Може би не желаят да рискуват. Когато не си красавица, имаш различни изисквания за облекло от другите жени. Прелестните момичета прекарват цяла вечност в магазините, преценявайки материята на един или друг скъп шал, пробвайки мини рокли или нещо дълго и прилепнало. Обличат се така, че да бъдат забелязвани. Обичат да променят външния си вид. Винаги се стремят да изглеждат уникални, искат на всяка цена точно този десен или чанта да бъдат техни.

Грозните момичета имат съвсем други потребности. Ние се обличаме така, че да бъдем незабележими. Целта ни е да се сливаме с обстановката. „Не ми обръщайте внимание. Искам да стана невидима“.

Пазаруването е детска игра за мен. Обикновено се бавя в магазина не повече от двайсет минути. Важното е да преценявам кое е най-подходящо. Като тази вечер например. Вечеря с богати и изтънчени приятели означава семпла тъмносиня рокля от плътна материя, която не подчертава формите, стегнат чорапогащник, леко прозрачен, за да изглежда по-изискано, перлена огърлица със същата цел и стандартен аромат „Шанел“ № 5. Имам три-четири подобни рокли и са идеални. Никой не те заглежда.

Излизам от тоалетната, решително тръгвам до коридора и попадам сред тълпа. Ванна си проправя път между хората и равно подстриганите й кестеняви коси игриво подскачат, докато раздава въздушни целувки на всички и чаши шампанско (не от онова, което аз донесох, а отбрано — „Вьов Клико“).

— Ванна — сграбчвам като с клещи гладката и ръка с лек загар. — Какво става тук?

— Е, щяхме да бъдем само четиримата — неубедително лъже тя, — но тези хора са толкова мили и си помислих, че ще ти бъде приятно да си поговориш с всеки от тях…

Приятелката ми си е втълпила, че имам нужда от социален живот. Това е истински кошмар. Можех да си седя у дома и да преглеждам сценарии. Или просто да се взирам в една точка.

— Ванна…

— Твърдиш, че не ти харесва, но винаги прекарваш чудесно. И се запознаваш с толкова симпатични мъже!

Изръмжавам мислено.

— Искам шампанско — процеждам през зъби и грабвам пълна кристална чаша от ръката й. Бих могла да я пресуша на екс, но има твърде много хора и не искам да се изложа. Трябва да се задоволя с голяма глътка.

— Чарлс — казва Ванна, когато той минава край нас. — Ела да се запознаеш с Анна Браун. Тя ще седи до теб на масата.

Леко се усмихвам на Чарлс, който вече има тревожното, уплашено изражение на мъж, безпомощен пред непоклатимата воля на домакинята.

— Тя е най-добрата ми приятелка — осведомява го Ванна. — А Чарлс е брат на Криспин, приятеля на Рупърт от банката. Нали помниш Криспин, Анна?

Разбира се. Жалък нещастник.

— Приятно ми е — избъбря Чарлс през стиснати зъби.

— Чарлс е много талантлив писател — казва Ванна. — Скоро ще предаде новия си роман за публикуване.

— Да — потвърждава той и изпъчва гърди. — Вие ще го издадете, Ванна! Ако имате късмет!

— С удоволствие бих го приела, но за съжаление в момента издателската ни къща не се занимава с художествена литература. Ръцете ми са вързани. Много жалко.

— Радвам се да се запознаем — отговарям аз на репликата му, само за да му напомня, че все още съм там.

— Ванна и Анна — изведнъж казва Чарлс, сякаш едва сега е схванал случайната рима. — Носите почти едно и също име. И изглеждате като сестри — добавя той със скован лек поклон.

— Благодаря — казва Ванна. Много мило от нейна страна.

— Разбира се, Ванна е Пепеляшка — пискливият му смях проглушава ушите ми. — Ха-ха-ха, малка шегичка, Анна!

Хвърлям гневен поглед към домакинята, а тя към него.

— Не се обиждай, изглеждаш чудесно — смутено смутолява той.

— Анна работи във филмовата индустрия — уверено го прекъсва Ванна.

Твърдо решена е да ни накара да се харесаме дори с цената на живота си.

— О! — казва Чарлс, вече започнал да проявява малко по-голям интерес.

— Хайде всички! — отеква басовият глас на Рупърт. Удря любимия си гонг, който мразя. — Бам-бам! Време е за вечеря!



Зная какъв ад ме очаква. Цяла вечност на масата. Можем да започнем с вечерята. Но дали в менюто има превъзходни скариди с пикантен сос от любимия ресторант на Ванна — „Звездата на Бопал“, където се предлагат скъпи и изискани индийски ястия? Не. Френски специалитети от заведението, което предпочита Рупърт, скъпо и претенциозно бистро на име „Льо Кок Д’Аржен“. Първо, охлюви с вонящо чесново масло. Всички лакомо ги поглъщат, сякаш са царевични пръчици. Но аз все още не мога да вкуся от слузестите градински животинки.

— Не обичаш ли охлюви, Анна? — пита Рупърт и повдига вежди, когато вижда как само ги побутвам с вилицата си.

— На диета съм — отговарям. — Но изглеждат апетитно.

— Поздравявам те — одобрително казва Рупърт. — Дори най-дългото пътуване започва с една малка крачка.

Или с петнадесет килограма.

