Каси Едуардс - Рози след дъжд

— Трябва да вървя — каза тя, усмихвайки се ту на Пол, ту на Тейла. — Днес трябва да се отбия на много места. Надявам се, че и другите ми момичета ще са щастливи като тебе, мила. За мене е голяма радост и удовлетворение да открия, че са доволни в новите си домове.

Отчаяние обзе младата жена. Не искаше Дейзи да си тръгва, но осъзнаваше, че дори тя да остане, това нямаше да й помогне. Беше безправна затворница. Не знаеше какво да очаква утре, след седмица, след година.

— Няма да си тръгнеш толкова бързо, нали? — рече Тейла и взе чайника. — Ще поседиш с нас. Нуждаеш се и от чаша чай и малко кейк, преди да се заемеш с работа.

Дейзи потупа големия си корем:

— Мила, едва ли се нуждая от чай и кейк. — Тя се засмя от сърце. — Бога ми, ако си похапвам във всеки дом, в който ще се отбия днес, ще счупя кабриолета и няма да мога да се прибера в града.

Като видя, че момичето се опитваше да задържи гостенката, Пол застана нащрек. Приятното впечатление, което бяха създали, заплашваше да се разруши, ако проницателната жена забележи и най-малкото безпокойство у съпругата му.

Съобразявайки бързо, той хвана Оудъм за лакътя и я поведе навън.

— Хайде, хайде, Дейзи, недей да се клеветиш сама — заговори той меко и убедително. — Ти си толкова привлекателна жена. Остави приятелите ти да съдят за това. Не се притеснявай, разбираме колко си заета. — Той погледна Тейла през рамо. — Нали, скъпа?

Девойката остави чайника. Цялата трепереше от неговото „скъпа“. Но тя помнеше дълга си. Трябваше да изиграе ролята на съвършена съпруга и домакиня докрай. Като пое дълбоко дъх и вдигна смело глава, тя тръгна да изпрати гостенката до входната врата.

— Моля те, отбий се скоро пак — рече тя учтиво. — Някога, когато ще имаш време да седнеш с нас на чай. Така се радвам на посещенията ти! — Острият поглед на Пол я смути. — Но съзнавам, че си заета и имаш толкова други неща, за които да мислиш.

Дейзи тежко въздъхна, като пое от домакина любезно подадената чантичка.

— Понякога ми идва много — призна си тя, пъшкайки. — Съмнявам се, че в скоро време ще успея да дойда пак да те видя, мила. — Тя се усмихна първо на Пол, после на Тейла. — Скъпи мои, вашата взаимна любов ми стопли сърцето! Не се нуждаете от досадница като мене да ви се пречка.

Едрата й фигура запълни тесния портал на къщата, пред който чакаха коня и кабриолета й. Тя целуна момичето по бузата и енергично разтърси ръката на собственика.

— Радвам се, че дойдох. Много се радвам.

Младата жена пресилено се усмихваше, докато Хатуей водеше Дейзи надолу по стълбите и й помагаше да се качи в кабриолета. Тя помаха за довиждане, после отчаяна се прибра в къщата. Пръстите й трепереха след изживяното напрежение и едва успя да си налее чай. Изтощена се свлече на най-близкия стол и започна да отпива от топлата течност. Цялата се стегна, когато чу стъпките на Пол.

— Беше много убедителна, Тейла — рече той, като пристъпи към шкафчето с напитки и си наля уиски. — Но едва не провали всичко, като взе да уговаряш гостенката да остане. — Той застана до нея и я загледа строго. — Следващия път, ако има такъв, бъди по-внимателна. — Изпи уискито на един дъх и тракна чашата на масата. — Надявам се, че разбираш.

Като остави чая, момичето се изправи рязко и изгледа Пол.

— И аз се надявам, че разбираш — каза тя и се изплю в краката му.

Без да дочака реакцията му, Тейла се обърна и хукна към стълбите, но не успя да избяга. С няколко скока той я настигна, сграбчи я за китката и я извъртя към себе си.

— Ще забравя за това — изсъска Пол гневно. — Но да не се повтаря.

Като се дърпаше, тя се изплю повторно в краката му и изохка, когато мъжът я удари.

— Това е нищо в сравнение с наказанията на аборигените, когато не ми се подчиняват — изръмжа той в самото й лице. — Ако си играеш с огъня, ще се опариш.

Девойката го гледаше, а очите й блестяха диво. Хатуей я блъсна и тръгна към външната врата.

— Имам да върша работа — отсече той. — Помогни на Хонора в кухнята. Върви и събери яйцата. Заеми се и ти с някаква работа — нареди мъжът заповеднически.

И излезе, затръшвайки вратата след себе си.

Тейла остана смазана, бузата й гореше от удара. Отиде до прозореца и повдигна пъстрата завеса. Пол събираше хората си и след кратък разговор, всички се качиха на конете и се изгубиха от погледа й.

