Решена, дори и след този неуспешен опит да се спаси, Тейла взе остатъка от пръта и силно удари акулата отстрани по главата, но отново без резултат. Рибата продължаваше своята игра на „Кога ще изям тази изплашена девойка?“, като в същото време плуваше около момичето, без да сваля поглед от него.

Тейла чувстваше смъртта много близо, сякаш усещаше дъха й. Тя знаеше, че не й остава много време. Със сигурност нямаше да може да се придвижи във водата. Обхващаше я паника и тя трескаво опитваше да си спомни това, което беше чела за акулите, докато ходеше на училище в Англия. Внезапно й беше дошла една идея. Момичето си беше спомнило, че акулите се задушават, ако не се движат непрекъснато. Само ако…

Смелостта почти я напускаше, защото хищната риба сигурно се беше уморила да си играе с нея и Тейла чакаше тя да направи още едно последно движение. Тогава се опита да пъхне счупения край на пръта вътре в устата й. Акулата уверено го захапа и раздроби с челюстите си.

Младата жена хапеше долната си уста от безсилие, а по бузите й започнаха да се стичат сълзи. Перката отново заобиколи около нея. Сега вече беше очевидно, че акулата нарочно я измъчваше, преди да я убие, както котката си играе с мишката, преди да я хване.

Силен глас разцепи тишината някъде зад Тейла, от брега.

— Госпожице! — Един мъж й махаше, опитвайки се да привлече вниманието й. — Стойте спокойно! Ще направя каквото мога!

Като продължаваше да се движи във водата, макар и да й беше все по-трудно, Тейла бавно обърна глава на една страна, за да види този непознат, който, от многото наблюдатели, единствен й предлагаше помощта си. Сигурно току-що бе пристигнал и беше видял положението, в което се намираше. Погледът й откри човека, който не беше на доковете, а на пътя, и тичаше покрай реката. Макар да бе в такава непосредствена опасност от акулата, Тейла беше успяла, за един много кратък миг, да забележи съвършената красота на непознатия.

Той имаше впечатляващо тъмни и завладяващи очи. Беше силно загорял и чертите на лицето му изглеждаха изваяни, подчертани от леко израслите светли бакенбарди. Пясъчно-червена коса достигаше внушителните му рамене, които изпълваха ризата, поръбена с кожа на кенгуру. Вниманието й беше привлечено от доста големите револвери, които висяха на бедрата му, и от прекрасния черен жребец, нетърпеливо ровещ мръсната улица. Тъмнокож абориген, с оскъдна препаска през слабините, седеше на снежнобял кон, спрян до черния жребец.

Тейла беше вторачила очи в красивия непознат, който се обърна към коня си, извади карабина от кобура и запъна ударника. Той се изви и отново се вгледа в момичето.

— Само… стой… — извика той. — Скоро всичко ще свърши.

След като нагласи своята лека пушка с къса цев, Ян Лейвъри пое дъх и запъна ударника. Когато акулата очерта един по-широк кръг в реката, настрани от момичето, мъжът стреля четири пъти в основата на перката й. На повърхността избълбука кръв и рибата се скри от погледите на събралите се хора.

След като пъхна карабината си в кобура на седлото, Ян се гмурна във водата. Той доплува до момичето и го сграбчи. Придържайки го с едната от силните си ръце, той достигна сушата, където го изнесе на безопасния речен бряг. Когато й помогна да се изправи, погледите им се срещнаха и задържаха един в друг.

Добре ли сте, госпожице? — попита Ян, а тъмните му очи се взираха в нея.

Да — промълви тя, като кашляше. После спря да издава какъвто и да било звук. Сърцето й биеше лудо. Чувстваше странна слабост в стомаха си. Беше впечатлена повече от красотата на непознатия, отколкото от изпитания току-що страх. Никога не беше виждала толкова хубаво оформени черти, нито толкова дълбоки тъмни очи.

Радвам се да го чуя — каза той, като прекара пръсти през заплетената си коса. — Защото там, в реката, не бях съвсем сигурен.

Нито пък аз. — Тейла приглаждаше с ръце косата си назад.

Непознатият се усмихна и момичето внезапно се озова в един свят на чувственост, който го накара да забрави какво му говори. Усещанията, трептящи в нея, можеха да бъдат единствено тези, които една жена изпитва, когато е заслепена от някой мъж! Тези нови за Тейла чувства, както и нейната огромна благодарност, я накараха да направи нещо съвсем нехарактерно за нея. Тя се отпусна в обятията на мъжа, прегърна го и го целуна със страст, която вече не можеше да скрие. Колената й почти се огънаха, когато той отвърна на целувката. Това я разтърси и върна в реалността. Стресната от своите чувства, младата жена отстъпи настрана, но скоро откри, че не само тя е смутена от тази прекалено темперамента проява на благодарност. Мъжът, който прие целувката, се беше изчервил. Сега Тейла изпитваше още по-голямо уважение към него. Искаше й се той да бъде човека, за който да се омъжи или поне да я вземе за млекарка или прислужничка. Всеки мъж, който можеше да се изчервява, е благ човек — човек със сърце.

