— Точно така. Току-що излезе. С Ед.

— И той е чудесно момче — казва Хенри. — Трябваше да дойдат с нас.

Премълчавам категоричната забрана на Лили.

— Добра идея.

— Но скромните ресторанти тук не биха допаднали на Ед.

— Не обича ли екзотична храна?

— Имам предвид от финансова гледна точка. Зная доста свестни заведения в района, но не са супер луксозни, в каквито е свикнал да ходи Ед Доусън.

— Какво?

Наострям уши и сядам почти на ръба на дивана. Водата в банята все още шурти.

— Той рядко влиза в ресторант, където в менюто за дамата има цени — усмихва се Хенри. — Този приятел има повече пари, отколкото почти всяка държава от Третия свят.

— Ед? — питам, за да бъда напълно сигурна. — Но нали е от по-млада издънка на рода? И живее под наем?

— Е, няма семейно богатство — пояснява Хенри, — но е брокер на борсата. Страхотен е. Спечелил е първия си милион още преди да завърши училище. На трийсет се оттегли в пенсия, купи си ферма и се занимава с нея само за да не скучае. Нае онзи апартамент, защото в момента прекарват нова електрическа инсталация в къщата му.

Отново проверявам дали не се шегува.

— Но дрехите му… — възразявам.

— О, да — усмихва се Хенри. — Има вид на мърльо, а? Вече не се изненадвам. Няма представа как да се облича. Мисля, че просто не го интересува как изглежда. Ед е запален колекционер на произведения на изкуството, но явно не знае името на нито един добър шивач. Може би Джанет ще го промени. Малко помощ не би му била излишна.

— Разбира се — едва сдържам усмивката си. — Колко интересно.

— Аз имам по-добър вкус — хвали се Хенри. — Намирам сносни костюми от разпродажби, нося ги на поправка и не ги свалям, докато не се разпаднат. Този ми е от три години — добавя и потупва сакото си.

— Значи не си богат колкото Ед? — питам и веднага се изчервявам. — Извинявай, не е моя работа.

— Не, за бога — отвръща Хенри. — Беден съм като пословичната църковна мишка. Ако не и повече. Мишките поне не изостават с месечните си плащания.

— Не работиш ли в агенцията за недвижими имоти на семейството си?

— Работя. Но не съм особено добър. Не печеля почти нищо. Мисля да се захвана с нещо друго. Но трябва да остана там, докато покрия задълженията по кредитните си карти — въздъхва. — Това означава доста време.

— Но близките ти…

— Те са ми само братовчеди — признава. — Баща ми беше в армията. След като напусна, получаваше мизерна пенсия. Всичките му спестявания отидоха за разходите по следването ми. Така че ще се наложи да си намеря по-добра работа. Не мога да продължавам така на моята възраст.

— С какво обичаш да се занимаваш?

— С музика — отговаря и леко се изчервява. — Преди време свирех на виолончело. Разбира се, и с това не мога да се издържам. Честно казано, приятно изненадан съм, че момиче като Лили започна да излиза с мен.

— Хм. Да.

— Повечето като нея търсят някого с по-добри финансови възможности.

Лили подава глава от банята.

— Готова съм! — подвиква радостно. — Къде ще ходим?

— Харесва ли ти мароканската кухня? — пита Хенри.

— Много! — тя влиза и прави пирует, очаквайки одобрението му. — Кой ресторант имаш предвид? „Момос“?

— По-скоро „Делириъс“. Малка кокетна гостилница до Ърлс Корт. Страхотна атмосфера, страхотна храна, няма забрана за внасяне на алкохол. Можем да се отбием в някой магазин, да изберем нещо яко и да се наливаме цяла нощ.

— Малка гостилница? — пита тя с пресипнал глас. След това прави еротично движение с ханш и засиява срещу него. — Много авантюристично! Голям авантюрист е, нали, Анна?

— Определено — отговарям. — Всъщност цялата вечер ще бъде една голяма авантюра за теб, Лили.

— Да тръгваме — подканя я Хенри.

— Без проблем ще намерим такси, нали?

— С метрото е по-бързо.

— С метрото?! — изумена е! — Колко вълнуващо! Не съм ползвала обществен транспорт от години.

— Чао! — весело им махвам с ръка. — Забавлявайте се.

Докато излизат, Хенри леко поставя ръка на талията й и тя трепва при допира на пръстите му. Доста различен е от всички богати стари козли, с които е излизала досега. Представям си какви фойерверки ще последват, когато разбере точно колко е различен.

Обаждам се на родителите си. Супер, още един шамар в лицето, заминали са на почивка за седмица. Как можах да забравя за ежегодното им пътуване до Гърция? Наемат кокетна малка вила с покрита тераса и не стават от шезлонгите си, освен за да отидат на плаж. Винаги се връщат изгорели, с обелена кожа и стомашно разстройство. Мога да взема резервния ключ от съседката госпожа Уотли, но тогава би се наложило дълго да седя в нейната „главна приемна“ и целият ми живот да бъде разнищен за четирийсет и пет минути. Ще се въздържа от подобно „удоволствие“. Налага се да поживея тук още седмица. Какво толкова, по дяволите, платила съм проклетия наем.

Сама съм в апартамента. Приготвям си кафе и се опитвам да обмисля спокойно какво да правя. Първо уреждам сметките си с чистачката. После се обаждам на Ванна, обяснявам й, че не мога да се омъжа за Чарлс, но без да споменавам за Суон. Излишно е да се излагам повече. Проявява искрено съчувствие, предлага да намине (не, благодаря) и да върне всички подаръци по случай годежа (да, ако обичаш).

