Каси Едуардс - Рози след дъжд

Пол се разсмя.

— Ти си го сразила с този удар! Сега всеки ще знае, че го е надвила една жена, а за мъж като Макшейн това е по-лошо от смърт. Няма какво да го мислим. Съмнявам се, че ще се появи отново в ранчото. Ще го е страх да не му се смеят.

После се обърна към Ян:

— Що се отнася до тебе, ти сигурно си минавал наблизо съвсем случайно, нали?

— Имам много причини да обикалям тази част на Шубраците. — Лейвъри се наместваше на освободеното от жената седло. — И нито една, която да искам да споделя с тебе. — Кимна тъжно на Тейла, после погледна мрачно съпруга й. — Не е ли най-добре да се връщате по-бързо в ранчото? Ръката й се нуждае от грижи.

— Не е необходимо да ми казваш какво и как да правя — процеди през зъби Пол, плесна с юздите коня и го подкара. — Лейвъри, стой далече от моята ферма, чуваш ли? — викна той през рамо. — Там няма нищо, което да ти принадлежи!

Чувствайки, че сякаш отново я хвърлят в злокобната пропаст на ада, младата жена премигваше с насълзени очи.

Тръпки побиха Ян, когато чу победоносния гърлен смях на Хатуей. Известно време се взираше след тях, после обърна коня в обратна посока. Отново беше принуден да се раздели с Тейла.

— Но само засега — прошепна той, — само засега. Реши пак да тръгне по дирите на Макшейн. Не беше възможно да е стигнал далеч в това състояние. След това трябваше да се върне в Аделаида. Този път ще си е заслужил двете хиляди лири. Проклетият престъпник ще извади късмет, ако не го застреляше по пътя за затвора.

Препускаше в галоп, докато не стигна до добре познатата му местност — тук беше намерил младата жена, заобиколена от дивите кучета. След това подкара по-предпазливо, като търсеше следи, които да му посочат къде се е разиграла схватката между Танер и Тейла.

Скоро откри мястото — голяма червена локва в тревата.

— Неговата кръв — прошепна си Ян. — Значи тук е бил ранен. — Разтърка вежди, като се озърташе озадачено. — Но къде е той? Дали е имал достатъчно сили, за да се качи на коня си и да се отдалечи?

Закри очи от слънцето и се взря в гъсталака. Изохка и косите му настръхнаха.

— Боже мой! — стъписа се той. Гледката беше ужасяваща — десетина кучета динго бяха наобиколили един паднал кон и го ръфаха.

— Трябва да е жребецът на Танер — промълви Ян и запуши уста с ръката си. Имаше чувството, че ще повърне.

— Означава ли това, че вече са разкъсали ездача му?

Ловецът реши, че е най-добре да си тръгва. Не биваше да остава повече край тези озверени кучета. Нямаше начин да провери какво се е случило с Макшейн.

Такъв му бил късметът.

Застанал мирно пред Пол, Кенет Озиър слушаше внимателно инструкциите му.

— Ясно ли ти е какво се иска от тебе, момко? — завърши Пол и постави ръка на рамото му.

— Искате да се опитам да се вмъкна сред приятелите на Ян Лейвъри, така че да мога да поразпитам и да разбера с какво всъщност се занимава. — Кенет сложи ръце на пистолетите си. — Искате да разбера дали е хвърлил око на съпругата ви.

— Да, нещо подобно — измърмори Пол. — Ако е необходимо, ще яздиш коляно до коляно с Ян и другарите му по занаят, но трябва да разбереш какво замисля.

Младият мъж се намръщи:

— Чувал съм, че Лейвъри обикновено се движи сам, ако не се броят тъмнокожите. Той е много необщителен.

— Е, да, в повечето случаи — кимна Хатуей. — Но има мрежа от верни приятели, които са готови да се отзоват при първо повикване. Ти ще станеш един от тях, Кенет. Разбираш ли?

— Приятел на това копеле? — разгорещи се момъкът. — Че той не е нищо друго освен един кучи син, който аз по-скоро бих…

Пол не можа да сдържи смеха си.

— Значи е вярно, че двамата сте се спречкали в кръчмата? — Той явно беше доволен. — Добре. Тъкмо имаш причина да го преследваш докрай.

— Лейвъри може да не иска такива като мен близо до себе си — съмняваше се каубоят.

— Не се безпокой — сърцето му е широко — увери го господарят му. — Дръж се като човек без цент в джоба и без приятел на този свят. Това ще има успех. Преди да се усетиш, ще се окажеш сред приятелите му. — Кенет измъкна пистолет от кобура, превъртя го на пръста си и самодоволно се ухили.

Свеж нощен въздух нахлуваше през отворените френски прозорци и изпълваше стаята на Тейла със сладък аромат на цветя. С коса все още мокра от банята, с кичури, полепнали по бузите, тя лежеше на огряното от луната легло и обмисляше събитията от изминалия ден. Ако Ян не беше пристигнал навреме, сега щеше да бъде мъртва. Туптящата болка в ръката й постоянно й напомняше колко много му дължи. А тя не можеше да му даде нищо.

