— Тази вечер акцията няма да отнеме много време — каза Пол, като сгъна картата и я постави в джоба на жилетката си. — Превозът на злато не е толкова добре охраняван, че да осуети нашата атака. — Той се облегна назад на стола си и допря върховете на пръстите си, като в същото време оглеждаше мъжете.

— Има ли някакви възражения? Готови ли сте всички да препуснете отново заедно с мен тази вечер и да станете по-богати?

Ридж изблъска няколко мъже настрани и пристъпи напред. Той се подпря на бюрото, като се отпусна на дланите си с цялата си тежест, а погледът му се изравни с този на Пол.

— И така, значи тази нощ имаме пренос на злато? — попита той с провлачен глас. — Вече не се ли интересуваш от отвличането на туземци, които да продаваш на пазара за роби?

Самодоволната усмивка на Хатуей се стопи. Очите му срещнаха твърдия, втренчен поглед на Ридж и се спряха на тялото му, стегнато от напрежение.

— Ти чу какво казах, нали така? — отвърна му той. — Ако имаш някакви оплаквания, нека да ги чуем.

Мъжът дори не трепна. Той продължи със съскаш глас.

— Знаеш, че се присъединих към теб, като мислех, че това, което те интересува, е превозът на злато. Изморих се да се скитам и да бъда беден. Затова идеята за бързо забогатяване ми допадна. — Уагнер се наведе по-близко към главатаря на бандата. — Ти обеща, че ще оставиш племето аборигени, от планината Гамбиер, на спокойствие. Излъга ли? Или си нападнал селото им през нощта, когато аз не дойдох с вас?

Пол се усмихна.

— Какво те кара да мислиш, че съм го направил? — попита той, а едно нервно трепване подръпваше лявата му буза.

— Това е толкова низка постъпка, че бих заподозрял тебе пред всеки друг. — Когато си помисли за Хонора, очите на Ридж придобиха налудничав блясък. Той не беше ходил да я види, откакто се беше присъединил към бандата престъпници. Тя заслужаваше някой по-добър от него.

— Щом имаш толкова лошо мнение за мен, тогава за какво се навърташ наоколо? — запита Хатуей, като се надигна от стола си. — Най-добре би било да дойдеш в моето ранчо и да провериш как стоят нещата на място. — Той протегна ръка през бюрото и я постави на рамото на мъжа:

— Защо не дойдеш във фермата ми? И без друго имам недостиг на хора. Мога да се доверя на всички проклети копелета, които работят за мен. Стани един от постоянните ми работници. Ти ще придадеш необходимата класа на имота ми. Всички, които те познават, те уважават, въпреки че си само един скитник.

Ридж посегна към ръката на Пол и я премести от рамото си.

— Ти съвсем преднамерено отказваш да отговориш на въпроса ми — изръмжа той. — Знаеш, че мога да те понасям само дотолкова, доколкото участвам с теб в среднощни нападения за злато от време на време. Не бих могъл да изтърпя обаче удоволствието да те гледам всеки ден. — Уагнер отново се втренчи в мъжа пред себе си. — А сега, отговори ми, нападал ли си, или не, селото на Хоуки, отвличал ли си жена му и дъщеря му?

Очите на Хатуей се присвиха. Той огледа своите хора. Те стояха в гробно мълчание и слушаха, с ръце, сложени върху оръжията, които висяха на бедрата им. После погледна скитника и се усмихна широко.

— Не, по дяволите, не! — каза Пол, като пристъпи иззад бюрото си. Той отново постави ръката си на рамото на Ридж: — Не бих направил нищо толкова глупаво, като това. Имаш моята дума, нали? — Главатарят на бандата потупа мъжа по рамото. — Аз ще променя чувствата ти към мен. Ти само почакай и ще видиш.

Уагнер го погледна с недоверие, а после забеляза Кенет Озиър, които стоеше в сянка и му се усмихваше накриво.

— И още нещо. Най-добре дръж под око онзи младеж, ей там. Той днес беше в кръчмата на Джо. Стигна почти до скандал с Ян Лейвъри. Не мисля, че това е много умно, нали? Ако Ян или някой друг се постарае да му изкара ангелите, Кенет ще изпее всичко за бандата през проклетата си уста, само за да спаси кожата си.

Пол потърка брадичката си и впери очи в младежа.

— Изглежда ми съвсем човек на място — вдигна рамене той. — Мисля, че си знае мястото и докъде точно се простира предаността му към собствената класа. — Хатуей погледна към скитника. — Също като тебе. Ти държиш прекалено много на доходите, получени от нападенията, за да ги провалиш с празни, необмислени приказки. Безпокоиш се за жени, особено за тези, които са с тъмна кожа.

Пол бързо се отправи към вратата, а хората му го последваха навън, като се упътиха към конете си. Ридж се помота, докато отвързваше червеникавия си дорест кон. Той гледаше как Пол се качи на своя кон. Думите му бяха прозвучали доста убедително. И защо трябваше да го обвинява? Имаше много престъпни банди, които бяха замесени в нелегалната търговия на роби.

Докато Уагнер яздеше с бандата, стомахът му болезнено се присвиваше при мисълта, че Хонора води някъде живот на робиня и то един бог знае къде. Спомни си за Ян — неговия добър и верен приятел. Ако той някога откриеше истината за случайните му нощни занимания, това щеше да му струва дяволски скъпо.

Кенет яздеше до Ридж, а лицето му беше набраздено от гняв.

— Не ми хареса това, което каза за мен на шефа — изломоти той. — Никога недей да го правиш отново. Ще намеря начин да те накарам да си платиш.

