— Толкова смешна е тази птицечовка! — възкликна Тейла. — Клюнът й прилича на патешки, а има козина като бобър.

— Да, едно от многото необикновени австралийски същества — усмихна се мъжът. — Птицечовката е бозайник, но малките й се излюпват от яйца и ближат млякото, което се отделя от жлезите върху корема на майка им, докато пораснат достатъчно, за да могат сами да ловят червеи и насекоми.

Младата жена загледа Ян.

— Знаеш толкова много за Австралия, а всъщност си дошъл от Америка — удиви се тя. — Щеше да ми разказваш за себе си. Моля те.

— Щом настояваш. Макар че в живота ми няма нищо интересно.

Не обичаше да споделя личните си преживявания, но с нея това му се струваше естествено.

— Да, роден съм в Америка, в Сиатъл. Баща ми почина, когато бях на осем години. Когато станах на петнайсет, майка ми се омъжи повторно за един австралиец, който беше дошъл в Америка да лекува болното си сърце. Тя отпътува с него за Австралия, а аз останах, за да продължа образованието си. Живях при една леля и едва преди няколко години дойдох тук, при майка си. Съпругът й беше умрял от сърдечен удар, а тя не искаше да напуска Австралия.

— Къде живеете, Ян? — попита момичето. Изпита облекчение, че той все пак има дом, където да се прибере. Ако някога успееше да се отскубне от Пол, навярно би могла да заживее почтено и щастливо с Лейвъри и майка му.

Мъжът изведнъж се затвори в себе си.

— Не живея на определено място — той внимаваше да не каже някоя излишна дума. — През повечето време съм на седлото и непрекъснато се местя. Прескачам до майка си, само за да я наглеждам.

Надеждите на Тейла угаснаха. Той току-що обясни колко свободен и волен живот води. Едва ли ще се съгласи да се откаже от него и да се обвърже завинаги с жена и семейство.

Ян не искаше да говори повече за себе си. Обърна се към нея и взе ръката й.

— Никога няма да забравя как онази акула обикаляше около теб. Ако не се бях случил наблизо…

Докосването му отново събуди желанията й, пръстите му сякаш изгаряха кожата й.

— Но ти беше там и ме спаси от ужасните й челюсти — прошепна момичето. Очите му я омагьосваха. Тя се придвижи по-близо до него. — Знам, че вече съм ти благодарила, но трябва да го повторя. Благодаря ти, Ян. От все сърце. Как бих могла да ти се отплатя?

— Мила, не биваше да задаваш този въпрос — каза той с хриптящ глас. — Навярно не искаш да чуеш отговора.

Тейла не смееше да срещне пламналия му поглед.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя невинно, но гласът й ликуваше.

Мъжът я обгърна с ръце и я притегли към себе си.

— Страхувам се, че ако си поискам целувка за награда, ще ме обявиш за негодник, който преследва омъжени жени.

Главата й се замая и тя премигваше щастливо срещу него:

— Искаш да провериш дали действително е така?

Толкова дълго го бе отблъсквала, но сега изглежда беше изгубила контрол върху поведението си. Сърцето й биеше така, сякаш щеше да изхвръкне.

— И защо да не ме целунеш? — прошепна тя. — Правил си го вече, без да се интересуваш, че нося халка.

— Не брачният пръстен прави хората съпрузи — отвърна Ян, като галеше меката й блестяща коса. — Любовта между мъжа и жената, споделените чувства създават семейството. Иначе то е само фасада.

Руменина изби по бузите на Тейла. Чудеше се дали той не знае, че го е заблуждавала през цялото време. Може би беше достатъчно проницателен да разчете в погледа й, да отгатне по изражението й, че тя живее с една лъжа и едва понася това положение.

— Скъпа, никога няма да забравя първата ни целувка — продължи мъжът с глух глас. — Нито устните ти… нито нежната ти кожа…

В някаква сладка замая, като изпаднала в транс, девойката затвори очи и почувства как устните на Ян се приближават към нейните. Притихнала в прегръдката му, тя усети как цялото му тяло се напряга и изпълва с желание. Беше мечтала за този миг, беше го рисувала във въображението си. Не можеше да устои на неговата пламенност повече! Цялото й същество затрептя от копнеж. Той я положи на земята. Ръката му се плъзна под полата й и тялото сякаш се разтопи от непознато до сега сладостно желание.

Но когато ръката му достигна вътрешната страна на бедрата й и започна да я гали нежно през коприненото бельо, внезапно се уплаши. Страхуваше се от дивия глад, който се надигаше в нея, от страстното влечение, което я поглъщаше цялата. Къде й беше умът? Как можа да забрави заплахите на Пол? Нейна беше вината, че е загубила представа за действителността.

Тя заудря гърдите на Ян, изтръгна се от обятията му и бързо скочи на крака.

— Моля те, забрави какво се случи! — извика разплакана, като оправяше полите на роклята си. — Моя беше вината да го допуснах. Толкова съжалявам.

Тейла побягна като ридаеше силно и имаше усещането, че сърцето й ще се пръсне. Чувстваше се така засрамена, така пропаднала, така застрашена от силните си чувства към този мъж! Малко беше останало да направи фатална грешка — и то с човек, за когото никога нямаше да се омъжи. Можеше да направи стъпка, която да провали целия й живот, а също и бъдещето на сестра й.

