Младата жена притвори клепачи в трескава замая, неспособна да проумее тази изненада. Силни ръце я поеха и я понесоха.

— Ян? — прошепна тя, отвори очи и срещна приветливия тъмен поглед на един абориген — едър мъж, който й се усмихваше.

Беше толкова болна и изтощена, че съзнаваше само как я внасят в къщата и я вдигат по широко стълбище. Сякаш в мъгла видя легло и почувства приятната мекота на постелята. Нежната длан на Хонора галеше челото й.

Дочу гласа на непозната жена, която се обръщаше към туземката, но летаргията отново я завладяваше и замъгляваше съзнанието й. Навярно ефектът от изпитото мляко се добавяше към високата температура и умората. Тя напрегна слух, за да различи думите.

— Хонора, всички мислехме, че си мъртва — каза с мек глас жената. — Къде беше? Баща ти ще полудее от радост, когато разбере, че си жива и здрава.

— Нямам търпение да го видя — отвърна момичето, като охлаждаше челото на Тейла с мокра кърпа. — А също и сина ти, Ян. Дона, сега не му е времето да разказвам къде и с кого съм била. По-важно е, че успях да се измъкна оттам.

— Ще изпратя да извикат сина ми и Хоуки — рече жената. — Напоследък се движат поотделно. Баща ти е останал с племето, за да се приготвят за поход към брега на морето, така че по пътя да не попаднат в ръцете на рейнджърите. А Ян е цял погълнат от някаква жена, която не съм виждала. Никога преди не е бил толкова странен. Когато го видиш, ще разбереш какво имам предвид. — Помълчаха, после Дона заговори отново: — Коя е тази млада жена, Хонора? Как се срещнахте?

— Тя е много специална дама — в гласа на момичето звучеше искрена обич. — Казва се Тейла. Има добро сърце — като вас и Ян.

— Но къде я намери?

— В къщата на тъгата и смъртта — мрачно отвърна аборигенката.

— За какво, за бога, говориш? — ахна Дона.

— За мястото, където ме отведоха, след като ме отвлякоха от нашето село. За ранчото на Пол Хатуей.

— Пол Хатуей? — жената не вярваше на ушите си. — Но той е много почитан в цялата околност.

— Незаслужено явно — каза Хонора.

— Искаш да кажеш, че той държи роби? И ти си била негова робиня?

— При него има много аборигени. Пол избива нашите хора. Той е прокълнат! Добре, че вече не сме в ръцете му. — Девойката въздъхна тежко и пусна мократа кърпа във водата. — Сега, когато Тейла е в безопасност при вас, ще се върна в Шубраците и ще потърся целебни билки за нея. — Болното момиче чу как гласът й заглъхва, а стъпките на двете жени се отдалечаваха от леглото.

Притвориха вратата. Тъмнокожата девойка се облегна на рамото на Дона.

— Така ми е хубаво да съм с вас — промълви тя. — Ян е така щастлив, че има толкова мила и грижовна майка.

— И твоята майка беше много мила и грижовна, детето ми — галеше тя тъмната коса на момичето. — Така ми е мъчно за нея. Смъртта й беше толкова нелепа!

— Да, нашите хора измират безсмислено. Ако всички бели бяха като вас с Ян, престъпните рейнджъри нямаше да извършват толкова неправди спрямо аборигените.

— Синът ми прави всичко възможно да ви подкрепя. — Жената сложи ръка на кръста на Хонора и те заслизаха по една изящна вита стълба.

— И аз ще му се отплатя, като излекувам жена му — туземката погледна Дона с крайчеца на окото си. — Тейла принадлежи на Ян, а не на Пол Хатуей.

Майката ахна и я погледна смаяно.

— Какво искаш да кажеш? — гласът й беше изтънял.

— Тейла и Ян се обичат — отвърна убедено момичето. — Аз му я доведох. Сега двамата ще са щастливи.

— Възможно ли е? Как се е случило? Моят син — и тази млада дама?

Аборигенката сви рамене.

— Хонора знае само, че те са влюбени. Това е достатъчно, нали?

Дона уморено поклати глава. Не знаеше вече какво да очаква от сина си.

— Ами ти? — запита ласкаво тя. — Откога не си виждала Ридж Уагнър?

Очите на девойката се замъглиха от сълзи.

— Отдавна — промълви тя. — Сигурно никога вече няма да го видя. И не разбирам защо. Той се закле да ме обича вечно.

Жената я потупа по рамото:

— Скъпа моя, мъжете са така изменчиви.


С пръст на спусъка на револвера, Ридж Уагнър се прокрадваше край стената на конюшнята и внимателно наблюдаваше къщата на Хатуей.

Беше се върнал от Сидни, за да проучи сам как стоят нещата в ранчото на Пол. Шансът да завари тук Хонора беше минимален, но и това беше достатъчно, за да го накара да пропътува целия този път. Много по-голяма беше вероятността да е вече продадена на някой търговец на роби. Но тъй като момичето говореше добре английски, възможно беше Пол да я е задържал във фермата, като робиня и лична своя прислужница.

— Тя е така сладка и хубава — каза си Ридж. — Дано това копеле да не я е докоснало.

Той стискаше здраво пистолета, готов да стреля без колебание, ако някой се появи на пътя му. Стигна вратата на конюшнята и затаи дъх. Цял нащрек, надникна леко вътре. Беше решил да се скрие тук и да държи двора под око. Ако Хонора беше в ранчото, вероятно щеше да я зърне през някоя цепнатина на стените.

