Мама проявява благоразумието да не каже нищо, докато се придвижваме сред потока коли в Сохо. Дава си вид, че е съсредоточена върху пътя, а аз опирам чело в стъклото и по бузата ми се стича голяма сълза. Струва ми се, че това е край на всичко. На жалкия ми опит за кариера, на приятелствата ми и особено на любовния ми живот. Но нима може да се каже, че нещо е свършило, когато изобщо не е започвало?

Когато стигаме у дома, скъпият ми татко ми е приготвил чай и филийка с мармалад. Старата ми стая е почистена, а в буркан от мляко до леглото ми са натопени свежи цветя. Уверява ме, че съм постъпила правилно, въпреки че мама изглежда малко разочарована и трябва да мине известно време, докато напълно ги убедя в това. Поне големият товар падна от плещите ми и не се държаха чак толкова сурово, колкото очаквах. Изпитвам облекчение (макар сърцето ми да е разбито), но не желая да ги разстройвам повече, така че се държа смело, доколкото мога. Разопаковам всичките си хубави тоалети, слагам сценариите си на етажерката за книги и изваждам лаптопа. Имам избор. Или да започна да преработвам творението си, както предложи Марк Суон, или да търпя опитите на мама да ме сватоса с Кевин Нийли, наскоро освободен под гаранция недодялан тип („Толкова мило момче е, Анна, това, което се говори за него, не е истина“), който преди време живееше в съседство, а сега си идва рядко, и то само за да донесе мръсните си дрехи за пране и да изпроси още пари за дрога.

Залавям се със сценария. В края на краищата, няма какво друго да правя.



Постепенно установявам начина си на живот. Всеки ден пиша и за да прояснявам ума си, излизам на разходка из селото със старото ни куче Роувър (крайно неподходящо име, защото е дебел като бъчва и преди да се завърна да ближа множеството си рани, едва ли е бил извеждан повече от четири пъти в годината). Разходките би трябвало да ми помагат. Но странно защо, мислите ми стават все по-объркани и обвити в плътен воал, изтъкан от болка. Струва ми се, че няма какво да кажа. Да, пиша и не върви зле, но това не е истинска работа, нали? А се нуждая от такава. Вече нямам Чарлс. Мислите за Марк са толкова мъчителни, че ми се иска да умра. Слънцето ще изгрява всяка сутрин и ако не сторя нещо драстично, на четирийсет все още ще живея в старата си стаичка.

Кроя планове да се върна в Лондон. Ще се вслушам в съвета, който сама дадох на Джанет, и ще взема пари назаем от родителите си. Ще платя депозит за евтина квартира близо до станция на метрото.

Не мога повече да преследвам мечтата си. Нуждая се от работа, която наистина носи пари. Иначе никога няма да имам собствено жилище. При старата си заплата за петдесет години бих спестила достатъчно за начална вноска за гарсониера в Зона 4. Хей, може би не е лоша идея да стана агент на недвижими имоти…

Всички тези мисли са ужасно потискащи и единственият лек срещу тях е работата върху сценария ми. Вече проумях истината. След като се опарих. Зная, че не мога да разчитам на помощта на Марк Суон, зная, че Франк Джало не изгаря от нетърпение да го прочете. Всъщност доста вероятно е никой да не му обърне внимание, но все пак продължавам да пиша.

Това е единствената мечта, която ми остана.

— Анна — посреща ме мама, когато се връщам от обедната разходка в парка с пъхтящия Роувър, който ме гледа укорително, докато свалям каишката му, — търсили са те по телефона. Има съобщение за теб на секретаря от някого на име Джейми, но гласът е женски.

— Джей-Ми! — възкликвам весело. Господи, толкова се радвам, че Джанет се е обадила! Може би с Ед вече са определили дата. Моят живот е скапан, но съм истински доволна, че на нея й потръгна. Тя е добра приятелка, няма вина, че е красива, нали?

— Стори ми се малко разстроена — добавя мама.

Сърцето ми се преобръща. Когато майка ми твърди, че някой е „малко разстроен“, очаквам писъци и хленчене, които биха се чули чак в Шотландия. Втурвам се към телефона и натискам бутона за секретаря.

— Анна — ридае безплътният глас на Джанет. — Ед… изостави ме… Лили… ааах… ааах…

Плаче така неудържимо, че не мога да разбера какво говори. Втурвам се към горния етаж и грабвам мобилния си телефон. Попадам на гласовата й поща. Обаждам се в апартамента ни.

— Ало? Лили е.

— Здравей. Какво става? Добре ли е Джанет? Трябва да поговоря с нея. Обадила ми се е, явно й се е случило нещо лошо.

— А, Джанет… — ледената нотка в гласа й става още по-натрапчива от обикновено. — Изнесе се. Вече не живее тук. Търси я на мобилния.

— Вече? Но месецът не е изтекъл.

— Искаше да се махне час по-скоро и мисля, че така беше най-добре — отбелязва злобно бившата ми съквартирантка. — Получи депозита си обратно, така че няма от какво да се оплаква.

Обзема ме мъчително предчувствие.

— Лили — казвам бавно, — какво е станало?

— О, нищо — сякаш я виждам да мята коси. — Джанет просто си въобразява, че притежава хората.

— Кажи какво става! — настоявам.

— Мисли, че Ед е нейна собственост след четири срещи — сопва се Лили. — Нямаха истинска връзка. Не се бяха врекли във вечна любов.