— Имал ли си някога проблеми с теглото, Чарлс? — пита Присила, колежка на Рупърт от банката, която седи от другата му страна, до невзрачния си съпруг-домашар Джъстин. Ванна я ненавижда. Носи блузи с изрязани деколтета в комплект с жилетки, зализва косите си назад с диадема и играе ролята на наивно момиченце, а всъщност е безмилостна манипулаторка. Ванна е убедена, че е хвърлила око на съпруга й.

— Не — отговаря Чарлс и с възхищение оглежда тънката й талия. — Съгласен съм с теб, че самодисциплината е важно нещо. В наши дни представителната външност е от голямо значение, поне според мен.

Не мога повече.

— Е, кога ще се консултираш със специалист за плешивината си — питам го любезно. — Може да създаде погрешно впечатление за теб, освен ако не искаш да те смятат за монах от католически манастир.

Чарлс се изчервява, а Ванна ми намига. Навярно се чувства гузна, защото тя ме постави в това положение.

— Следващо ястие! — съобщава Рупърт. Две униформени сервитьорки влизат на минутата и слагат порциите пред нас. — Пушена сьомга и гъши пастет foie gras5.

Това звучи по-примамливо. Мразя почти всякаква риба, освен сьомга. Опитвам от пастета, който също е вкусен.

— Би могло да се отрази зле на диетата ти — прошепва Чарлс. — Gras на френски означава мазнина.

Иска ми се да попитам как е на френски „Млъквай, шибан плешивец“, но се задоволявам да набода голямо парче и да го изям пред очите му.

— Ето това е истински пастет! — Рупърт размахва вилицата си с дръжка от слонова кост. — Повече няма и да вкуся от онази модерна имитация. Поръчват го от място, където го произвеждат по традиционната стара технология.

— А каква е тя? — пита някой от другия край на масата.

— Затварят гъската така, че да не може да помръдне, и я хранят насила, докато черният й дроб се пръсне — обяснява Рупърт.

Преставам да дъвча. Започва да ми се гади.

— Знаеш ли, Чарлс — казва Ванна, когато вижда, че пребледнявам. — Анна чете сценарии за „Уининг Пръдакшънс“.

— Никога не съм чувал за тях — отвръща той с пълно безразличие.

— О, но сигурно си чувал за някой техен филм — упорства Ванна. — Миналата година пуснаха „Туикънъм“, онази комедия за играчи на ръгби, и адаптацията на „Студеният дом“, която спечели всички награди на Британската филмова академия.

Явно е чувал. Най-сетне се обръща към мен с уважение.

— Значи търсите качествен материал? — пита ме.

— Разбира се — отговарям, въпреки че нямам нищо общо със споменатите филми. Кити твърди, че има заслуга за „Студеният дом“, но тя си приписва заслуги за всичко.

— Това е похвално — казва Чарлс, — защото напоследък киностудиите се интересуват само от комерсиален боклук, нали?

— Правят филми, за които ще се продават билети — отговарям уклончиво.

— Боклук! — повтаря той. — А така нареченото британско кино е двойно по-голям боклук!

— Напълно съм съгласна — замърква Присила.

Ванна ми хвърля умоляващ поглед, така че преглъщам обидата и учтиво подхвърлям, че може би книгата на Чарлс може да бъде адаптирана за киното.

— Е — той сякаш обмисля идеята. — Това може да бъде направено само от специалисти с добър вкус и изтънчен усет. Отговорното лице, което се заеме със задачата, трябва да бъде с висока култура и да разбира от велики творби. Твърде много хора пренебрегват тънкия психологизъм и вникването в чувствата — подозрително се вглежда в лицето ми. — Ти притежаваш ли такъв усет, Анна? Способна ли си да се справиш със сценарий по литературна творба?

— Занимавам се само с оценяване и подбор на сценарии.

— Аха. Значи нямаш властта да дадеш зелена светлина. Може би трябва да поговоря с шефа ти. Кой е той? Не е зле да се обърна направо към него.

— Шефката ми се казва Кити — усмихвам се учтиво. — Но не приема непрепоръчани проекти.

— Художествената стойност на романа е достатъчна препоръка — възразява той. — Какво друго е нужно? Освен това, разбира се, мога да използвам твоето име.

— Първо трябва да разбера нещо повече за книгата — отсичам. — Освен че има висока художествена стойност.

— Не виждам защо — изсумтява той.

Оглеждам се за помощ, но Ванна, постигнала целта си да ни накара да общуваме, сега е заета да води разговор с някой друг, а Рупърт зяпа Присила с ококорени очи. Всички бъбрят на различни теми. Изглежда, никой не проявява интерес към шедьовъра на Чарлс. В безизходица съм.

— Е — казвам бавно, — не всяка книга може да бъде филмирана. Понякога добро художествено произведение не изглежда добре на екрана… особено стойностната литература.

— Разбирам — промърморва Чарлс.

— Нужни са ни интересни идеи. Нещо, което хората биха пожелали да гледат само заради идеята. Например „Джурасик парк“ или „Фатално привличане“.

— Пълна боза! — дава оценката си той.

— Филми по велики произведения може да нямат особен успех — продължавам. — Но „Клетниците“ беше бомба.

— Пародия! — засмива се той. — Зрителската аудитория не знае кое е добро и кое е лошо!

Уау! Трябва да запозная този чаровен принц с Джон. Веднага биха си паснали. Не че Джон би препоръчал книгата му, той мрази някой друг да има успех.