Момичето разглеждаше облеклото му и леко наболите бакембарди. Той сигурно беше авантюрист, току-що пристигнал от златните полета, който не притежаваше дом, или беше скитник и нямаше нужда от жена, която да ограничава свободата му…

Тейла вдигна високо брадичка, като забрави мокрите си, прилепнали дрехи и сплъстената си коса, от която капеше вода, и протегна ръка към него.

Господине, искам да ви благодаря сърдечно за това, че ме спасихте — каза тя. Гласът й отслабна от тръпките, които я разтърсиха — отново, когато той протегна ръка и телата им се докоснаха. — Изглежда вие бяхте единственият, който се интересуваше дали ще живея, или ще умра.

Изключително приятно беше за мен да ви помогна — мъжът здраво стисна ръката й. Лицето му имаше леко объркано изражение, като че ли неговата собствена реакция при тяхната среща му се струваше също толкова странна, колкото и на нея.

Тейла се огледа наоколо, погледна недодяланите мъже на пристана, а след това собственото си прилепнало облекло. Бузите й пламнаха, защото знаеше, че тези мъже, които бяха твърде страхливи, за да я спасят, сега се интересуваха само от това, което биха могли да различат под прилепналата й рокля.

— Останалите мъже са страхливци! — Девойката отново решително погледна своя спасител. — Долни страхливци!

Внезапно раздвижване във водата, на няколко стъпки от тях, беше привлякло вниманието на момичето и то бързо прекъсна ръкостискането, скривайки се зад Ян. Тейла надничаше зад масивното му тяло и наблюдаваше акулите, които приближаваха към кървавите останки на застреляната акула. Перки прорязваха водата от всички посоки. Тя наблюдаваше как акулите се изтребваха една друга, обезумели от кръвта.

Ян се намръщи, после се обърна и хвана лакътя на Тейла, за да я отведе настрана от потискащата гледка.

Момичето беше бледо и трудно си поемаше дъх.

Ако не бяхте вие, аз щях да бъда част от касапницата във водата — каза тя, а гласът й трепереше. Девойката погледна нагоре към него. — Как въобще някога ще мога да ви се отплатя?

Можете да започнете с това, като ми кажете името си — отвърна той, а очите му проблясваха, докато гледаше надолу към нея.

Тейла — отговори тя и потрепера, защото чу отново страшни звуци във водата зад нея. И други акули се бяха присъединили към битката за разпределение на плячката. Ако не беше Ян, борбата в реката можеше да става заради нея. — Тейла Дрейк — добави тя бързо.

Момичето погледна към ужасния кораб, който беше напуснало по такъв странен начин, и кимна към него.

Току-що пристигнах от Англия — усмихна се тя смутено. — Разбира се, не бях мислила да направя такова къпане при пристигането си на австралийския бряг.

Не казвайте това — засмя се той. — Аз си мислех, че вероятно влизате във всички пристанища по същия начин, ако сте от този тип хора, които обичат предизвикателствата.

Тейла беше доволна, че успя да усети хумора в думите му и се разсмя заедно с него. Разбираше колко странно е изглеждала, докато акулата си играеше с нея. Сега тя се гордееше, че не беше обезумяла от страх, не беше се развикала и размятала ръце, което щеше да накара акулата да я атакува веднага, без да губи време. Това доказваше, че девойката не прилича на много други жени, които крещят и бягат при най-обикновена гледка на мъничък градински паяк.

— Госпожице, моето име е Ян, Ян Лейвъри.

Очите му издаваха одобрение, когато се вгледа в прекрасното лице на Тейла, а после по-надолу, там, където зърната на гърдите й личаха под мократа, прилепнала памучна рокля. Ако някога жена би могла да го накара да прекрати своите странствания, това беше точно тази девойка! Тя беше не само красива, но в нея имаше една неподправена невинност, която рядко се срещаше у жените в тия времена.

— Хубаво име — каза момичето и се развълнува, когато очите им се срещнаха и задържаха отново. — Вие от Англия ли сте?

— Не — отговори Ян и докато говореха, я заведе до коня си. — От Америка. По-точно от Сиатъл — един развиващ се млад град на територията на Вашингтон.

Той не беше в настроение да говори за себе си. Всъщност това рядко се случваше. Твърде много неодобрение беше срещал начина, по който беше избрал да живее, така че винаги се опитваше да не влиза в никакви разговори за това.

Мъжът се взря напрегнато в кораба, с който беше дошла Тейла.

Вие сигурно искате да намерите родителите си в тълпата — повдигна той края на едната си вежда, когато я погледна. — Те ще искат да видят, че сте добре.

Не пътувам с родителите си — отвърна Тейла важно, очаквайки реакцията му, когато му каже, че е сирак. Само да я пожелаеше! Ако можеше тази среща да е тяхната съдба… О, тя щеше да го направи щастлив. Никога нямаше да го разочарова, ако я вземеше и я направеше своя!

Майка ми и баща ми са мъртви. Сама предприех това пътуване от Англия. — Тя преглътна с усилие. — Това беше възможно най-мъчителното и отегчително пътешествие. Надявам се никога да не бъда принудена да се кача на кораб по каквато и да било причина.

Ян беше почувствал как кръвта се изкачваше към бузите му, разбирайки, че Тейла беше от жените, които се осмеляваха да се отправят към Австралия в търсене на работа или на съпруг. Тя гледаше към него с такава готовност, сякаш очакваше да я вземе под крилото си!