Той отново бе тук, за да я спаси!

— Благодаря ти, Ян — прошепна тя, а сълзи избиваха в ъгълчетата на очите й. — Ти отново дойде навреме, за да спасиш живота ми. И защо го правиш? Държах се толкова зле с теб!

— Да, наистина понякога се държеше ужасно. — Той продължаваше да увива грижливо ръката й. — Но, Тейла, познавам кога ме лъжат. Мила моя, ти умееш да се преструваш, но не чак толкова добре. Знаех, че трябва да бъда търпелив и да чакам, докато разбера защо безразличието ти към мен е толкова голямо, че човек не може да му повярва.

Тя не искаше да се издаде, че присъствието му я вълнува силно, затова бързо смени темата.

— Мъжът, който ме отвлече, онзи ужасен Танер Макшейн, искаше да ме изнасили.

Ян впери в нея тъмните си очи.

— Значи онзи проклет кучи син е виновен за всичко това?

— Ти го познаваш? — учуди се Тейла, после ахна. — Боже мой! Сега си спомням къде съм чувала името му. Това е човекът, за когото ми говореше вчера. Избягалият затворник, когото преследваш. Значи наистина си бил в ранчото, за да ме пазиш от него.

— Нали ти казах — изсумтя ловецът неловко, като завърза крайчетата на бинта. — Точно него имах предвид.

— Но Ян, след като си го следил, как позволи да се случи всичко това? Къде беше?

— Не бях близо до фермата, когато се е промъкнал там. — Той й помогна да се изправи. — Бях по следите му, но ги изгубих вчера в Шубрака. Случайно бях наблизо, когато чух изстрела.

Мъжът погледна дивия звяр в краката си — очите на кучето бяха замръзнали и гледаха безизразно нагоре.

— Добре, че дойдох навреме. Ти не умееш да стреляш. Това нещо щеше да те разкъса със сигурност.

Тейла потрепера. Пусна ръката му, но веднага се облегна отново на него, защото й се виеше свят.

— Не се чувствам добре — каза тя със слаб глас и затвори очи.

Ян я подкрепи и се взря над рамото й в гъсталака. Тревожеше го мисълта за Танер Макшейн, но първо трябваше да се погрижи за жената. Двете хиляди лири награда за залавянето на каторжника можеха да почакат.

Вдигна я на ръце и я понесе към коня.

— Как успя да му избягаш? — запита той загрижено. — Къде е той сега?

Тя му се усмихна измъчено.

— Използвах старите трикове от книжките — призна си тя. — Преструвах се, че съм съгласна да се любим. Но щом си свали панталоните, аз моментално го обезвредих. Грабнах собствения му нож и прободох ръката му. — Усмивката й изчезна. — Но после трябваше да бягам с всички сили. — Тейла пак се засмя. — Задигнах му колана с револверите, но не знам къде е той сега. Сигурно лежи и кръвта му изтича.

— О, ти си ранила това копеле! — възкликна радостно Лейвъри, докато я настаняваше удобно на жребеца.

— Да, но не много сериозно. — Тя хвана ранената си ръка, като внимаваше да не я удари в седлото. — Нямах достатъчно кураж да… да го пробода в сърцето.

— И това, което си направила, е било достатъчно, за да го спре. — Ян се метна на седлото зад нея. — Изисква се много смелост за такова нещо, Тейла.

— Моята не е достатъчно, изглежда — възрази тя. — Сега трябва все още да мислим за него.

Отново й се зави свят. Тя наклони глава.

— Наистина не се чувствам добре. Лошо ми е… на стомаха.

— Ще те отведа обратно до ранчо Хатуей — отвърна Лейвъри и подкара жребеца.

— Ще ме върнеш там, без да спориш? — Младата жена не можеше да повярва. Обърна се, за да го погледне в очите. — Наистина? Без колебание ли ще ме отведеш там?

— Това е най-близката къща наоколо — гласът му беше безизразен. — Няма друг избор. Това ужасно ухапване трябва да бъде прегледано от лекар.

— Но ако Пол ме види с теб и те застреля без предупреждение?

— Защо ще стреля по мен, като вижда ясно, че те връщам в ранчото? Аз не те отвличам! — възрази Ян.

Той сведе поглед към нея, протегна ръка, хвана нежно брадичката й и повдигна главата й.

— Този път, но само за малко, Тейла, ние двамата с Хатуей ще забравим, че сме противници. Твоето здраве е по-важно от всичко.

Устните им се сляха в сладка целувка, после жената се отпусна в прегръдките му и двамата препуснаха покрай евкалиптовите дървета, под учудените погледи на коалите.

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Пол се наведе над коритото и сложи ръка на дъното му.

— Сухо — изръмжа той. Хората му стояха около него и мълчаха виновно. — Съвсем сухо е. — Блъсна коритото и коленичи на земята. Прекара пръсти по побелялата й повърхност, там, където беше попила водата. По тях полепна сух прах. — Тейла отдавна я няма, щом и земята е успяла да изсъхне. — Той се изправи. Изтри ръка в бричовете си и се загледа в далечината, където тъмнееше Шубрака. — Не може да е стигнала далече. Нито един кон не липсва в конюшнята. Трябвало е да върви пеш. — Веждите му се свиха и дълбока бръчка се вряза между тях. — Освен ако не е отвлечена. — Отново огледа мъжете един по един. — Тези, които останаха тук, в ранчото, не забелязахте ли нещо необичайно? Не чухте ли нещо?

Всички завъртяха отрицателно глави. Пол свали очилата и разтърка очи с опакото на ръката си.