— Къде ли отиват? — прошепна тя, като си припомни предупрежденията на Ян и вероятността Хатуей да е замесен в някакви грозни деяния. — И пак ме оставя сама. Тази негова потайност. Знае, че няма да се опитам да избягам. Държи ме като завързана и аз нищо не мога да направя. Ян, Ян, да можех да ти се доверя. Само да можех…

Мътна светлина се процеждаше през мръсните и тесни прозорци на затвора в Аделаида. В тази мрачна обстановка стоеше Лейвъри и наблюдаваше работата на един художник, който се мръщеше на лошото осветление.

— Колко време ти трябва да направиш скица на Танер Макшейн? — препираше Ян. — Не мога да тръгна да търся някого, без да знам как изглежда. Бързай, моля те!

— Нямаше много време. Извикаха ме тази сутрин — копелето е избягало през нощта — промърмори художникът. Дългите му, тънки пръсти се движеха бързо и ловко и върху хартията се появяваше едно отблъскващо лице. — Той изгледа ловеца изпод рунтавите си руси вежди. — Нямаш търпение да пипнеш наградата, а, приятел? Не ти ли се случва да ти опърлят кожата? Малко е опасно да ходиш на лов за скалпове.

Ян така стисна дръжките на пистолетите си, че пръстите му побеляха.

— Ти направи рисунката, аз ще се справя с останалото — изръмжа той.

Обърна се и го остави да работи. Отиде при съдията и седна срещу него. Свойски, като вътрешен човек, вдигна крака на бюрото и ги кръстоса при глезените.

— Що за човек ще ловя този път, Адам? — попита той, като барабанеше с пръсти по ръчките на креслото. — Разкажи ми нещо за Танер Макшейн. Това име нищо не ми говори. За пръв път ли е в затвора в Аделаида? За пръв път ли бяга?

Адам, енергичен мъж на тридесет години, се протегна над бюрото, за да му предложи пура, но се отпусна пак назад и сам я лапна, защото Ян отрицателно завъртя глава. Придърпа една керосинова лампа, повдигна стъклото и запали пурата. Дръпна силно няколко пъти и бутна лампата на мястото й.

— Танер Макшейн? — кимна той и се изтегна удобно на стола. Пръстите му си играеха със златните копчета на твърдата синя униформа. — Тук в затвора е нов, но аз го зная отдавна. Опасен човек е, тревожа се, че се е измъкнал навън да прави поразии.

Заинтригуван, Ян смъкна крака от бюрото и се наведе към Адам.

— Кажи ми — попита той, като гледаше над една купчина книжа, натрупани на бюрото — защо е окошарен?

Съдията извади пурата от устата си и я изтръска на пода.

— Пол Хатуей е причината. Той вкара този кучи син в затвора. Обвинението беше, че Танер е откраднал добитък от него. Но, ако зависеше от мене, този престъпник отдавна щеше да бъде осъден по съвсем други причини. Всеизвестно беше, че той е главатар на рейнджърска банда, която граби и убива из цяла Австралия. Просто нямахме доказателства.

— Затова ли никога не сте ми казвали за Танер Макшейн и той се е разхождал необезпокояван? Защото сте нямали потвърждение? — Лейвъри не можеше да повярва. — Друг път не сте се нуждаели от толкова много данни. Този случай да не е с нещо по-особен?

Адам очевидно беше раздразнен от неговото недоверие. Той се намръщи:

— Ян, тук аз съм закона. Тъй че мери си думите, ако искаш да продължавам да ти давам сведения, за да пълниш джобовете си със злато, като ловиш затворници и ми ги връщаш.

Младият мъж се отдръпна и се облегна на стола, като гледаше съдията все по-подозрително. Стаята се изпълни с напрегната тишина.

После той прибра ръце на скута си и ги сви гневно.

— Добре. Няма да те разпитвам повече за този престъпник. — Говореше бавно, като мереше думите си. Внезапно му бе дошла друга тревожна мисъл — Тейла! Ако Танер Макшейн тръгне да си отмъщава на човека, който го е вкарал в затвора, ще се запъти право към ранчото на Пол. Англичанката можеше да бъде отвлечена или убита в престрелката. Кажи ми какво знаеш за Пол Хатуей. Възможно ли е и той да е замесен в дейността на рейнджърските банди?

— Не. — Адам отново лапна пурата. — Репутацията му е безукорна. Както ти казах вече, разпитал съм за него. Защо да се занимаваме с такива хора, когато има истински престъпници, избягали на свобода и застрашаващи живота на гражданите?

Ян отново потъна в мълчание. Беше изненадан. Обяснението за Хатуей не му звучеше убедително. Но сега не беше момента да го оспорва. Друг мъж заплашваше Тейла — Танер Макшейн.

Като скочи от стола, той мълчаливо кимна на съдията и се върна при художника. Закрачи около него в нетърпеливо очакване да бъдат прибавени последните щрихи към портрета. Когато човекът му го подаде, той благодари с нервна усмивка, сгъна листа на четири и го прибра в джоба на ризата си.

Ловецът бързо излезе от затвора, метна се на коня си и препусна в галоп. Надяваше се да стигне в ранчото на Пол преди Танер Макшейн.