнер? Не можа ли да го откриеш и да му предложиш да се присъедини към нас?

— Не. Да се открие Ридж е невъзможно — отвърна аборигенът. — Съжалявам.

— Няма нищо, приятелю — каза Ян, кимайки разбиращо. — И без това не разчитах на помощта му. Той се появява на най-различни места и никой не е сигурен къде може да бъде в даден момент.

Като приближиха конете един към друг, двамата мъже се прегърнаха.

— Язди внимателно, Хоуки — промълви Ян. — Не позволявай нищо да ти се случи, чуваш ли ме?

Хоуки го потупа по гърба и побърза да го успокои.

— Нищо няма да ми се случи. По-добре пази себе си. Ти си най-добрият приятел, който е имал някога Хоуки.

— Хоуки също е най-добрият приятел на Ян — отвърна му Ян със смях и продължи с по-сериозен тон: — Сега върви. Надявам се, че скоро ще мога да се присъединя към хората ти. Зная какво значение има за вас Празникът на лебедовите яйца и се надявам, че тази година ще можете да го отпразнувате.

Аборигенът сви рамене, а очите му се изпълниха с гордост; в следващия миг той пришпори коня си и бързо се отдалечи, вдигайки облаци прах след себе си.

— Ян, Хоуки каза, че твоите приятели ще те чакат — каза Тейла и приближи коня си към Ян. — Къде? Какви са твоите планове въобще? Моля те, кажи ми. Аз също съм част от това, което става. Трябва да ми кажеш всичко.

— Тейла, ти настояваше да дойдеш с мен — отвърна Ян със стиснати зъби, — така че ти предлагам да не се тревожиш за подробностите. Казал съм ти всичко, което трябва да знаеш засега.

В очите на Тейла пламна внезапен гняв.

— Не постъпваш ли като доведения си баща? — каза ядосана тя. — Ти се отнасяш с мен точно както той с майка ти — като към безмозъчна глупачка.

С насълзени очи Тейла хвана здраво юздите, забрави болката в ръката си, пришпори коня и се отдалечи в галоп от Ян.

Ян я познаваше добре и беше много учуден от начина, по който тя реагира на хладното му държание. Проклинайки се, че не е бил откровен с любимата жена, той заби пети в хълбоците на коня си и препусна след нея в луд галоп.

Неочаквано, зловещи черни облаци закриха цялото небе. Започнаха да тътнат гръмотевици, а сребристите очертания на светкавиците прорязваха небето.

— Тейла! — изкрещя Ян. — По дяволите, Тейла, почакай! Ще има буря, не виждаш ли? Не можеш да се справиш сама. Спри!

Без да обръща внимание на думите му, Тейла опъна още по-силно юздите. Тя трепереше от страх, че силният вятър, който духаше в различни посоки, може да я свали от седлото. Вкопчила се в коня, тя продължи бясното препускане, избягвайки повалените дървета. Чувстваше се малка и слаба, когато дъждът започна да се излива като из ведро, а светкавиците се спускаха като змии. Но въпреки това тя не мислеше да спре и да приеме някаква помощ или утешение от Ян, Никога повече тя нямаше да бъде негова. Никога!

— Тейла, спри! — изкрещя отново Ян, забелязал недалече в коритото на реката да приближава огромна вълна от тонове пръст и скални отломки, която помиташе всичко по пътя си.

Той опъна още по-силно стремената и след няколко секунди настигна коня на Тейла. Като се изравни с нея, той я обхвана през кръста, вдигна я рязко от седлото и я сложи в скута си.

Тя се обърна и го заблъска с юмручетата си по гърдите.

— Пусни ме! — крещеше и се опитваше да се освободи от желязната му хватка. — Конят ми! Пусни ме да хвана коня си!

— По дяволите, остави проклетия кон. По-добре да загубим него, отколкото да се удавим като плъхове! — Той обърна коня си натам, откъдето бяха дошли. Като препусна толкова бързо, колкото можеше, той й извика. — Не чуваш ли? Вълната почти ни настига!

По лицето на Тейла се изписа страх, когато до ушите й достигна шумът от тътнещи води, движещи се шеметно зад тях. Тя можа да чуе как някакво дърво бе изтръгнато и пращенето на чупещите се клони я ужаси. Обърна се и като погледна през рамото на Ян, извика тихо, но ужасено. Вече не само чуваше приближаващата опасност. Тя я виждаше — огромна вълна, висока няколко метра, носеща изкоренени дървета и трупове на животни. Последното нещо, което можа да види, беше гребенът от мръснокафява пяна точно над себе си.

Тогава водата ги удари. Тейла не можа да разбере точно откъде — водата ги беше обгърнала отвсякъде. Двамата паднаха от различни страни на коня. Тейла изпищя, когато се намери в ледената вода. За миг изплува на повърхността, пое глътка въздух и после отново бе погълната от кипящата вода.

— Ян! — изпищя тя обезумяла, когато отново можа да подаде глава, но не го забеляза и в следващия миг отново потъна.

Яростната вълна я мачкаше и Тейла се извиваше, гърчеше, мъчеше се да изплува отгоре за глътка въздух.

