Ед се връща в стаята и ни осведомява:

— Обадих се на Хенри, идва насам.

— Господи! — Лили изпада в паника. — Не мога да застана срещу него. Не. Какво да му кажа?

— Например „извинявай“ — предлага Ед. — Аз му казах това. Прие го спокойно. Той е добро момче.

— Знаеш ли — обръщам се към Лили, — можеш да сложиш ново начало, като проявиш смелост. Трябва да се видиш с него и да му кажеш истината. Просто се извини и му обясни защо си го направила.

— Мислиш ли, че ще ме приеме отново? — пита плахо.

— Честно казано, нямам представа. Но ще се почувстваш по-добре.

— Ще го направя — съгласява се тя.

— Добре. Аз тръгвам.

— Толкова съм ти благодарна — обажда се Джанет. — Не зная как да ти се отплатя.

Лили стиска ръката ми.

— Да, и аз ти благодаря, Анна. Накара ме да осъзная някои неща — заплаква отново.

— Всичко ще бъде наред — уверявам я съвсем искрено.

Ед и Джанет излизат, но Лили настоява да остана, просто да поседя до нея, докато лежи сгушена на дивана и плаче.

— Хенри не бива да ме вижда така — не престава да повтаря. — Изглеждам ужасно…

— Това няма значение, ако те обича. А ако не е така, не ти е нужен.

— А ти?

— Какво?

— Какво ще правиш? — пита ме и шумно издухва носа си в кърпичка.

— Не разбирам.

— О, напротив, разбираш — присвива зачервените си, но все така красиви очи. — Скъса с Чарлс заради Марк Суон, а той няма никаква представа, че искаш да бъдеш с него.

— Това е коренно различно. Той има приятелка, а Хенри не.

— Женен ли е?

— Все още не.

— Тогава все пак трябва да му кажеш.

Поклащам глава.

— Лил, явно не разбираш. Не мога просто да му кажа: „Моля те, зарежи онова момиче, хлътнала съм по теб“.

— Защо? — пита тя. — Даваш страхотни съвети на другите, а самата ти не се вслушваш в тях.

— Трябва да видиш приятелката му.

— Не зная дали си забелязала, Анна — търпеливо ме увещава тя, — но откакто Джанет те преобрази, си различна, изглеждаш по-добре. Много мъже биха те харесали.

Опитва се да ми вдъхне кураж. Не мога да й се сърдя. Не е възможно за пет минути изцяло да промени нрава си, а и сега е добронамерена.

— Както сама каза, ако е влюбен, не е от голямо значение дали си красива.

— Е, до известна степен. Но имам нос като на Гонзо.

— Ти го твърдиш. Аз бих го нарекла „характерен римски нос“.

— Де да беше така… — мънкам унило.

— Сигурна съм, че и Марк Суон е на същото мнение и е проявявал интерес към теб — продължава Лили, сякаш не ме е чула. — Дълбоко в себе си знаеш това, иначе не би страдала. Жената винаги усеща.

Поглеждам я с нови очи.

— Не съм толкова глупава, колкото изглеждам — добавя тя.

— Не си глупава, ти си… хитруша. Но ако той искаше да ми каже нещо, имаше предостатъчно възможности. А не го направи.

— През цялото време е мислил, че ходиш с Чарлс — изтъква Лили.

Това е истина.

— Не ти ли хрумва, че както ти не се осмеляваш да му кажеш, защото смяташ, че не си достатъчно хубава, може би и той си мълчи, защото не се смята за достатъчно богат?

— Аз…

— Просто му се обади — подава ми телефона. — Знаеш, че трябва да го направиш.

— Защо? Не съм длъжна да правя каквото и да било.

— Трябва. Иначе ще прекараш целия си живот в съмнения и терзания.

На вратата се чука.

— Хенри! — Лили скача на крака.

— Трябва да тръгвам.

— Остани — умолява ме.

— Ще се сдобрите. Здравей, Хенри — отварям вратата, преди Лили да проговори. Очите му гледат уплашено и той отместват поглед от мен към нея. — Тъкмо излизах — успокоявам го. — Чао.

— Анна — обажда се Лили. — Благодаря ти.

— Няма за какво.

— Обади му се — напомня ми.

Замълчавам. Просто излизам и затварям вратата, когато Хенри се приближава към Лили и я притиска в прегръдката си, а тя започва отново да плаче.

Права е. Разбира се, че е права. Искам да кажа, какво мога да загубя? Нищо важно. Надежда. Самоуважение. Достойнство. Може би след това няма да мога да погледна хората в очите.

И все пак, ако не го направя, наистина цял живот ще се чудя.

Тръгвам по улицата. Нямам представа къде отивам. Не мога да се върна в апартамента, а не искам да се настанявам и при Джанет. Поне тази нощ трябва да бъде насаме с Ед. Не желая да им преча.

Бих могла да отида у Чарлс. Зная, че ще ме приеме, но не ми се ще отново да разчовърквам раната.

Продължавам по Тотнъм Корт Роуд, покрай „Бордърс“ към Лестър Скуеър. Неусетно свивам надясно и навлизам в Сохо.

Сърцето ми се разтуптява, но продължавам.

Вървя към „Суон Лейк Фийчърс“. Щом съм събрала смелост да го сторя, нека бъде както трябва. Не по телефона. Каквото и да каже Марк, най-добре е да се видя с него. Дори в присъствието на Мишел. Всъщност… особено ако тя е там. Не желая да действам зад гърба й, ще й кажа право в очите, че съм влюбена в годеника й, че той трябва да знае и да направи избор.