Като изкачи слепешката оградата, младата жена притича през широкия двор и се скри в сянката на конюшнята, за да си поеме дъх. Нервно опипвайки брачната халка, тя надникна зад ъгъла. Видя Пол, който се задаваше на кон от същата посока, от която беше дошла. Тейла пребледня. Какво ще стане, ако той открие, че е била с Ян?

Въздъхна с облекчение, когато Хатуей слезе от коня и се прибра вкъщи. Момичето заобиколи сградата, влезе през задния вход и по стълбите за прислугата стигна до стаята си. Тя затвори вратата и се хвърли разплакана на леглото. Беше така объркана, така отчаяна!

Ян постоя в недоумение, много разочарован, после отиде при коня си, яхна го и се изгуби в Шубраците.


Танер Макшейн, висок и плешив мъж, крачеше напред-назад в затворническата си килия в Аделаида. Спря се до леглото, извади скрито въже и го намота под ризата си. После се зае да остри нож, откраднат от кухнята на затвора. Беше намислил да избяга тази нощ. Пол Хатуей скоро щеше да бъде мъртъв. Заради него той гниеше в затвора.

Танер беше главатар на банда рейнджъри. Той и Пол ръководеха две враждуващи помежду си групировки. Хатуей го беше натопил преди няколко месеца и сега той излежаваше присъда, докато съперникът му се разхождаше на свобода.

Властите не повярваха на Макшейн, когато той каза, че Пол Хатуей е водач на банда и трябва да бъде арестуван, дори обесен за престъпленията си. Не знаеше защо не го изслушаха. Между затворниците се говореше, че противникът му плаща добре на властите за тяхното мълчание и закрила.

В затвора многократно бяха бичували Танер и той проклинаше Пол за всеки удар, разкървавил гърба му. Цял живот щеше да носи белези по тялото си заради него. Но той щеше да бъде по-милостив към Хатуей. Ще му направи само един белег — диря от въже, впито във врата, за да спре дъха му завинаги.

— О, тази нощ — шепнеше си той и си представяше как съперникът му се гърчи, докато въжето се затяга около шията му.

ГЛАВА ОСМА

Беше чудна лятна утрин. Ярка слънчева светлина струеше през големите прозорци на салона. С безупречни обноски на джентълмен Пол въведе Дейзи Оудъм и я настани удобно в плюшеното кресло срещу Тейла.

— Е, мила, колко се радвам да те видя отново! — поздрави весело Дейзи. После прибра няколко паднали къдрици под екстравагантната си сламена шапка с щраусови пера и разглади бухналите копринени поли на роклята си. Креслото проскърца под тежестта й.

Погледът й обиколи богато украсената стая, като преценяваше стойността на предметите, а после отново приветливо се спря на момичето.

— Изглежда, че много добре си настанена — рече тя. Стрелна с очи Пол и кимна одобрително. — Но няма и причина да бъде другояче. Явно съпругът ти нищо не ти отказва.

Тейла се усмихна на Хатуей. Той отиде до нея, наклони се, за да я целуне по устните, и приседна на ръчката на креслото така, че да може да прегърне с ръка раменете й.

Пресилената усмивка на младата съпруга не убягна от зоркия поглед на Дейзи.

— Щастлива си, нали, мила? — запита тя внимателно. — Всичко е наред, предполагам.

Жената явно показваше своето съмнение, че тази мила семейна сцена е възможна в нейно отсъствие. Въпросът хвърли момичето в паника. Ако нейната покровителка не бъде убедена, че всичко е наред, Пол ще има причина да я обвинява. Виада можеше да пострада!

Тейла вдигна лице към мнимия си съпруг и се постара да си придаде израз на обожание към този човек. Докосна нежно бузата му, после постави ръка на тила му и наклони главата му към устните си. Целуна го страстно със затворени очи и вложи цялата си артистичност, за да бъде естествена, като си представяше, че целува Ян.

Когато почувства, че не може да издържа повече допира на мокрите му, лепкави устни, тя се отдръпна, извърна се и се усмихна на Дейзи.

— Никога не съм била така щастлива! — възкликна тя с пресилено задоволство. — Пол е идеалният съпруг. Не мога да искам повече от това, което той ми дава. — Тя вдигна очи към мъжа и му подари нова, пълна с обожание, усмивка. — Така съм му благодарна!

Хатуей също й се усмихна, като се постара да скрие изненадата си. Беше покорен от играта на Тейла и си помисли, че тя е сбъркала призванието си. Трябвало е да стане актриса. Дори в театъра не беше виждал такова блестящо изпълнение.

— Скъпа, аз съм този, който трябва да бъде благодарен — рече той и погали косите й. — Ти си чудесна съпруга. Толкова си красива. Никога не съм срещал друга толкова хубава жена. И тази прелест е моята съпруга! Моята любов!

Дейзи пое нервно дъх, завладяна от гледката на двама влюбени, които не крият чувствата си. Напразно се бе съмнявала. Неловкото им донякъде поведение се дължеше на нейното присъствие, нарушило страстното им уединение. Когато двама млади се обичат толкова силно, те прекарват по-голямата част от времето си в леглото. Тя не искаше да им се натрапва, затова се надигна от креслото.