Като се обърна настрани и присви крака под памучната нощница, тя трескаво потръпна. Челото й гореше. Раната от ухапването не беше почистена навреме и сигурно беше инфектирана.

Затвори очи и се унесе в неспокоен сън. Кошмарите бързо я налетяха. Тя тичаше. Преследваха я стотици динго. Кръв капеше от зъбите им. Без дъх, изгубила последни сили, тя падна на земята и зачака кучетата да скочат върху й…

Тейла изплува от зловещия сън, мека ръка докосваше челото й. Лунната светлина обливаше стаята и тя можа да види едно усмихнато мургаво лице, с големи тъмни очи, надвесено нежно над нея. Кошмарът изчезна.

— Хонора дойде да ти помогне да се почувстваш по-добре — аборигенското момиче се обърна към един леген с вода, извади от него кърпа и след като я изцеди, грижливо я постави на челото на младата жена. — Ти си гореща. Този студен компрес ще те охлади.

— Хонора, ти говориш английски. Кой те научи? Пол? Отделял е време да те учи?

— Пол Хатуей не е учил Хонора. Хонора е приятел на Ян — меко отвърна момичето, като гледаше в мокрия плат на челото й. — Той ме научи на английски. Казвам ти това сега, защото вече знам, че и ти си му приятел.

Тейла се надигна на лакът и се вторачи в туземката.

— Откъде си разбрала това? — запита тя предпазливо, като не знаеше вече кому да вярва.

Тъмните очи на момичето се сведоха надолу.

— Хонора вижда всичко — усмихна се тя на бялата жена. — Аз гледах как Ян те отвежда от ранчото, после пак те връща. Видях как се срещаш с него в конюшнята.

Лицето на Тейла пламна. Тя извърна глава, за да скрие руменината си. Господи, сякаш всеки знаеше за срещата й с Лейвъри! Първо онзи ужасен Танер Макшейн, сега и Хонора! Възможно ли е Пол да не знае?

— Баща ми се казва Хоуки и е най-добър приятел на Ян — продължи тъмнокожата девойка. — Хората на господаря ме отвлекли и ме довели тук насила. — Хонора топна кърпата във водата и пак я извади. — Пол Хатуей е убил майка ми — рече тя, като изцеждаше плата с такъв израз, сякаш извиваше врата на мъжа, за когото говореше.

Тейла отстрани ръката на момичето, която посягаше да сложи отново студената кърпа на челото й. Седна и се наклони до самото лице на това удивително създание.

— Хонора, защо не избягаш в Шубраците? — попита тя. — Знаеш, че е възможно. Хората на Пол ги мързи да си гледат работата. Всички роби могат да избягат, стига да опитат. — Младата жена сложи ръка на тънкото мургаво рамо на момичето. — Защо не се обади на Ян, когато той беше тука?

В очите на аборигенката, невинни и широко разтворени, се четеше отдавнашен и дълбоко затаен страх.

— Ти вече бяга и винаги се връщаше — отвърна тя. — Защо? Мисля, че теб те задържа същото, поради което никой от нашите хора не се опитва да се измъкне. Страх! Страхуваме се от смъртта! Сигурно си разбрала вече, че Хатуей е долен и побъркан човек. Мрази всички жени, особено аборигенките. Обвинява моя народ за всичко, дори за това, че не може да бъде мъж.

— Импотентен? — ахна Тейла. — Пол е импотентен? Затова ли никога не се е опитвал да спи с мен?

— Нито с която и да е друга жена. — Хонора седна на леглото до нея. Гледаше пълната луна навън и говореше. — Някога, преди много луни, този зъл мъж се сражавал с аборигените и избивал нашите хора. Един от тях го ударил с тояга в слабините. Оттогава той изгубил мъжката си сила и диво ни намразил. Излива злобата си най-вече върху жените, понеже не може да бъде мъж. — Тейла слушаше смаяно. — Омразата му стига до лудост. — Гласът на девойката потрепера. — Малцина знаят неговата тайна. Открих я съвсем наскоро. Той бичуваше едно аборигенско момиче. — Хонора закри устни с ръка, сълзи пълнеха очите й. — Докато я шибаше жестоко, й крещеше тези неща и продължаваше да я удря, и да я удря.

Потресена от такова разкритие и преизпълнена със съчувствие към Хонора, младата жена не можеше да намери думи. Този мъж, комуто тя се стараеше да остане вярна, който претендираше да й бъде съпруг, беше долен и извратен човек. Всеки нов ден й донасяше нови доказателства за това. Все по-трудно и по-трудно й ставаше да се надява на някакво бъдеще. Не можеше да очаква добра съдба за себе си.

— Хонора трябва да тръгва — рече аборигенката и стана. — Казах твърде много. Ако Пол разбере, ще ме пребие до смърт.

И преди Тейла да успее да я задържи, тя вече беше излязла. Понечи да я последва. Като придържаше ранената си ръка, се надигна от леглото, но замръзна на място. На вратата внезапно се беше появил Пол с чаша козе мляко в ръка.

Очите му, присвити до тесни цепнатинки, я гледаха през стъклата на очилата.