Очите й се отвориха широко, когато различи в тъмнината нощния си нападател. Ян Лейвъри! Тя изтръпна.

Мъжът усещаше нейния страх.

— Не съм тук, за да те нараня — прошепна той. — Дошъл съм да те взема.

Младата жена погледна нагоре към него с обезумял поглед и отново се опита да издърпа ръката му от устата си. Тя не можеше да замине. Ако Пол откриеше, че е напуснала ранчото, той щеше да помисли, че това е станало по нейна собствена инициатива и животът на Виада щеше да бъде застрашен!

— Успокой се! — прошепна Ян дрезгаво. Той продължаваше да притиска устата на Тейла, макар че един от острите й нокти се беше забил болезнено в ръката му и сигурно я беше разкървавил. — Дошъл съм да те избавя от една съдба, която би могла да бъде по-лоша и от смъртта!

Момичето си припомни колко нежен беше този мъж преди, когато я спаси от акулата. Беше ли предопределено той отново да я спаси от една акула в човешки образ? От Пол Хатуей? Тя можеше да му се довери и сега.

Но това, което вълнуваше мислите й сега, бе сигурността на сестра й.

Младата жена продължи борбата още по-упорито, като с това обърка Лейвъри. Той знаеше, че го е познала. Как би могла тогава да мисли, че желае нещо друго, освен най-добро за нея? Със сигурност тя вече бе разбрала за какъв човек се беше оженила. Би ли могъл Пол Хатуей да обича някоя жена?

— Тейла, аз виждам, че ти няма да тръгнеш по собствено желание — измърмори Ян и извади едно шалче от задния си джоб. — Може да ме мразиш за това, че те насилвам по този начин, но аз нямам друг избор освен да го направя. Моля те, успокой се! Мисля ти доброто.

В един кратък момент, когато устата на момичето беше свободна, тя би могла да извика, но нещо я възпря да го направи. След това Лейвъри отново й запуши устата. Сълзи се затъркаляха надолу по бузите й, когато той извади въже от джоба си и завърза китките й една за друга отпред.

— Е, хайде сега! — Женските сълзи винаги го притесняваха. — Не плачи, скъпа! — Той изтри с ръка мокрите следи по лицето й. — Скоро ще бъдеш на сигурно място, защитена от мизерника Пол Хатуей. Когато си напуснала Англия и си се отправила към тази страна, ти сигурно не си мечтала за компания като неговата.

Тейла хлипаше през запушената си уста, а очите й гледаха умоляващо нагоре към Ян. Беше твърде късно да го моли за покровителство — да му бъде съпруга или прислужница. Всичко се беше променило от момента, в който тя произнесе името на сестра си пред Пол. Той беше разбрал, че я държи в ръцете си завинаги. Трябваше единствено да й напомни за сигурността на сестра й и тя щеше да бъде изцяло зависима от неговата милост. Завинаги!

Да, добре го беше измислил. Сега, когато Лейвъри беше толкова близо, Тейла копнееше да се хвърли в обятията му, за да се чувства защитена. Но въпреки това тя не можеше да направи нищо друго, освен да се бори с чувствата си и с мъжа, който желаеше силно.

Момичето удряше гърдите на Ян със завързаните си ръце, когато той я вдигна на ръце и тръгна да я пренася през вътрешния двор.

— Откажи се, Тейла — прошепна той, като се наведе близко до лицето й, а устните му бяха само на един дъх разстояние от шалчето, което запушваше устата й. — По дяволите, доста трудно ще бъде да преминем така през осветения от луната двор, без да ни застрелят, още повече, след като ти през цялото време се бориш с мен.

Очите на младата жена се задържаха на неговите, тъй като за един кратък момент тя се усети отново завладяна от чувствата, които я бяха връхлетели, когато го видя за първи път. О надвесен толкова близо над нея, не беше ли той дори по-красив? Под наболите бакенбарди личеше, че лицето му беше станало бронзово от слънцето. Устните му бяха плътни, а челюстта му беше стисната здраво, в твърда решителност да я открадне и отведе надалеч от Хатуей.

Искаше й се да го попита какви са плановете му за нея, след като я отнасяше от тук. Възнамеряваше ли той да се ожени за нея? Ако само можеше да бъде свободна и да тръгне с него, да прекара остатъка от живота си, обичайки го. Но тя не беше!

Разкъсвана от чувства, тя извърна поглед от него. Нейната загриженост за сестра й надделяваше. Тейла направи нов опит да се отскубне. Изненада се, когато усети, че Ян я пуска на земята.

— Е! Надявам се, че това те кара да се чувстваш щастлива.

Тя го погледна объркано, а после хукна, решена да използва тази възможност, за да избяга от него.

— О, Тейла! — почти простена Лейвъри, като обезсърчено прекара пръсти през косата си. — Защо не можеш да ми вярваш?

Той се втурна след нея. Скоро момичето откри, че дългите крака на мъжа бяха далеч по-бързи от нейните. Тя отново бе грабната и понесена от силните му ръце, но този път Ян я беше преметнал през рамото, сякаш не беше нищо повече от чувал с картофи. Девойката го удряше със свити юмруци по гърба, докато той бягаше заедно с нея, под плътните потоци лунна светлина, които обливаха околността.

— Не знаех, че си такава фурия — оплака се младият мъж, като стегна гърба си, за да понесе по-леко нейните удари. — За бога, Тейла, спри! Не можеш ли да разбереш, че каквото и да направиш, не ще ме накараш да променя намеренията си? Никога няма да те върна в това отвратително ранчо.

