Ян се разсмя гърлено, а погледът му премина по тялото й. Прозрачната й дреха се вееше, развяна от вятъра.

— Аз съм сигурен, че ще ти повярват. — Той я вдигна и прехвърли през оградата. — Не, по-добре да дойда с теб.

Мисълта, какво би могъл да направи Пол на Ян, ако го хванеше вътре, уплаши Тейла.

— Не! — извика тя, като го сграбчи за ръката. — Всичко може да ти се случи. Всичко!

Челюстта на младия мъж се отпусна и той зяпна от изненада.

— На теб не ти е безразлично, нали? — възкликна той.

— Просто си тръгвай. Сега!

Тя се обърна, вдигна меката материя на своята дреха в ръце и избяга от него. Лейвъри стоеше на мястото си изумен не толкова от това, което тя беше казала, а от начина, по който го беше изразила. Тейла наистина не беше безразлична към него!

И все пак тя желаеше да се върне в леглото на Пол Хатуей!

Щеше ли той изобщо някога да разбере тази жена?

Като я гледаше как приближава къщата, Ян нервно потупваше револвера си, а после въздъхна с облекчение, когато тя отвори вратата и влезе вътре. Мъжът изтръпна, защото беше видял облак прах, вдиган от конници в далечината, които яздеха към ранчото.

— Хатуей — прошепна той.

Погледна към стаята на Тейла. Когато я видя да стои там до един отворен френски прозорец, Лейвъри започна да диша много по-леко и й изпрати един далечен поздрав.

Поне за момента тя беше в безопасност.

Ян яхна коня си и препусна бързо, за да се отдалечи.

ГЛАВА СЕДМА

Денят течеше тягостно бавно, изпълнен със спомени от предишната нощ. Нима можеше да забрави влудяващата целувка на Ян? Или силните му ръце, които я притискаха до мускулестите му гърди?

Нима можеше да забрави главозамайващото желание, което заливаше цялото й тяло и заплашваше да погълне и последните искрици свян и разсъдък? Само при мисълта за него изпадаше в екстаз.

През целия ден Тейла се бореше с мислите си, като обикаляше механично из старите стаи на мисията, оглеждаше мебелировката, която в по-голямата си част беше скъпа, и обмисляше кои домашни задължения да остави на слугите и кои ще трябва да поеме сама.

В библиотеката на Пол тя обходи пълните с тежко подвързани книги лавици, удивлявайки се колко многостранна е личността на този мъж. Той беше интелигентен. Имаше изискани обноски. Обличаше се елегантно. Беше ловък и дипломатичен — дотолкова, че успя да заблуди Дейзи Оудъм.

Но тези, които познаваха Пол Хатуей отблизо, виждаха, че всички тези качества са само добре изградена фасада. Този човек беше усвоил до съвършенство умението да се прикрива зад външната си представителност и мнимите си достойнства. В действителност отдавна беше продал душата си на дявола!

Слънчевата светлина проникваше в стаята през цветните стъкла на прозорци, разположени високо над библиотечните шкафове, и играеше в многоцветни отражения върху стените и мебелите. Погледът на Тейла се спря върху масивно дъбово бюро, което стоеше в средата на стаята на красиво овално килимче. Висока купчина папки и пръснати около тях листове покриваха гладката му повърхност.

Сърцето й сякаш спря за миг, погледът й стоеше прикован в книжата. Навярно те разкриваха някоя от незаконните дейности на този мъж? Тя се намръщи и отхвърли тази мисъл. Пол не беше човек, който ще остави неприбрани документите, които го разобличават. Очите й се плъзнаха към чекмеджетата. Запита се дали някоя от тайните на Хатуей не е скрита в тях.

Днес, като прехвърляше дрехите от скрина в стаята си, Тейла се бе спряла на една памучна рокля с дълга набрана пола и стегнат корсаж, бродирай с бели ириси. Платът на дрехата прошумоля около глезените й, когато тръгна решително към бюрото.

Преди да продължи проучванията си, момичето погледна към затворената врата на библиотеката и се ослуша внимателно. Но не чу нищо обезпокоително и дръпна едно от чекмеджетата, после опита второ, трето…

— Трябваше да се досетя — прошепна тя, като се отдръпна гневно. — Заключени. Всички са заключени.

Младата жена седна на едно канапе, което се намираше срещу зидана с камък камина, и се загледа в студената сива пепел. Дори и да открие нещо против Пол Хатуей, как би могла да го използва? На кого да го предаде? Тя беше изолирана тук. Безпомощна затворница.

Някъде отвън зачаткаха конски копита и Тейла скочи на крака. Бързо прекоси библиотеката и се втурна към прозореца в салона. Като отдръпна пъстрата завеса, тя видя как няколко конника, начело с Пол, напускат ранчото.

— Излиза и се връща през цялото време, но никога не казва къде ходи — прошепна на себе си момичето. — Чудя се колко дълго ще отсъства този път.

Когато Пол и хората му се изгубиха от погледа й, тя почувства облекчение. Щом го нямаше, беше свободна да прави каквото пожелае — освен да бяга. Девойката се надигна на пръсти, за да види река Мърей и гъсталака. Снощи на лунната светлина, докато двамата с Ян се отдалечаваха от ранчо Хатуей, се бе възхищавала на красивата растителност край реката. Колко хубаво би било да си набере цветя и да ги натопи във ваза в стаята си! Щяха да я ободряват и разтушват в самотата й.