— Не се тревожи за нищо, скъпа — успокоява ме. — Ще имам грижата.

— Толкова съм ти благодарна. Съжалявам за парите, които похарчи.

— Няма за какво! Беше страхотно тържество, а и ги имам в излишък. Като стана дума за пари, имаш ли нужда от малка сума? Само за да стъпиш на крака.

Господи, отново ще заплача. Вземам кърпичка и издухвам носа си.

— Благодаря, но ще се справя.

— Какво ще кажеш да започнеш работа при мен? Още един асистент няма да ми бъде излишен. Добра заплата, няма да приготвяш кафе. Ще те въведа в бизнеса, ще ти давам книги за четене, ще те повиша — предлага Ванна.

— Уау. Това е… страхотен жест.

— Значи си съгласна? Не си загубила всичко, Анна. Имаш приятели.

Преглъщам буцата в гърлото си.

— Скъпата ми Ванна… Но не мога да приема, поне засега.

— Защо? Нека гордостта не те възпира.

— Не е това. Просто не желая да работя в книгоиздаването. Искам… да бъда сценарист.

— Е, ако промениш решението си…

Затварям с чувство за искрена благодарност. Да, може да нямам жилище, работа и мъж до себе си, но поне имам приятели. Ванна и Джанет. И Чарлс.

Помня какво ми каза снощи, но не съм съгласна.

Не мога да кажа на Марк Суон. Не мога да застана лице в лице с него. Никога вече не искам да го виждам. „Престани! Мисли за нещо друго! За несъществуващата си кариера.“

Време е да проверя дали мога да постигна нещо или не.

Сама.

Може би е наивно да се надявам. „Кого заблуждавам“, казвам си, но не допускам това да ме разколебае. Влизам в банята, измивам косите си, подсушавам ги със сешоар и се гримирам. Обличам един от най-удобните тоалети, избрани от Джанет — черен панталон „Зара“, бяло поло и елегантни черни обувки с ток. Въпреки че днес няма да излизам и да се срещам с никого, искам да изглеждам добре — заради себе си.

Сърцето ми е разбито и нямам нито пари, нито перспективи, но не съм загубила онази искрица.

Имам приятели. И вярвам в себе си.

Отварям стария си лаптоп, включвам го и пъхвам дискетата. Няколко щраквания и на екрана се отваря програмата за писане на сценарии. Дълбоко си поемам дъх и зареждам файла.

Четиринадесета глава

Напоследък атмосферата в апартамента е доста нажежена. Джанет се изнася, а откакто Лили узна, че Ед е червив с пари, дори не й говори от завист. Непрекъснато идват нови кандидат-съквартирантки, за щастие всичките злобни, а аз се опитвам да преработя сценария си и да не мисля за Марк (като че ли е възможно). Когато Хенри и Лили влизат с гръм, трясък и във вихъра на скандала, опитите ми да се съсредоточа стават напълно безсмислени.

Лили крещи. Облечена е с оскъдна червена рокля с тънки презрамки, сандали с висок ток в същия цвят и ефирен шифонов шал. Наистина изглежда красива, когато е ядосана.

— Кажи ми, за бога — ръмжи, — защо излизам с шибаняк като теб?

Опитвам се да се скрия зад „Ивнинг стандарт“.

Хенри я настига и затваря вратата.

— Нямам представа — отвръща й напълно спокойно, — но не се чувствай длъжна да продължаваш.

Хвърля му изпепеляващ поглед.

— Извини ни — поглежда ме той.

— О, не ми обръщайте внимание — казвам, преструвайки се, че чета вестника с интерес. За нищо на света не бих пропуснала тази сцена.

— Кой ти обръща внимание? Този тук не го е грижа дори за мен — просъсква Лили. — Пристигам в проклетия ресторант, а той си тръгнал!

— Закъсня с трийсет и пет минути.

— Натоварено движение — сопва се тя. — Никога ли не си чувал за това?

Хенри въздъхва.

— Казах ти да позвъниш на мобилния ми телефон, ако ще закъснееш. Не го направи.

— Забравих! — мята коси.

— Можем да го отложим за друг път — предлага Хенри.

— Трябваше да ме чакаш! — изпищява Лили и тропва с крак. — Долен сексист!

— О, така ли? — отвръща й хладно. — За трети път тази седмица закъсняваш за среща. Да не би да ти е навик?

Определено.

— Не, разбира се — процежда тя през зъби. — Въпреки че заслужавам да ме чакат.

— Не и според мен, скъпа — казва Хенри. — Довиждане.

Остава закована на място, когато й обръща гръб и тръгва към вратата. След миг изведнъж скача като котка, хвърля се на гърба му и го дърпа да се обърне.

— Нима си въобразяваш, че можеш да се държиш така с мен? Аз съм Лили Вийнъс! За кого се мислиш?

— За мъж, който не си пада по малки глезли, които разиграват гаджетата си, при това доста неумело — заявява Хенри. Оглежда я от главата до петите, но не по обичайния начин, по който я зяпат мъжете, а по-скоро със съжаление. — Жалко. Защото може би зад всичката злоба и детински капризи се крие интересна личност. Все пак не бих търпял истерични изблици само за да разбера дали е така.