Момичето сумтеше и се дразнеше, но все пак беше доволна, когато Ян я прехвърли от другата страна на оградата и я пусна на земята. Тя се обърна и възкликна от изненада, защото тъмните очи на един абориген се бяха втренчили в нея. Застина и се вцепени, когато откри, че една страшна пушка с къса цев се намираше в ръцете му и беше насочена към нея. Девойката се отдръпна от туземеца, треперейки. Едно неправилно движение на неговата ръка и тя щеше да бъде мъртва.

— Не се страхувай от Хоуки — успокои я Лейвъри, като се прехвърляше през оградата. Той внимателно отпуши устата на Тейла и развърза китките на ръцете й.

— Това е мой приятел, ще стане и твой, ако позволиш това.

Младата жена не можеше да свали очите си от карабината.

— Кажи му да премести това нещо от мен — помоли се тя. — Той със сигурност не може да си служи с оръжия. Не се ли бият аборигените обикновено с копия?

— Е, скъпа, ти скоро ще откриеш, че Хоуки не е просто кой да е абориген — обясни й Ян с мек глас, като потупваше тъмнокожия си приятел по гърба. — Научил съм го на някои от моите лоши навици. Стрелянето с карабина е един от тях.

Той взе пушката от ръцете на туземеца. Тейла погледна към Лейвъри със свиреп, гневен поглед.

— Ти също го обучаваш и да отвлича хора? — просъска тя.

— Е добре, може би — подсмихваше се Ян. Той сгъна единия си крак и се облегна на него с цялата си тежест. — На каквото е необходимо, скъпа. На каквото е необходимо.

— Отведи ме обратно в къщата — нареди момичето, като трепереше под твърдия поглед на мъжа, внезапно осъзнала, че е облечена в тънка, ефирна дреха. Останала без защитата на шала, който падна по време на борбата, тя беше изцяло изложена на сребристата лунна светлина, която падаше върху нея и не оставяше нищо на въображението. Девойката се обхвана с ръце по неестествен и странен начин, а после ги отпусна до тялото си, съзнавайки, че без значение е какво щеше да направи. Тя не беше в състояние да се скрие от Ян и неговия приятел.

— Да те отведа обратно? Дума да не става! — отвърна мъжът студено, докато минаваше покрай нея, за да постави карабината си в кобура. — Най-добре ще е да тръгваме, ако не искаш да видиш няколко пушки в действие, и то едновременно, когато Пол открие, че те няма…

Ян пристъпи една крачка към нея и настойчиво се взря в очите й, като избягваше да гледа към пленителните извивки и вдлъбнатини, очертаващи се под тънките нощни одежди. Трябваше да опази сетивата си.

— Това ли е твоето желание, скъпа? — попита той, а гласът му беше мек и пълен със загриженост.

Тейла внезапно онемя, тъй като отлично знаеше какво точно иска. Тя копнееше за Ян! Да бъде с него завинаги! Но не можеше да му разкрие чувствата си.

— Просто ме остави да си вървя! — молеше се тя. Лейвъри я сграбчи за кръста и я повдигна върху седлото на своя жребец.

— Не — каза той хладно и яхна своя кон, като хвана Тейла през кръста, задържайки я пред себе си. — А сега ти предлагам да стоиш мирно, защото в противен случай можеш да паднеш така, че да те заболи повече, отколкото би подхождало на малкото ти хубаво дупе. Ще трябва да преминем доста път през Шубраците. Просто се престори, че си на пътешествие през тази прекрасна земя и разстоянието до селото на Хоуки няма да ти се стори толкова непоносимо.

Момичето пребледня.

— Ти ме водиш в село на аборигени? — възкликна тя.

— Това е нашата цел, скъпа — отговори Ян, като накара коня си да завие и препусне в силен галоп. Туземецът яздеше успоредно до него.

Желанието за борба беше напуснало Тейла. Тя въздъхна дълбоко и се облегна на мъжа, докато той караше през реката Мърей, която беше западната граница на Шубраците. Отвъд нея лунната светлина разкриваше една кафява мъглявина, през която се виждаха очертанията на планини, които се издигаха като стена на север.

Докато жребецът се движеше напред с лека игрива стъпка през необятните пространства земя, група бели пухкави облаци хвърлиха своя воал върху луната. Едно голямо червеникаво кенгуру изплашено изскочи от някаква сянка и изчезна.

Цареше дълбока тишина.


Ридж Уагнер се взираше в една малка схлупена къщурка, от чийто прозорец мъждукаше слаба светлина на лампа. Той хвърли фаса на цигарата си на земята и после го смачка стока на ботуша си. Огледа се внимателно наоколо и видя множество завързани коне. Очите му се спряха отново на сградата, от която идваше непостоянен слаб шум от говорещи хора. В ума си той прехвърляше думите на Ян, че Хонора е била отвлечена. Мъжът стисна зъби при мисълта, че тя вероятно беше продадена на незаконния пазар за роби. Ридж потупа своя револвер, който носеше само нощем, когато се присъединяваше към престъпната банда на Хатуей, пристъпи и отвори вратата на къщурката. Котешко-зелените му очи се свиха, когато погледна към Пол, който седеше на бюрото и сочеше нещо върху една карта, разстлана пред него. Хората му го бяха наобиколили и всички послушно гледаха и слушаха.