— По дяволите, ще чуеш ли поне това, което имам да кажа? — ядоса се Лейвъри. — После, ако все още държиш да бъдеш с този човек, така да е! Аз никога не ще задържа една жена против нейното желание, макар да не мога да кажа същото за Пол Хатуей. Носят се слухове, че жените, които са бягали от ранчото му, никога не са се появявали отново или не се е чувало нищо за тях. Сега съм готов да се обзаложа, че те са били държани против тяхното желание, преди да намерят начин да избягат. Обзалагам се, че Пол е изпращал своите хора след тях и ги е убивал.

Тейла пребледня и една слабост я обгърна, когато живо си припомни заплахите на Пол. Тя знаеше, че това, което казва Ян, е вярно, и все пак не можеше да проговори и да му разкаже всичко! Чувстваше се сякаш Хатуей държи пистолет, насочен към главите на нея и на сестра й, като им се усмихва ехидно. Толкова лесно беше за човек като него да натисне спусъка!

— Освен това — продължи Ян ледено, — макар из града мъжът, за когото си се венчала, да се представя за почтен, богобоязлив човек, за него се говори, че е главатар на банда престъпници. Тейла, тези, които нападат пътническите коли не само ги ограбват и убиват хората, но и осакатяват човешките тела. Искаш ли да останеш с човек, който е деградирал и извършва такива ужасяващи дела!

Коленете на Тейла омекнаха от страх, проумявайки, че това, с което Пол Хатуей я беше заплашил, би могло да се случи. Заканите му срещу Виада бяха истински. Сега, повече от всякога, тя осъзна колко важно е да се преструва, че е вярна на човек, който презира и от когото се страхува. Сега тя знаеше, че си има работа с луд, притежаващ нездрав разум. Той сигурно беше толкова освирепял, че никаква човешка загриженост не би могла да проникне в него. И все пак Тейла трябваше да се преструва, за да живее с него. Тя трябваше да играе роля по-добре от всеки актьор на сцената. В противен случай, тя и сестра й щяха да умрат!

— Не вярвам нито дума на това — насили се да каже момичето и упорито вдигна брадичка, надявайки се, че ще успее да задържи сълзите, които напираха в очите й. — Ти обеща да не ме задържаш против моето желание и да ме върнеш на моя съпруг. Е, добре, Ян, моля те да го направиш. Ако имам достатъчно късмет, Пол не ще открие отсъствието ми. Сигурна съм, че австралийските съдилища налагат наказания на мъже, които отвличат жени от домовете им посред нощ.

Мълчаливо Тейла се молеше Хатуей да не се връща в ранчото, преди тя да бъде здрава и читава в леглото си. Тя мислеше не само за своето собствено спасение и за това на сестра си, но и за Ян. Съдилищата нямаше да наложат наказание на младия мъж за това, което беше направила Пол. А той определено нямаше нито една частица милост или състрадание.

Лейвъри пое дълбоко глътка въздух, като не искаше да повярва в думите на Тейла, които току-що бе изрекла. След като чу какво действително представляваше Пол, възможно ли беше все още да иска да бъде негова съпруга? Тя луда ли беше? Никоя жена не би пожелала да се върне в обятията на мъж, виновен за толкова ужасни дела. Накрая тя можеше да стане една от неговите жертви.

Но Ян й беше дал дума, че ще я върне, ако тя пожелае.

Той погледна надолу към венчалната халка. Сигурно това беше единствената причина, поради която Тейла молеше да бъде върната на Пол. Тя беше омъжена и беше вярна на своите задължения. Момичето приемаше съвсем буквално думите, произнесени на брачната церемония, че един мъж и една жена са женени „докато смъртта ни раздели“.

— Така да бъде — каза Ян, като я сграбчи в обятията си, а вътрешностите му сякаш се разтопиха, когато гърдите й се притиснаха към тялото му. — Ще те върна на мъжа ти. — Той прекара пръстите си през косата и й я притегли още по-близо. — Искам да ти дам нещо преди това. Когато си в прегръдките на съпруга си, помисли си за това! — Устните му с впиха в нейните в дълга страстна целувка. После той я освободи и мълчаливо погледна към нея, а очите му бяха изпълнени с желание.

Стъписана от силната страст, която току-що бе разменена помежду им, Тейла отстъпи настрани и докосна устните си. Беше преизпълнена с възторг и се чувстваше главозамаяна.

Младата жена трябваше да се лиши от тези чудни усещания, с които я даряваше Ян.

— Скоро ще те заведа при твоя съпруг — обеща Ян, като отдели очи от нея, за да вземе колана, на който беше кобура на пистолета му. Той го обви около кръста си и го закопча. — Трябва да изляза и да подкрепя Хоуки, който вече е говорил на своите хора. — Мъжът стисна здраво челюсти. — Те поне слушат, когато им говоря. — Той замълча, а после добави: — И ми вярват.

Лейвъри се извърна и напусна колибата.

Тейла се олюля, а после изпусна една дълбока въздишка, когато се премести до вратата и се облегна на нея. Нощницата й пърхаше в глезените й, докато тя слушаше напрегнато Хоуки, опитвайки се да разбере нещо от неговия роден език и напълно неспособна да го направи.