Изведнъж един по-силен тласък я издигна във въздуха и като прелетя известно разстояние, тя падна на земята в калта.

Слънцето бавно се показваше зад разкъсаната пелена от черни облаци. Водната стихия бе отминала, след като бе напълнила с тиня коритото на реката.

Тейла бе цялата в кал. Изведнъж зад нея се разнесе оглушителен смях. Примигвайки с очи, тя се обърна и видя Ян, потънал до коляно в тинята на няколко крачки от нея. Нямаше част от тялото му, която да не бе покрита с кал. Виждаха се само очите му, които щастливо се взираха в нея.

Устните й се разтеглиха и тя също започна да се смее. Като погледна себе си, тя разбра какво толкова го е разсмяло — бяха се измъкнали от това опасно приключение, без дори една счупена кост, но целите бяха в кал.

Като погледна към Ян, Тейла отново се разсмя, а смехът й премина в необуздан кикот, когато тя се опита да стане, но се плъзна в калта. Дори когато Ян й протегна ръка, тя се изплъзна и отново падна.

Най-накрая Ян успя да я изправи и я привлече към себе си. Двамата си помагаха да запазят равновесие. Изведнъж смехът им заглъхна, погледите им се срещнаха и те изведнъж станаха сериозни.

Ян се наведе и потърси устните й. Целуна я, а вкусът на калта се изгуби в огъня на избухналата отново страст между тях.

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Цвиленето на кон изтръгна двамата влюбени от страстната им целувка. Те се огледаха наоколо и сърцето на Тейла се сви болезнено, тъй като не много далеч тя видя прекрасния жребец на Ян, затиснат от изкоренено евкалиптово дърво. Някакъв труп на животно се беше заклещил в клоните точно до него. Огромна рана зееше в корема на коня, където се бяха врязали острите клони на падналото дърво.

Тейла хвърли бърз поглед към Ян. Изненадата на лицето му се замени с болка, когато видя верния си приятел, издъхващ в мъки.

— Господи! — промълви ужасен от гледката. Вече нямаше нищо смешно и романтично в ситуацията, в която бяха попаднали. Без да се замисли, чувствайки се и длъжен да спести мъките на коня си, Ян извади пистолета си и се прицели. Но изстрел не последва. Като обърна пистолета към себе си, той видя, че дулото се е напълнило с кал.

Конят изцвили още веднъж жаловито и започна да трепери. Краката му се подкосиха и той се строполи на земята, а очите му останаха изцъклени и неподвижни, сякаш взиращи се в някаква точка в далечината.

— Ян! — извика Тейла, като го хвана за ръката. — Съжалявам за него.

Той измърмори нещо неразбираемо и прибра пистолета в кобура. За секунди очите му останаха втренчени в животното. След това Ян се обърна към нея:

— Съжалявам, че те забърках в такива неприятности — каза той, обгърнал с поглед калната й фигура. — Сега трябва да намерим езеро и да се изкъпем. Тъй като конят ти отдавна е избягал, а моят е мъртъв, ще ни се наложи да се придвижваме пеша.

— Къде точно ще ме водиш? — попита отново Тейла потиснала гнева си: в този момент Ян не се нуждаеше от още неприятности — току-що бе изгубил прекрасния си кон — и Тейла реши да избере по-подходящ момент да си поговорят сериозно за отношенията им и въобще за нейното място в неговия живот. Сега в тази полупустинна област ги дебнеха много опасности, особено като останаха без коне.

— Да, мисля, че нямам друг избор, освен да те посветя в плановете си — изрече Ян, взирайки се в далечината, леко присвил очи. — Но нека първо намерим вода. След като се изкъпем и изсушим дрехите си, ще ти разкажа всичко! Тогава, ако все още ме мразиш, ще те пусна да, си вървиш.

— Ти постоянно ме изненадваш — каза Тейла, неспособна да сподави радостната си въздишка, когато той я прегърна и тя увисна на врата му, гледайки го с обожание — дори със слоя мръсотия, покриващ тялото му, той беше красив.

Устните им се сляха в целувка, която Тейла никога нямаше да забрави — гореща целувка с вкуса на кал.

— Скъпа, изненадите са нещо много често случващо се между нас — отвърна й Ян, като галеше косата й. Зад тях калта беше започнала да изсъхва. Той знаеше, че след час всичко щеше да бъде сухо. Само отломките на изкоренените дървета щяха да напомнят за отминалото бедствие.

Като погледна към коня си, той забеляза седлото и карабината, потънали в кал. „Ще трябва да ги извадя“ — помисли си той. От тях зависеше живота им. Тейла не знаеше, но до скривалището им оставаха доста мили. Трябваше да имат късмет, дяволски късмет, за да успеят да се доберат живи.

— Тейла, докато аз си взема нещата от коня, ти тръгни напред и се оглеждай за вода. Ще бъде лъжа, ако кажа, че така изглеждаш добре — каза Ян и устните му се разтегнаха в закачлива усмивка. Само ако знаеше тя колко е загрижен в този момент…