— Никой нищо не вижда, никой нищо не чува, когато мене ме няма — ядоса се той. — Това изглежда много подозрително. — Мъжът отново нагласи очилата на носа си. — Но за това ще говорим по-късно — отсече той и тръгна към коня си. — На конете, джентълмени! — викна Пол през рамо. — Отиваме да намерим тази малка лейди и да я върнем вкъщи. — Сложи крак в стремето, метна се ловко на коня и започна да го разтъпква, докато чакаше другите да го последват. — Ще се разделим — извика той и посочи към Шубраците. — Кенет Озиър, тръгваш с хората си в тази посока и ако попаднете на Тейла, дайте два изстрела във въздуха. Ще чакате да дойда при вас. Искам да дам един малък урок на моята, хъм-хъм, съпруга и предпочитам да съм далеч от бдителните очи на аборигените в ранчото. Те и без това имат какво да разказват за мен. Няма нужда до се прибавя масло в огъня. Току-виж някой от тях успял да избяга.

— Слушам, сър — отговори Кенет. — Считайте го за изпълнено.

Нетърпелив да се впусне в преследване, Пол дръпна юздите и шибна коня. Прах се изви под копитата на жребеца. Хората му препуснаха след него. Добитъкът се пръсна, овцете се разблеяха, докато те пресичаха имота. Тропотът на конските подкови отекваше след тях.


— Добре ли си? — попита Ян и забави хода на жребеца. — Много ли те заболя? — Току-що бяха прескочили един паднал клон и Тейла изохка при рязкото тръсване.

— Добре съм — излъга тя. Ръката й пулсираше под стегнатата превръзка. После погледна напред. — Колко още остана?

— Нямаш търпение да го видиш, нали? — подметна ловецът и намръщено отвърна на учудения й поглед. — Не можеш да останеш дълго без него.

Младата жена не можеше да повярва на ушите си. Досега той трябваше да е разбрал, че Пол ни най-малко не я интересува, колкото и да се преструва, че му е вярна. Но гласът на Ян тежеше от сарказъм, очите му хвърляха искри.

Тя не можеше да го разубеди, да му разкрие, че сега мрази съпруга си повече от всякога. Твърде много неща зависеха от нейното мълчание. Чудеше се какво си мисли Хатуей сега. Със сигурност не смята, че е избягала сама. Той знаеше колко силен коз държи в ръцете си: благополучието на Виада! Навярно е предположил, че жена му е отвлечена. Но от кого? Това сигурно е истинска загадка за него. Той ще преобърне земята, за да открие нея и нейния похитител.

— Жадувам да сляза от коня и да вляза в топла баня — въздъхна Тейла. — Разбира се, и ръката ми трябва да се лекува. — Тя потрепера. — Тези кучета динго… появиха се толкова неочаквано… просто изневиделица…

Прекъсна я тропот на приближаващи коне. Скоро видя конниците и разпозна водача им. Вкопчи се уплашено в Ян.

— Хатуей — отбеляза той глухо, дръпна юздите на жребеца и зачака с ръка на револвера.

Пол изви коня си и спря до тях, като ги гледаше изпитателно.

— Е, хубаво. Добре сте си вие двамата! — нервен тик придърпваше лявата му буза. Наведе се по-близо. — Лейвъри, доколкото разбирам, не си ти отговорен за открадването на жена ми, иначе щеше да яздиш в обратна посока. Къде я намери? С кого?

— Мисля, че си чувал за Танер Макшейн? — многозначително произнесе ловецът.

Името стресна Пол. Той се изпъна:

— Кой не е чувал за това копеле?

Присвил очи, той си припомняше нощта, в която беше устроил клопка на бившия си приятел. Макшейн помагаше да приберат добитъка му, който нарочно беше откаран извън пасищата, за да могат да го обвинят в кражба.

Хатуей си мислеше, че неговият бивш съратник и съперник вече е изгнил в затвора. Но явно нямаше достатъчно сигурен затвор за типове като него.

— Е, добре, именно той е влязъл в имението ти посред бял ден и е отвлякъл Тейла. — Ян оглеждаше мрачните лица на конниците зад Пол. — Хората ти май ги мързи да си гледат работата.

Хатуей намръщено погледна хората си през рамо и отново се обърна към двамата. Забеляза превръзката на ръката на младата жена. През плата беше избило кърваво петно.

— Танер ли направи това? Къде е той сега?

— Аз го прободох с ножа му, но докато бягах от него, ме нападна глутница кучета динго — отвърна Тейла. И, като мразеше собствените си думи и се стараеше да не го гледа в очите, добави: — Пол, моля те, отведи ме вкъщи.

Почувства как зад нея Ян се стегна и разбираше защо. Отново беше предпочела Хатуей пред него. Този път обаче имаше основателна причина — ръката й се нуждаеше от незабавна помощ.

Очите на съпруга й светнаха. Той долепи коня си до техния.

— Подай ми я — рече той на ловеца и му отправи самодоволна усмивка.

Прехвърлянето беше извършено. Стана й неприятно, когато Пол я прихвана здраво през кръста и я настани плътно на седлото пред себе си.

— Казваш, че си промушила Танер? — Хатуей наведе глава към нея.

— Да, но само в ръката. — Съжаляваше, че не е замахнала към сърцето му. Не й стигаше съпругът й, а сега трябваше да се бои и от този каторжник, да живее в непрекъснато напрежение. Той едва ли ще се успокои, докато не я хване отново, но този път най-вероятно щеше да я убие.