Едва се сдържам да не кажа: „Извинявай, това някакъв нов американски израз ли е?“.

— Супер — отбелязвам плахо.

— Кандидатът, който проявява интерес към компанията — казва тя, — е Ели Рот.

Леко изправям гръб.

— Ели Рот? От „Ред Крест Пръдакшънс“?

— Знаеш кой е Ели Рот? — Кити присвива очи. — Откъде?

— Чета специализираните издания — казвам, сякаш ги преглеждам всеки ден. Кой не е чувал за Ели Рот? Основал е „Ред Крест“ още като обещаващ студент в „Станфорд“ и я е превърнал кинокомпания. Това е отговорът на Западното крайбрежие към „Мирамакс“. Известен е главно с две неща: филми — хитове и минимални разходи. „Ред Крест“ често закупува малки продуцентски къщи, запазва добрите проекти и най-талантливите кадри и уволнява всички останали.

Сега разбирам защо Кити е толкова разтревожена. Нужен ни е хит час по-скоро или загиваме.

— Анна. Анна — Кити щраква с пръсти пред лицето ми. — Слушаш ли ме внимателно? Ели Рот е човек с големи идеи. Трябва да бъдем готови, когато дойде. Възлагам ти задачата да ми помогнеш да намерим ценен проект.

— Добре — казвам. Но нямам представа как да го направя. Достатъчно се старая, нали?

— Имам добра новина за теб — Кити параноично снишава гласа си до шепот, въпреки че вратата е затворена. — Във филма ще играе Грета Гордън.

Наострям слух. Грета Гордън. Носителка на Оскар, някогашна холивудска икона, много нашумяла през осемдесетте. Грета премина през ада на наркотиците и след шест посредствени филма, когато достигна дъното, най-сетне се реши да отиде в клиниката на Бети Форд. После напълно се оттегли от киното, премести се в Англия и заживя в уединение, далеч от папараците.

— Решила е да се завърне на екрана?

— Това е поверителна информация — просъсква Кити, сякаш ми е подала папка от МИ-6, и гордо добавя: — Но да. Почти успях да я убедя.

— Чиста ли е?

— Пие само минерална вода и витамини — уверява ме Кити.

Кимвам. Наистина завръщането на Грета би било голяма реклама за нас.

— Но не е ли вече малко стара?

Кити настръхва. С нейната неразгадаема възраст за нищо на света не би признала, че която и да е жена е стара.

— Жизнена е и сияе както някога.

— Разбира се.

— Нужна й е главна роля. В романтична история — отново описва кръг във въздуха и диамантът на ръката й проблясва. — Иска нещо леко. Комедия.

— Страхооотно — отбелязвам.

Главна роля в романтична комедия за актриса, прехвърлила четирийсет и петте, която от години не се е снимала в киното. Сигурно ще бъде лесно да открия такава, а? В индустрия, в която минеш ли тридесет, вече не ставаш за нищо.

Иска ми се да й кажа, че е невъзможно. Вместо това обаче изненадвам самата себе си, като питам плахо:

— Ще получа ли повишение?

— Какво? — изръмжава Кити.

— Нали се сещаш, ако намеря подходящ сценарий — обяснявам. — Ще стана ли изпълнителен продуцент?

Тя ме зяпа учудено.

— Разбира се, ще остана твоя подчинена — уверявам я. — Защото и ти ще бъдеш повишена.

— Да — замърква тя.

— Ще бъдеш вицепрезидент. В Ел Ей. И ще имаш нужда от надежден човек за подбор на сценарии.

Кити изсумтява, прехапвайки тънките си устни.

— Ще трябва да останеш в Англия — казва най-сетне.

Господи, наистина ли ще се съгласи? Ако просто искаше да ме залъже, щеше вяло да повтаря до припадък: „Да, да“.

— Отлично познаваш британския пазар. Това е добър потенциал, който Ели ще иска да запази — отнася се замечтано. Вече го нарича с малкото му име и се вживява в ролята на негова дясна ръка.

— Добре — отвръщам, въпреки че малко съжалявам за слънчевия загар и хибискусовите цветове. Но за какво му е на момиче като мен слънчев загар? — Значи се разбрахме? Ако открия най-подходящия сценарий, получавам повишение?

— Дадено — Кити ме поглежда право в очите. — Имаш думата ми — завърта се на стола си и се взира през прозореца. Пред очите й най-вероятно вече се мержелее собствената й империя и тя гледа цял Лондон отвисоко. — Само ми намери този сценарий, Анна.

Трета глава

Какво правя тук?

След като съм похарчила дванадесет лири за такси до изпълнения със зеленина Барне, стоя на каменните стъпала, които водят до площадката пред входната врата на Ванна. Тя живее във великолепна къща в стил крал Джордж, със сиви колони отпред, висок жив плет, който я скрива от пътя, и чакълена алея. Лендровърът й е паркиран до зеления „Астън Мартин“ на Рупърт, а зад къщата има малка, китна градина.

Ванна е създала красив зелен кът там. Между храстите на живия плет надничат шипки, покрай стените растат глицинии и няколко ябълкови дървета, а наоколо са засадени всякакви цветя, които цъфтят по различно време, така че през цялата година градината грее. Дори през зимата — с бодливата зеленика, коледните рози и зимния жасмин.

Пръстът ми плахо докосва звънеца. Все още не е късно да избягам.

