О, но ако не беше така!

Тя пристъпи боса и излезе от стаята си. После се придвижи предпазливо надолу по коридора, слезе по стълбите към първия етаж, след това се затича към вратата и я отвори със замах. Младата жена застана неподвижно за момент. Луната и звездите над нея сякаш я хипнотизираха…

Двама мъже се движеха в сумрачните сенки на нощта. Обикаляха покрай оградата, която се извиваше край пасищата.

— Приятелю, Хатуей така си прави играта, че ще попадне право в ръцете ни — каза Ян, докато омотаваше юздите на коня за оградата. Той наблюдаваше как Пол и неговите хора препускаха с голяма скорост надалеч от ранчото. — Готов ли си да заложиш, че копелето не е тръгнало да върши добро? Какво друго, в противен случай, би могъл да прави по това време на нощта?

— Хоуки тръгне след него? — изломоти аборигена, докато завързваше коня си до този на Ян. — Моето копие убие го бързо! — Не, Хоуки — Лейвъри погледна своя приятел с раздразнение. Той постави ръката си на кокалестото рамо на туземеца.

— Ние трябва да уредим нещата по най-тихия и мирен начин. Сигурен съм, че убийството на този човек ще разреши много от мъките на твоите хора, но после преследвания ще бъдеш вече ти.

— Пол Хатуей не носи добро — упорстваше аборигена с безизразен глас. — Той уби много от моите хора, когато за пръв път дойде в земите ми.

— По същия начин са постъпили и много други заселници. — Белият ловец си припомни касапниците, на които се беше натъкнал, когато пристигна за пръв път в Австралия, след като завърши колежа в Америка. Сега отново му призляваше, като си спомняше осакатените, обезобразени тела, които бяха покрити с мухи и други насекоми.

— Пол Хатуей пусна овце да се движат свободно на земите на моето племе — настояваше Хоуки, като английският му ставаше все по-точен тази вечер, а гневът му растеше. — Ние бяхме избутани в един ъгъл. Храната свършваше и ни оставаха две възможности — да убием овцете и на свой ред да бъдем погубени за това, което белите наричат борба с вредителите по реколтата и добитъка, или да нахлуем в територията на някое друго племе, търсейки храна и да рискуваме да бъдем изтребени за нарушаване на границите.

— И ти предпочете да поразяваш овцете на този заселник? В резултат на това много от твоите хора бяха избити.

— Това е така — потвърди аборигена и грабна копието си от едната страна на седлото, където винаги го държеше на сигурно място. — Убие много тази нощ. Хоуки пази тебе, докато откраднеш жената от къща.

— Ще се надявам да не дадеш повод някой да бъде убит — каза Ян и измъкна карабината си от кобура. — Това би означавало, че и двамата с Тейла ще бъдем в опасност. Аз се надявам да я измъкна, без да забележи който и да било.

Младият мъж подаде оръжието на туземеца.

— Но ако има проблем, приятелю, използвай това.

— Мое копие е добро — отвърна аборигена и се вкопчи в него. — То тихо. То смъртоносно!

С лявата си ръка Ян го измъкна от здраво стиснатите пръсти на Хоуки и пъхна карабината на негово място.

— Виж — обясни той. — И двете са смъртоносни. Може би твоето копие е по-тихото от двете, но аз вярвам повече в скоростта на куршума.

Той погледна гневно надолу към карабината.

— Оръжие на бели хора не е добро — противеше се туземеца и гневно гледаше карабината. — Това на аборигените е по-добро!

Ян облегна копието на оградата.

— Хоуки, научил съм те на много неща — младият мъж го гледаше неотстъпчиво. — И ти през повечето време беше схватлив ученик, но все още спориш с мен какви оръжия да използваме.

Той измъкна един колт и се увери, че е зареден.

— Вярвай ми. Аз ще взема моя пистолет, а ти си послужи с карабината, ако се появят неприятности, докато съм в имота на Пол Хатуей.

— Пушка и колт са пълни с шум като гръмотевица — спореше Хоуки. — Ще събудят дори мъртвите!

— Е, недей казва това, приятелю. Не бих стигнал чак до там — засмя се Ян. — Но, ако бъдеш поставен в такова положение, че да ти се наложи да го използваш, сигурно ще има повече от един човек, върху който да го употребиш.

— Това е добре — засмя се туземецът, а тъмните му очи светеха.

Лейвъри обхвана с пръсти горната пръчка от оградата и се облегна на нея с цялата си тежест. Той се взря в мрака по посока на къщата. Очите му се спряха на един балкон. Сърцето му заби бързо, когато Тейла пристъпи навън; Обляна в лунна светлина, с коса, развята от вятъра, тя изглеждаше като някаква богиня.

Само като си помислеше какво може да е имало между нея и Пол, Ян се изяждаше вътрешно. Те са имали предостатъчно време, за да изпитат удоволствията в леглото.

— Сигурен съм, че я пазят вътре в къщата — прошепна той повече на себе си, отколкото на Хоуки. — Вероятно даже пред вратата на спалнята й. Но да бъда проклет, ако се оставя това да ме спре.

Младият мъж се обърна и погледна спътника си в лицето, а ръката му беше поставена на пистолета, който се намираше в кобура, сложен на кръста му.