Почти ми се иска да се усмихна. Ако се изложа, ще бъде най-ужасният, най-срамният момент в живота ми. По-лош и от онзи на скапаната училищна забава.

Но, кой знае защо, не ме е грижа. Чувствам такава лекота и свобода. Това ще бъде краят, добър или лош.



Влизам в „Суон Лейк“. Пазачът хърка в кабината си, така че една от пречките, за които се безпокоях, отпада. Тихо се промъквам в асансьора, качвам се на етажа на Марк, дланите ми са запотени и сърцето ми се свива. „Успокой се“, казвам си. Може би спящият пазач е добро предзнаменование и дори Мишел не е тук! Може би никой няма да застане на пътя ми.

Вратите на асансьора се отварят със съскане.

— Какво търсиш тук, мамка му? — сопва се Мишел. — Нямаш уговорка. Значи онзи слабоумник на входа отново те е пуснал? Ще поискам да го уволнят.

Облечена е със семпла тениска и джинси и дори с внимателно избрания си тоалет (рокля с копчета, дънково яке, обувки с тънък ток и кехлибарена огърлица), убийствената си прическа и професионалния грим не мога да се меря с нея.

— Промъкнах се вътре — казвам така плахо, че гласът ми прозвучава като далечно ехо. Има нещо общо с ужаса, който изпитвам. — Искам да се видя с Марк.

— Не и без уговорена среща — отказва ми Мишел.

— Искам да се видя с него, защото го обичам и държа да узнае това — изтърсвам неочаквано.

Тя избухва в гръмогласен, ехиден смях.

— Знаех си — казва. — Знаех си, че си точно като всички останали. А уж беше сгодена!

Показвам лявата си ръка, на която няма пръстен.

— Скъсах с него.

— Заради Марк? Не ти е дал и най-малък повод — злобно отбелязва Мишел. — Не би останало скрито от мен. Той ми се доверява за всичко.

— Откровена съм с теб. Трябва да му кажа. Зная, че ходиш с него. Но се надявам да те зареже и да излиза с мен.

Тръсва глава.

— Не можеш, няма го. Върви си.

Не помръдвам от мястото си.

— Чувам гласа му в офиса. Говори по телефона. Ще намеря начин да му кажа. Все още имам номера на мобилния му телефон, знам къде живее, мога да използвам и електронния му адрес. Не можеш да ме спреш.

— Осъзнаваш ли какви глупости говориш? Върви си! Просто си върви! Не ме принуждавай да повикам охраната. Няма да му кажа как си се изложила, много жени около Марк се държат така.

Приковавам поглед в нея и дълго не го отмествам. Нещо в гласа й… издава паника. Уплашено поглежда към вратата на вътрешния офис.

Изведнъж проумявам какво означава това и усещам бурен прилив на радост.

— Ти също си една от тях, нали? — не я поглеждам. — И ти си една от тези жени, Мишел. Никога не е излизал с теб. Трябваше да се досетя.

— Какво разбираш ти? — младото й лице се сбръчква. Очите й се насълзяват. — Можеше да ме покани! Все някога щеше да го направи. Ако не се бе появила ти — просъсква.

— За какво говориш?

— Защо не се разкараш? — заплаква открито. — Не знаеш какво е да стоиш тук ден след ден. Да му запазваш маси за обяд с всички онези малки глупачки. Изведнъж среща теб, а ти дори не го искаш, ходиш с друг!

Изваждам кърпичка от чантата си.

— Съжалявам!

— Трябва да имаш и двамата — хленчи тя. — Не можеш да оставиш единия дори на жена, която го обича и никога не би се сгодила за друг…

Колебливо пристъпвам към нея и леко докосвам рамото й. За каква ме смята — за нещо като фатална жена?

— Обичам го истински — казвам убедително. — Може би ще остане равнодушен, но трябва да знае. Съжалявам.

— Зная — промълвява тя.

Вратата се отваря и Суон застава на прага, вижда ме да успокоявам Мишел и възкликва изненадано:

— Анна! Какво става тук, по дяволите?

Мишел ме поглежда уплашено.

— Току-що й съобщиха, че… леля й е починала — изръсвам първата глупост, която попада на езика ми.

— Да… — потвърждава тя.

Суон не откъсва поглед от нас.

— Мишел, почини си следобед — предлага й той. — Аз ще вдигам телефона.

Момичето кимва, взема чантата си и излиза, без да погледне назад. Горкото създание! Зная как се чувства.

— Влез — кани ме Марк в офиса си.

Тръгвам след него и сядам на един от диваните. Така е по-добре, вече нямам чувството, че всеки момент ще припадна.

Суон се настанява срещу мен. Очаквам да каже нещо, но той не продумва. Поглеждам към бюрото му и виждам нещо познато — лаптопа „Сони Вайо“, който ми бе купил за сватбен подарък. Стои там, все още неразопакован.

— Получил си го обратно — констатирам на глас.

Кимва.

— Скъсах с Чарлс — опитвам се да започна разговор.

— Вече чух — осведомява ме сухо — от приятелката ти Ванна.

— Нищо ли няма да кажеш? — питам отчаяно, когато отново настъпва мълчание. — Няма ли да ме попиташ…

— Защо да питам? — недоумява. — Нима си въобразяваш, че като нахълташ тук отново, ще ти се радвам като кученце? Защо да ме е грижа какво ще правиш с живота си?