Ще го направя — зарече се тя усмихната. С енергична походка излезе на главния вход, повдигна леко широките поли на роклята си и се втурна надолу по стълбите… Тейла спря уплашено, когато един едър, пъпчив мъж се измъкна от сенките и й прегради пътя.

— Накъде така, мадам? — запита той, скръсти заплашително ръце на гърдите си и изплю сдъвкан тютюн през лявото си рамо. — Наредено ми е да ви държа под око. — Той се усмихна накриво и откри жълти, изпочупени зъби. — Това не е трудна работа. Много по-приятно е, отколкото да яздиш кон през Шубраците.

Момичето си представи каква животинска сила е скрита в това едро тяло и куражът й я напусна, но само за миг. Трябваше да излезе поне за малко, иначе щеше да полудее затворена. Необходимо беше да устои, иначе щеше да зависи не само от Пол Хатуей, но и от неговите подчинени.

— Махни се от пътя ми — рече тя, като постави ръце на кръста си. Погледна го в очите и смело издържа погледа му. — Каквото и да казва съпругът ми, аз имам право на известна самостоятелност. И ако не се подчиняваш, ще се погрижа да бъдеш уволнен.

Мъжът избухна в смях и изгледа Тейла от главата до петите.

Но тя не можеше да бъде разколебана така лесно.

— Ще го направя — повтори тя уверено, но всяка фибра на тялото й трепереше от страх пред този едър човек. Хрумна й една мисъл. За съпругата на господаря винаги има сигурен начин на защита. Щеше да се възползва от положението си на негова жена, каквото и да й струва това.

Като пристъпи към мъжа, Тейла сложи ръка на корсажа си.

— Или ще се махнеш от пътя ми, или ще си разкъсам роклята и ще се закълна на съпруга си, че си посегнал на честта ми — заплаши тя с блеснали очи. — Е, какво избираш? Да се оплача на Пол? Или само да се поразходя край реката и да си набера цветя?

Тя знаеше, че рискува — не само с този човек, но и с Хатуей. Той можеше изобщо да не се заинтересува, че един от неговите хора е посегнал на нея. Или щеше да се вбеси, ако не иска хората му да открият, че жена му го интересува толкова малко.

Сигурно неговите хора не бяха посветени в тайната му.

Те едва ли знаеха за лъжливия брачен обет, едва ли подозираха за фалша в техните отношения.

Победоносна радост я обзе, когато видя как мъжът пребледнява, а очите му се изпълват със страх. Тя дръзко направи още крачка напред и го накара да отстъпи.

— Е, добре! — настоя жената. — Избра ли? — Погледна нагоре. Слънцето клонеше на запад. — Казвай бързо или ще се стъмни, докато мислиш. Не ми допада идеята да се разхождам сама по тъмното край ония Шубраци. Искам само да си откъсна малко цветя и да се прибера вкъщи.

Мъжът махна ядосано с ръка към реката:

— Върви пък, дяволите да го вземат. Нямам намерение да споря с такава нахакана жена. Да върви всичко по дяволите, не искам да се превивам под бича заради нещо, което не съм извършил.

Ръцете на Тейла се отпуснаха до тялото й от изненада.

— Да се превиваш под бича? — меко попита тя. — Да не искаш да кажеш, че…

Момичето не успя да довърши въпроса си. Мъжът й обърна гръб, влезе в конюшнята и затръшна вратата след себе си. Сърцето й се сви. Този човек се страхуваше от Пол. Той сигурно бичуваше непокорните, не само робите-аборигени, но също и хората, които наемаше.

Дали няма да бие и нея, ако се разгневи много?

Само при мисълта за това й прилошаваше.

Но нищо не можеше да я накара да се откаже от това, което беше решила. Тя повдигна полите на роклята си и се затича към реката. Трябваше да се прехвърли през оградата. В бързината памучната й рокля се беше закачила и платът силно изпращя. Когато стъпи на земята и се огледа, видя, че широко парче от полата й виси на конец, но само се засмя. Имаше още много рокли в скрина. Младата жена продължи пътя си край красивите дървета и цветя, които ограждаха река Мърей.

Тейла бе очарована от величествените червени каучукови дървета, които засенчваха местността и я приютиха при нейната самотна разходка. Дънерите им преливаха от алено в кремаво, а тънките им синьо-зелени листа изпускаха евкалиптов мирис.

Момичето ходеше от дърво на дърво и се удивляваше на яркочервените, подобни на ягоди, капки каучук, избили по кората. Беше чела, че тези евкалипти могат да живеят до петнадесет хилядолетия, а е достатъчен един пролетен разлив на три години, за да покълнат семената им. Прекалено обилните дъждове им вредяха не по-малко от сушата. При пътуването си от Аделаида до ранчото на Пол, тя беше видяла големи призрачни гробища от мъртви дървета, изправени сред обширни наводнени равнини.

Силен порив на вятъра разклати светлозелената, висока до коленете трева, през която крачеше Тейла, Кестенявата коса на момичето падна върху лицето й, а крайчетата зашибаха бузите й. Тя вдигна непослушните кичури, пое дълбоко въздух и се огледа радостно, защото вятърът бе напоен със сладък, упоителен мирис на цветя. Девойката развълнувано се опитваше да открие откъде идва този аромат. Желаеше да отнесе точно тези цветя в стаята си. Довечера тяхното благоухание ще я приспи, дори ако светът навън все така е изпълнен с опасност, болка и тъга.