Ставам.

— Да… прав си. Съжалявам, направих голяма грешка.

Е, това беше. Завъртам се на токчетата си. Не желая да плача пред него.

Тежката му ръка се стоварва върху рамото ми. Обръща ме към себе си. Вдигам глава, усещам близостта му и сякаш се губя в сянката му.

— Накъде си тръгнала? — говори спокойно и тихо. — Няма отново да избягаш от мен, Анна Браун.

— Марк… — отронвам, останала почти без дъх.

— Щеше да се омъжиш за друг — сякаш не ме чува. — За човек, когото дори не обичаш. После изведнъж скъсваш с него и дори не се обаждаш. Какво става, Анна? Все още се цупиш, защото не ти помогнах да провалиш собствената си кариера? Сценарият ти не беше готов.

— Помислих, че не се интересуваш от мен — прошепвам.

— Че не се интересувам? Господи, ти ме уби — поклаща едрата си глава. — Аз те насърчих да пишеш. Насочих те към нещо, с което истински желаеш да се занимаваш. Мислех, че ми имаш доверие, но не. Не ти позволих да се представиш с нещо полузавършено и ти изведнъж си решила, че не те ценя.

Поглеждам го с плаха надежда, но веднага се опитвам да се отърся от нея, за да не изживея разочарование.

— Виждаш само това, което искаш да видиш — казва той с огорчение и ме пуска. — А когато скъсваш с годеника си и мисля, че може би…

— Може би какво?

— Но ти не се обаждаш. Дори не ме удостояваш с едно телефонно позвъняване. Нищо. Разбирам колко малко съм означавал за теб. Веднага щом отказах да ти помогна в кариерата, загуби интерес към мен.

— Това не е вярно! — възразявам.

— Напротив.

Сещам се за Мишел. Горкото момиче. Не мога да му кажа истината.

— Боях се, че ще ме отхвърлиш — едва признавам.

Той стаява дъх.

— Какво?

— Боях се, че ще ме отхвърлиш.

Суон примигва. Гневът е изчезнал от лицето му. Изглежда… изумен.

— Какво? — недоумява. — Как можа да ти хрумне?

Посочвам лицето си, носа си.

— Мъжете не ме харесват.

— Да бе — казва той.

— Но носът ми…

— Прекрасен е. Както и всичко останало в теб.

Сега аз го зяпвам изумено.

— Какво говориш… Аз съм толкова висока, грубовата и…

— Висока ли? Не и за мен. Впрочем какво лошо има човек да е висок? Аз също съм висок. Трябва ли да се срамувам? — в гласа му се прокрадва насмешка. — Престани да си просиш комплименти.

— Какво?

— О, ти много добре знаеш колко си хубава. Тези гърди…

Изчервявам се.

— … тези крака, тези очи. Косата ти. Изглеждаш още по-красива, откакто започна да се киприш.

— Мислех, че не си забелязал.

— Забелязвам всичко.

— Но не съм слаба…

— Какво от това? Не понасям анорексички. Ти си прелестна.

— Може би, ако си направя пластична операция на носа…

— Само през трупа ми — заявява категорично. — Имаш интересно лице, не като на онези кукли, отляти по един калъп!

— Наистина ме харесваш? — не мога да повярвам. Зная, че съм жалка, но не мога да спра. — Значи не се шегуваш?

— В каква заблуда живееш! — приближава се и съсредоточено ме оглежда от главата до петите. — Мразя думата „харесвам“ — споделя. — Желая те.

Завладява ме странно чувство — сякаш се разтапям.

— Но не за пет минути — продължава. — Веднага ме привлече, и не само с външността си. Допадна ми… не зная какво. Чувството ти за хумор. Смелостта ти. Интелектът ти.

— Наистина ли? — прошепвам недоумяващо.

— Просто защото си Анна — продължава той. — Не приличаш на никоя друга. Ти си… Анна.

— Влюбена съм в теб — събирам смелост да му кажа.

— Зная. Но мислех, че ти не го знаеш. Или го знаеш, но ти е все едно. Затова ли дойде днес?

Кимвам.

— А не за да ме молиш за помощ в кариерата?

Поклащам глава.

— Не искам помощта ти. Преработвам сценария си. Искам да успея сама.

Засмива се.

— Нямаш шанс, скъпа. Ще задействам такива връзки, че свят да ти се завие.

Свежда поглед към мен и ме целува по устата, съвсем леко, но много възбуждащо. Устните му докосват моите като перце и потръпвам. Връхлита ме вълна на желание.

— Ще излезеш ли с мен? — прошепвам с надежда.

Той ме сграбчва в прегръдката си и ме притегля. Сякаш не усеща тежестта ми.

— Предпочитам да останем у дома. Какви са плановете ти?

— За кога?

— За следващите шейсет години — казва той. — Можем да започнем с това.

Целува ме отново.