Обичам Ванна и дори ми е приятно да идвам тук, особено вечер в края на лятото, когато Рупърт е в командировка в Ню Йорк или Токио, а двете й ангелчета са сложени да спят от детегледачката, която живее в къщата. Излизаме в градината, пием охладено бяло вино и ядем екологично чисти ягоди или каквото аз поискам. Сякаш вкусвам от живот, който никога не бих могла да си позволя. Опитвам се да не се чувствам виновна, защото наистина сме много близки, а просто няма начин да й се реванширам. Дори не мога всеки път да нося бутилка шампанско. Но този път съм купила.

Във вечери като тази се чувствам съвсем различно. Рупърт е тук, а е непоносим. Добронамерен, но ужасен. Поканил е някакъв свой приятел на име Чарлс, но поне е гей, така че Ванна няма да ме сватосва за пореден път. Все пак ще бъде вечеря за четирима, а аз винаги се чувствам неловко в компанията на бляскавите й приятели, за мнозина от които често чета в статиите на Найджъл Демпстър или „Хелоу!“.

С неохота приех поканата, но тя бе толкова настойчива, че ето ме тук. Натискам звънеца.

— Здравей, скъпа! — Ванна пристига след две секунди и ме лъхва ароматът на скъпия й парфюм, но преди да успее да ме прегърне, ме връхлита пухкав облак. — Уинстън! Долу! Просто се опитва да бъде дружелюбен — казва тя и напразно дръпва проклетия пес за нашийника.

— Да. Зная. Здрасти, Уинстън — казвам на големия и доста стар златен ритрийвър, който може да посипе цяла Англия с кучешки косми. Отново съм забравила този факт и съм облякла тъмносин тоалет. По кадифената ми рокля вече е полепнал жълтеникав мъх. — Долу, Уинстън. Добро момче.

Енергично повдига предни лапи, опира ги в мен и облизва цялото ми лице с огромния си език. Спиралата ми се размазва, а по червилото ми остават капки кучешка слюнка. Мисля, че корейците имат добри идеи относно кучетата. Въпреки че нямам представа кой би поискал да изяде този нещастник.

— О, виж! — смее се Ванна. — Колко весело. Виж, скъпа…

Рупърт излиза от кухнята с чаша мартини в ръка.

— Ха-ха, страхотно изглеждаш, Анна! Уинстън, ти си много лошо куче — добавя и ласкаво разрошва козината му. — Просто е дружелюбен, нали знаеш, Анна.

— Зная — полагам усилие на лицето ми да се появи подобие на усмивка. — Отивам да оправя грима си.

До Рупърт застава някакъв непознат. Метър и шестдесет, слабичък, със сив костюм, който изглежда скъп, но не и елегантен, и виолетова копринена вратовръзка. Има старателно оформена козя брадичка. Изражението му издава ужас. Прошепва нещо на Рупърт.

— О, да, това е Анна! — въодушевено казва Рупърт. — Но обикновено изглежда доста по-добре. Нали, Анна? Старият Уинстън я подреди така. Анна, това е Чарлс Доусън.

— Извинете ме за секунда — промърморвам и побягвам към тоалетната на долния етаж.

По дяволите. Скроили са ми номер, а? Този път Ванна постъпи още по-подло. Увери ме, че Чарлс е гей. Обеща ми интересен, интелигентен разговор и скъпа индийска храна, доставена от близкия изискан ресторант. Вместо това ми е заложила капан. Отново.

Все се опитва да ме сватоса. Наумила си е, че моето щастие е мисията в живота й. Разбира се, няма нищо лошо в това, но има и други начини да ме направи щастлива. А не да ме принуждава цяла вечер да седя до някакъв задръстен, самовлюбен чешит, който работи в банка, и да ме подлага на мъчението да се чудя какво да кажа по време на вечерята, докато другият гост се изниже. Неведнъж ми е хрумвало да си нося малко черно тефтерче, в което да записвам извиненията им. Някои от тях наистина са много хитри и бих могла да ги използвам в работата. „Бързам, заминавам на конференция в Койото“. „Съжалявам, но трябва да взема кучето си… този уикенд го оставих в приют за домашни любимци“. „Точно сега ли? Искам да се прибера час по-скоро, утре ще ме оперират и трябва да си почина…“ В този момент Ванна отчаяно започва да ги увещава да останат още малко, после ги изпраща до вратата, връща се при мен и гръмогласно заявява:

— Мина страхотно, мисля, че той много те хареса.

Рупърт изсумтява.

Попивам лицето си с влажна тоалетна хартия и изтривам размазаната спирала. Може би не бива да бъда толкова сурова с Уинстън. Той е единственото същество от мъжки пол, което истински ме цени.

Дълбоко си поемам дъх и правя проверка. Старият грим — изтрит. Новият, в неутрални тонове — готов. Нося неизменните си козметични принадлежности: фон дьо тен, лек кафеникав руж, спирала и очна линия. Роклята — изтупана. Тъмносиня е. Широка. С плътна подплата. Дискретната огърлица от ситни перли е на мястото си. Слагам малко парфюм, „Шанел“ № 5. Доста е скъп, но този флакон ми е от Коледа. Мама и татко винаги ми подаряват „Шанел“ № 5. Не бих им се разсърдила, ако се сетят за нещо друго, например мобилен телефон с много екстри или да кажем, банкнота от петдесет лири. Или дори различен парфюм, по-лек. Но всяка година получавам точно този и винаги им казвам, че е любимият ми подарък, без който Коледа не би била същата.