— Ед е скъсал с нея?

— Точно така — потвърждава. — Срещна друго момиче и Джанет не може да се примири с това. Толкова е незряла.

Горката Джанет, о, горката Джанет! Зная, че истински обичаше Ед, смяташе го идеалния мъж. Нейният спасител. Точно когато започна да възвръща самочувствието си след провала си като модел. Ед бе толкова внимателен с нея, а сега просто я е зарязал?

— Имаш ли представа кое е другото момиче?

— О, разбира се — самодоволно отвръща Лили. — Аз.

Примигвам.

— Какво?

— Чу ме.

— Но ти ходеше с Хенри — изръсвам глупаво. — Харесваше го. Мислех, че искаш да се сдобриш с него.

— Хенри не е подходящ за мен — отвръща отегчено. — Казах ти, Анна, той няма пукната пара. Не мога да се обвържа с мъж като него. Освен това е студен и властен.

— Искаш да кажеш, че не търпи прищевките ти — хладно казвам, когато започвам да проумявам.

— Ед е различен — тържествува Лили. — Разбира ме и се съобразява с графика ми. Знае как да се отнася с една дама. Впрочем, далеч по-богат е от Чарлс — добавя със злоба.

По дяволите. Всичко ми е ясно. Ед, толкова кротък и отстъпчив, тъкмо започваше истински да харесва Джанет. Но от самото начало изпитваше влечение към Лили. Зяпаше я като гладно куче, което се облизва при вида на пържола. Явно е забравил за пълното й безразличие, докато мислеше, че е беден. Или е толкова заслепен от страст, че отказва да го осъзнае.

— А Хенри?

— Ще го преживее.

— Какво каза той?

— На мен нищо. След като излетя от тук онази вечер, престана да се обажда. Така е най-добре за всички засегнати — хладно казва Лили. Не долавям и следа от разкаяние. — Но тормози Ед.

— За това, че се е хванал с теб?

Тя се засмива.

— Твърдял, че не го е грижа какво ще правя аз, но Ед не бивало да изоставя Джанет. Казал му, че е паднал твърде ниско и че ще бъде нещастен… че и двамата ще бъдем нещастни. Това не вярно, отношенията ни са идеални!

— Ти дори не намираш Ед за привлекателен, Лили. Желаеше Хенри.

— Той получи шанс и го проигра — заявява, без да й мигне окото.

— Как можа да причиниш това на Джанет?

— О, моля те, не ми чети конско — сопва ми се Лили. — Тя няма право да пречи на щастието ни. Познават се по-малко от месец, не е нейна собственост…

— Слушай — прекъсвам я. — Ти явно имаш проблеми. Трябва да затварям.

— Кога ще се изнесеш окончателно? — пита настойчиво. — Искам да вземеш останалите си вещи преди края на месеца. Може би Ед ще се пренесе при мен, докато заедно изберем ново жилище. Има няколко чудесни къщи в Мейфеър, за които видях обяви в интернет…

— Друг път — тросвам се. — Чао.

Затварям и отново набирам номера на мобилния телефон на Джанет, но все още е изключен. Може би така е по-добре.

Поглеждам часовника на нощното си шкафче. Два следобед. Не желая да мисля за всички трагедии, сполетели Джанет, мен и Хенри. Но се налага. Не мога да оставя нещата така. Бързо грабвам един малък сак.

— Ще ми дадеш ли петдесет лири назаем? — питам мама. — Трябва да отида в Лондон.



Хващам бързия влак до Падингтън и после такси до апартамента. Хрумва ми, че Лили може да е сменила ключалките, но явно не е. Навярно все още не е намерила време. Слава богу, няма никого. Влизам с ключа, който забравих да й върна, и вземам душ, но не си правя труда да разопаковам багажа си. Няма да стоя толкова дълго.

Позвънявам на Джанет на новия й номер.

— Здравей, как е у вас? — пита ме без ентусиазъм. Господи, толкова е потисната. Сякаш говори през дебела завеса от мъгла.

— Няма значение. Искам да се видим.

— За бога, Анна, просто не мога… все още нямам сили. Да изживея всичко отново…

— Не е това. Трябва да отседна някъде. Само за седмица, докато се устроя.

— Но нали живееш при родителите си?

— Вече не — обяснявам. — Мястото ми е в Лондон. Трябва да си потърся работа. Отчаяна съм. Моля те.

За миг изтръгвам Джанет от депресията й. Зная, че не е очаквала зов за помощ.

— Разбира се — отговаря. — Тук е малко мизерно — предупреждава ме. — Само едно легло, но има спален чувал.

— Истински лукс — успокоявам я.

Надрасквам адреса, повиквам друго такси и след половин час почуквам на вратата на апартамент 2 В в един от онези бивши общински блокове.

Джанет отваря. Изглежда ужасно. Красивата й матова кожа е загубила свежестта си, очите й са зачервени и подпухнали от плач, а под тях има сенки колкото резени диня. Облечена е с любимите си бели джинси и тениска, но висят на тялото й като на закачалка. Като че ли не е яла от седмица.

— Какво стана? — пита тя.

— Не издържам повече у дома — отвръщам. Но това е част от истината.

— Защо не отидеш у Чарлс? — пита Джанет. — Все още сте приятели, нали? Не че тук не си добре дошла, но в сравнение с Итън Скуеър, нали разбираш…