— Ти следи непрекъснато за каквито и да било движения във вътрешния двор — нареди той, като се усмихваше язвително. — Но аз действително не мисля, че има пазачи, за които да се безпокоим. Чувал съм приказки, че повечето от тези, които работят за Пол Хатуей, са тук само за да си вземат заплатите. Те не дават пет пари за това какво става. — Лейвъри погледна отново към къщата. — Готов съм да се обзаложа, че никой от тях не би рискувал живота си, само за да ме види мъртъв. По всяка вероятност, те биха погледнали в обратна посока, ако ме забележат.

— Хоуки идва с теб — каза аборигенът, като смело се отправи към оградата.

— Не. Ти ще бъдеш по-полезен тук. — Ян погледна през рамо към къщата. — От тази удобна позиция ти ще можеш да видиш всичко или всеки, който би могъл да бъде заплаха за мен. Знаеш какво да правиш.

Туземецът повдигна карабината и пробва да се прицели.

— Хоуки стреля, за да убива — смееше се той гърлено.

Лейвъри също се усмихна.

— Само гледай да си сигурен, че не стреляш по мен — пошегува се той и постави длани на оградата. След като се превъртя през нея, се спотаи ниско долу, от другата страна, като гледаше нагоре към луната. Тя беше единствения му истински противник тази нощ. Над него беше яркото сребърно полукълбо, а Южният кръст искреше подобно на огромна брошка на кадифения небосвод. Младият мъж се беше взирал в неизменната тъмнина на небето нощи наред, сякаш нещо осезаемо и непреодолимо приковаваше вниманието му. Но сега очите му бяха насочени към една девойка.

Времето напредваше.

— Ти стана рама-рама от желание към тази жена — сгълча го туземеца. — Когато я загубиш, както аз загубих моята, тогава ще видиш. Хоуки даже загуби дъщеря си! Това е твърде болезнено. Най-добре е да не поставяш жените на първо място, Ян.

— Рама-рама? Добре, приятелю. Наричай ме луд, а може би аз действително съм. Но трябва да направя това, което моето сърце ми подсказва не само за себе си, но и за Тейла. Не мога да й позволя да остане с Пол Хатуей. Тя е твърде сладка и невинна, за да живее с мъж, който има такава съмнителна репутация.

Лицето на мъжа помръкна, тъй като се чудеше дали момичето е все още толкова невинно. Ако Пол беше имал сексуална връзка с нея, не беше ли нейното деградиране вече започнало?

Тази мисъл сякаш го пришпори през гладкия парцел земя. Колта му беше вдигнат, готов за действие. Очите му шареха от една на друга страна. Сенките, хвърлени от помещенията за работниците и от хамбара му осигуриха моментно прикритие, докато той се промъкваше с гръб, опрян първо на едната, после на другата постройка.

Той спря, за да си поеме дъх, а после подскочи с тревога, когато почувства, че нещо се търка в краката му. Рязко премести колта си и се прицели надолу. После отново бавно повдигна цевта нагоре, когато видя, че беше само една котка, която мъркаше и гледаше нагоре към Ян с доверчиви зелени очи.

— Поне не си куче — прошепна с облекчение той.

Лейвъри внимателно отблъсна животинчето далеч от себе си с крак и продължи тихо да се предвижва през вътрешния двор. После се забърза към прикритието, което създаваше сянката на къщата.

Той погледна над главата си и видя островърхата кула на една стара мисия. Мъжът замръзна на мястото си, когато чу мекия звук на приближаващи се стъпки.

Когато Тейла се появи пред погледа му, дъхът на Ян се спря в гърлото му. Тя се беше отправила към едно дърво, за да се любува на осеяното със звезди небе. Лунната светлина я осветяваше и очертаваше нейната сладка прелест. Ян беше толкова хипнотизиран от гледката, че не можеше да помръдне. Ако съществуваше жена, която да промени мнението му за брака, това беше Тейла Дрейк. Господи, като я гледаше сега, той осъзнаваше, че дори би умрял за нея!

Младият мъж жадно пое въздух, когато шала на момичето се свлече надолу и се спря в сгъвките на ръцете й, като почти изцяло откри гърдите й. Прозрачната материя на нейната нощница ги разкриваше в цялата им внушителност, а зърната им бяха твърди и заострени. Нужно беше Ян да впрегне всяка частица от волята си, за да не сложи длани на гърдите й и изпита тръпката от докосването до нея.

Но това щеше да бъде началото на една верижна реакция. Един допир щеше да доведе до много повече от докосване. Неговото тяло жадуваше за удовлетворение, но не и получено от коя да е жена.

Желаеше Тейла!

Лейвъри разтърси глава, за да прогони сладострастните си мисли, а после отново закова очи в младата жена. Той беше дошъл в ранчото на Хатуей с определена цел, вече беше изгубил много време.

— Сега или никога! — прошепна на себе си той.

И като пъхна колта обратно в кобура, Ян заобиколи зад дървото, на което се беше облегнало момичето. Сърцето му тупаше лудо, докато бавно обхвана дървото и постави твърдо ръка върху устата на Тейла.

Колената на девойката омекнаха от внезапната паника, която я обхвана. Шалът й падна на земята. Тя сграбчи ръката, но без никаква полза. Не можеше да я отблъсне.