ГЛАВА ШЕСТА

Изтекоха часове. Много мили бяха пропътувани. Поставил ръка на кръста на Тейла, Ян яздеше напред, като оставяше зад себе си пясъчните дюни, които бяха оформени от непрестанния, неуморим вятър. В тази част на Шубраците червената песъчлива почва раждаше главно дребни евкалипти със странни форми, наречени малки.

В този синьо-бял среднощен час се показаха оранжеви отражения и обагриха тъмното небе. Те бяха знаци за лагерни огньове някъде напред.

— Почти стигнахме, скъпа — каза Ян, виждайки светлините. — После ние ще си поговорим за твоето бъдеще.

— Да, така ще направим — погледна го момичето ядосано, с лице, сгърчено от горчивина и гняв. — Любезни господине, вие няма да бъдете част от него.

Тейла погледна надолу към златната халка на пръста си. Измамата, която се криеше в нея, като въже стегна сърцето й. Тя беше подигравка с всичко, на което я бяха учили — за това, какво означаваше брачната клетва за жената; колко свидна е венчалната халка за съпругата, дори тя да лежи на смъртното си ложе; как човек трябва винаги да говори истината, защото ако само веднъж нечии устни прошепнат лъжа, тя води след себе си нова и нова.

Сега момичето разбираше, че измамите понякога са необходими, без значение в каква объркана плетеница щяха да я оплетат. Вече беше попаднала в капана на нещо, което не разбираше и от което се страхуваше.

— Ти ще ме върнеш в ранчото на Хатуей — каза тя със слаб глас, който прекалено много я издаваше.

Тейла повдигна ръка, така че пръстена да бъде видян от нейния похитител.

— Виждаш ли, имам причина да искам да се върна. Аз съм омъжена жена.

Лунната светлина пробляскваше върху златната брачна халка. Ян се втренчи в нея, а истината го прониза до най-съкровеното кътче на душата му. Той извърна поглед от нея, защото си представи Тейла и Пол вкопчени в любовна прегръдка. Тази мисъл породи някаква задушаваща горчивина, която стегна гърлото му.

Лейвъри погледна момичето, а в очите му искреше огън.

— Не си си губила времето, нали? — обвини я той. — Ти дори не се интересуваш с какъв човек ще делиш леглото до края на живота си. Брачните клетви са това, с което искаш да се хвалиш, нали? Избраха те толкова бързо сред тълпата жени, които пристигат всеки ден на австралийския бряг. Това ли те кара да се чувстваш горда? Така ли ще се хвалиш пред внуците си?

Острият език на Ян накара Тейла да пребледнее. Той я обрисува по твърде безсрамен начин, сякаш тя беше окаяна, мълчаливо одобряваща всичко лека жена.

— Как се осмеляваш да ми говориш по този начин! — ядоса се тя. Гласът й потрепера. — Кой ти дава право просто да ме отмъкваш посред нощ, без дори да ме питаш дали желая това? Кой си ти, че да определяш съдбата ми? Ако толкова малко се интересуваш от мене, защо изобщо си направи този труд?

Лейвъри се взря в нея замислено. Нещо липсваше в нейните думи. Той не си беше въобразил, че гласът й потрепера, докато ядосано му отговаряше. Имаше много неща, които тя не казваше. Някаква тиха, тъжна молба се таеше в очите й.

Младата жена беше все още твърда и непреклонна в своето желание да се върне при съпруга си. Как би се променило нейното поведение, след като узнаеше всеизвестните подозрения срещу Хатуей? Ако Ян имаше доказателства за престъпната дейност на Пол, тогава Тейла със сигурност щеше да обърне завинаги гръб на този злодей.

Момичето внимателно се огледа наоколо, когато мъжът дръпна юздите и спря коня си сред селище, където кипеше активен живот. Лейвъри слезе от коня, после я повдигна и свали на земята. Погледът й напрегнато се движеше, наблюдавайки това, което я заобикаляше. На равната, песъчлива земя, зад плет с форма на полукръг, направен от изпочупени храсти и представляващ грубо изработена преграда срещу вятъра, седяха аборигените около един огън. Сребристата лунна светлина се отразяваше в лицата им, сякаш бяха направени от бронз.

Оттатък огъня бяха няколко хампита — къщи, построени от ленти евкалиптова кора, натрупани върху греди от чаени дървета. Няколко малки аборигенчета надничаха от вратите им и се кикотеха, когато Тейла погледнеше към тях. Светлината на огъня разкри, че никое от децата нямаше дрехи, дори и момичетата, чиито гърди се бяха развили.

Объркано, момичето погледна отново към възрастните туземци, когато Ян я хвана за лакътя и я поведе към едно хампи, пред вратата на което нямаше деца. Тя беше изумена от гледката, която представляваха тези тъмнокожи хора. Тейла забеляза и с какво се занимаваха. Никой от тях не беше поздравил нито нея и Ян, нито дори Хоуки. Аборигенът бързо се беше присъединил към своите. Той беше коленичил сред тях и вземаше участие в разговорите им. Макар да разполагаха единствено със светлината на луната и огъня, повечето от тях бяха заети. Малка група усилено оформяше копия, като ги белеше с монотонни движения, използвайки заострените краища на камъни. Един от майсторите беше хванал внимателно копие с пръстите на едната си ръка и като го държеше на нивото на очите си, проверяваше баланса му. Друга група беше заета с изработването на каменни остриета за оръжията им. Те дялкаха своите предмети с други каменни късове или ги триеха в тях, за да се изострят.