С бързината на пантера Ридж се втурна е конюшнята, но се закова на място. В краката му лежеше мъртвец, а зад него се търкаляше вила.

— Боже мой! — ахна той. Мускулите му бяха напрегнати до крайност. Човекът на пода беше Томас, един от бандата на Пол. Коленичи и се опита да напипа пулса, но напразно. — Мъртъв! — Огледа се през рамо, после вдигна поглед нагоре. — Кой ли го е извършил? — Уагнър се изправи в целия си ръст и застана нащрек.

Който и да е бил, беше му направил мечешка услуга.

Не можеше да остане тук. Щом открият трупа на Томас, ще претърсят всеки метър от това място.

Ядосан, че плановете му се провалят заради някакъв долнопробен убиец, мъжът побърза да излезе от постройката.

Хвърли поглед към старата мисия. Щеше да се върне пак, за да провери дали Хонора не е там.

Изви се рязко и хукна обратно покрай стените на конюшнята, но се препъна в купчина пръст. Отстъпи и забеляза, че такива камари, по-стари и по-пресни, се издигаха край цялата задна стена. Приличаха на гробове.

Огледа ги внимателно, като ги броеше безмълвно, изтръпнал от ужас и угризения. Едва сега осъзна, че е сгрешил, като не е приел предложението на Пол, да дойде в ранчото и да работи за него. Щеше да разбере, че се извършват убийства! Навярно щеше да успее да ги предотврати.

Очите му се напълниха със сълзи.

— Хонора, и ти ли си в един от тези гробове? — промълви той. — Боже мой! И ти ли, любима?

И като наведе глава, той побягна от това място на смъртта, проклинайки Пол и обвинявайки себе си. Беше изоставил тъмнокожото момиче. Беше зарязал всички! И навярно беше твърде късно да поправи грешката си.

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Тейла бе изтръгната от дълбокия си сън от някакъв глас, който настойчиво повтаряше името й.

Тя бързо отвори очи и като погледна нагоре, видя една позната фигура да седи в края на леглото.

— Ян — прошепна момичето с пресъхнали уста.

— Е, най-после спящата красавица се събуди — отвърна Ян и се наведе да я целуне по челото.

Тейла му се усмихна неловко, когато той се отдалечи от нея. Погледът й обходи бавно стаята и тя трескаво се напрегна да си спомни как бе попаднала тук, в тази луксозно обзаведена спалня, под завивки, изкусно украсени с ефирни дантели. Хонора стоеше до леглото й и се усмихваше широко.

— Къде се намирам? — попита Тейла, като се изправи на лакът и се втренчи в Ян. — Как си узнал, че съм тук, и въобще как съм попаднала тук?

В следващия миг я заля вълна от спомени. Двете с Хонора бяха избягали от ранчото на Пол Хатуей с една камила. По време на бягството температурата на Тейла се бе покачила и тя чувстваше, че губи разсъдъка си. Последното нещо, което си спомни, бе един силен абориген, който я свали от камилата и започна да се изкачва с нея по някакви стъпала. След това вероятно бе загубила съзнание.

Тейла повдигна лявата ръка към очите си и с удивление установи, че превръзките вече ги няма, а от раната бе останала само една бледочервена следа. Беше почти излекувана. Не чувстваше никаква болка. След това сложи ръка на челото си. То бе хладно. Нямаше температура. Но по какъв начин бе излекувана? Как?

— Хонора върши чудеса с помощта на билки — намеси се Ян, прочел сякаш немия въпрос в очите на Тейла, когато тя видя, че ръката й е излекувана и няма температура. — Ще се оправиш, Тейла, всичко ще се оправи.

— Билки? — невярващо попита момичето.

— Аборигените знаят доста неща, свързани с магията — каза Ян и нежно оправи няколко паднали на челото на Тейла къдрици. — Лекуването с билки е само едно от уменията им. Благодарение на Хонора, ти се оправи много по-бързо.

— Много съм ти благодарна, Хонора — каза тихо Тейла. — Вниманието и грижите ти към мен са толкова затрогващи! — довърши тя и преглътна трудно, тъй като гърлото й бе пресъхнало.

Ян забеляза това и стана от леглото, за да налее вода от глинената стомна в ъгъла на стаята. Бавно поднесе чаша към устните й.

— Пий бавно, тъй като все още не си напълно здрава. Твърде много вода може да влоши състоянието ти.

Кимвайки, че е разбрала, Тейла отпи бавно от чашата, Като се взираше изпитателно в Ян. Тя си спомни ясно как Хонора й бе казала, че трябва да се замисли сериозно за Ян и чувствата му към нея. Тази къща очевидно бе негова. Само от луксозната стая, в която се намираше, можеше да направи заключението, че е много богат — нещо, което той никога не беше й казвал.

Защо ли? Защото може би никога не бе възнамерявал тя да узнае това. Може би никога истински не е мислил да се ожени за нея? Въобще не бе възнамерявал тя да стане част от живота му. Бе правил любов с нея само защото тя бе готова да му се отдаде. Болка и отчаяние разтърсиха тялото й, тя отлепи устни от чашата и отмести поглед от Ян.

— Колко време съм тук? — промълви тихо младата жена.