После я заля една вътрешна топлина, когато Ян пристъпи до туземеца, постави приятелски ръка на рамото му и започна да говори на аборигените. Беше доволна, че той приказваше на английски. Това, което казваше, бе изпълнено със загриженост за тези тъмнокожи хора. Думите му развълнуваха Тейла дълбоко, до най-съкровеното кътче на душата й. Тя слушаше как Ян говореше за техните отминали мъки и за неприятностите, срещу които бяха изправени сега. Той обясни, че е виждал и в своята родина да се отнасят така към тъмнокожите, сякаш те не са част от човешката раса. След като е бил свидетел на толкова много несправедливост в Америка, той бил решен да направи всичко, което е по силите му, за да спре престъпността и насилието в Австралия. Лейвъри взел това решение, когато пристигнал в тази страна със своята майка. Тогава борбата била тежка. Може би никога нямаше да стане по-добре, но той се стараеше извънредно много и правеше всичко, което беше по-силите му.

Ян погледна към Тейла. Очите му срещнаха нейните.

— Понякога няма начин да се промени миналото или бъдещето — извика той. — Често има прекалено много пречки по пътя. Това са алчни, зли мъже, които, за да задоволят собствените си нужди, са готови да убиват всеки, дори невинни жени.

Тейла знаеше, че думите му са насочени към нея. Осъзнаваше, че това, което казва, е вярно! Той говореше за Пол Хатуей!

Но въпреки това момичето беше вцепенено от страх нещо да не се случи на сестра й. Тя беше обещала на Виада добро бъдеще.

И Виада щеше да го има!

Младата жена наведе очи и продължи да слуша речта на Ян.

Той обикаляше сред групата туземци и се здрависваше с тях или потупваше малките деца по главичките.

— Знам, че Празникът на лебедовите яйца наближава — продължи Лейвъри. — Разбирам, че се страхувате да се отправите към морето, за да участвате в ежегодните тържества. Лебедовите яйца са вашата любима храна и вие искате да се чувствате спокойни и сигурни, когато ги събирате по брега на Индийския океан. Това е времето на големи празненства. Хоуки вече ви даде думата си, че ще бъдете защитени при пътуването си тази година. Аз също ще бъда наблизо. Вие ще съберете яйца! Ще имате повод за празнуване!

Тейла беше толкова развълнувана от гледката, че от очите й се стичаха сълзи. С каква трогателна грижовност се отнасяше той към аборигените и колко много го почитаха и му вярваха те! Момичето можеше да му се довери, за да й помогне. Заплахата на Пол обаче беше твърде истинска и тя не можеше да я пренебрегне, нито да използва сегашната възможност.

Ян дойде при нея и я хвана за ръцете.

— Време е да вървим — каза той, — освен ако не си си променила решението.

Тейла го погледна сериозно.

— Не съм — прошепна тя.

Младата жена последва Лейвъри към коня му и го остави да я вдигне на седлото. Тя погледна надолу към Хоуки, който оставаше при своите хора, и отправи взор право напред. Чувстваше, че сякаш се връща в огньовете на ада.

Пътуването обратно към ранчото беше преминало в мълчание. Страх изпълни Тейла, когато небето започна да просветлява над главите им. Беше отсъствала твърде дълго време. Скоро денят щеше да настъпи и нямаше начин Ян да я върне, без Пол да узнае за това. Хатуей сигурно вече се беше върнал и открил липсата й!

Тя се огледа наоколо, когато слънцето се появи на хоризонта. В пурпурночервената утрин тя се чувстваше твърде уязвима, сякаш целия свят я гледаше в прегръдките на Ян, яхнали жребеца. Момичето се зарадва, когато поеха пътя покрай реката Мърей, а скоро след това Ян завърза юздите на коня за оградата, която очертаваше ранчото на Хатуей.

Мъжът скочи от коня, а после свали и Тейла от седлото.

— Има риск и за двама ни — каза той и се намръщи. Той потупа своите пистолети. — Хоуки остана при своите. Този път разполагам само със собствените си оръжия и умения, на които да мога да разчитам.

— Ако Пол е вкъщи… — разсъждаваше обезпокоено момичето на глас, като се взираше в старата къща.

— Ако Пол си е в къщи и дойде да ме застреля, това ще реши твоя проблем, нали? — попита Ян, като гледаше към нея, а дръзките му черни очи проблясваха. — Никога няма да ти се налага отново да се безпокоиш за мен. Ще имаш Хатуей и ще бъдеш свободна и необременена.

— Не — въздъхна Тейла, като постави ръка на гърлото си. — Въобще не е това, което желая. Ян…

Момичето спря по средата на изречението, тъй като беше близо до това да му признае истинските си чувства към него.

— Какво казваше? — попита мъжът и се наведе надолу към лицето й, като отново полагаше всички усилия да не гледа вдлъбнатините и извивките под прозрачната дреха. На дневна светлина тялото й придобиваше някакъв копринен блясък и беше толкова красиво, че дъхът му спираше.

— Трябва да се върна в моята стая — прошепна Тейла. — Твърде дълго ме нямаше.

— Ще се погрижа да стигнеш там невредима — каза Ян, като се взираше към къщата и търсеше някакви признаци на оживление.

— Не — заяви младата жена. — Няма нужда. Мога да стигна до там съвсем лесно и сама. Всъщност има много по-малка опасност един човек да претича през вътрешния двор. Ако ме хванат, ще кажа, че просто съм излязла навън за една сутрешна разходка.