— Значи според теб проблемът е, че не ти обръщам достатъчно внимание? — пита ужасено.

— Не. Но ако ме харесваше, щеше да забележиш.

— Какво значение има това, когато те обичам заради характера ти?

— Чарлс, никога не си ме обичал — казвам отчаяно. — Допадаше ти идеята да се ожениш, да имаш съпруга, която не те преследва заради парите ти, да създадеш семейство. Ние нямаме нищо общо. Знаеш ли кой беше най-големият ти комплимент към мен? Че съм добър слушател. Просто беше самотен. Но един ден ще срещнеш жена, която ще те обича истински. За разлика от мен.

Разбира ме, но за миг остава мълчалив.

— Какво ще правиш тогава? — пита най-сетне.

Свивам рамене.

— Нямам представа. Ще се върна при мама и татко за известно време. Налага се, нямам пари.

— Мога да ти дам назаем.

Стискам ръката му.

— Благодаря ти, но не. Все пак много мило предложение.

— „Мило“ — казва с огорчение. — Не искам да бъда мил, по дяволите.

— Мога да ти намеря подходящо момиче…

— … което ще ме преследва заради парите ми.

— Не и ако е подходящата жена за теб. Просто… ще го разбереш.

— А ти, Анна? Къде ще търсиш подходящия мъж?

Въздъхвам.

— Вече го открих, но е зает.

— Ще донеса по едно питие — след малко се връща с две изящни ръчно гравирани стъклени чаши. Подава ми голямо уиски. Предпочитам го с кока-кола, но в момент като този не мога да имам претенции, нали?

— Съжалявам — казвам след първата глътка. Мисля си за Джанет, за злобата на Лили, за Кити и интервютата ми за работа, за големите идеи на Чарлс за сватбено тържество и очите ми се изпълват със сълзи. — Искрено съжалявам.

— Трябва да му кажеш — тихо се обажда Чарлс.

— Какво?

— На онзи приятел Суон. Трябва да му кажеш.

— Стига глупости, няма да му кажа нищо. Той си има Мишел. Много по-хубава е от мен.

— Това няма значение — възразява той. — Ти също изглеждаш добре.

— Никога не си ме харесвал — изтъквам.

— Не и по този начин — признава. — Но той те харесва. Видях го в очите му. Нима мислиш, че не забелязвам, когато друг мъж проявява интерес към дамата ми?

Това ме кара отново да се почувствам ужасно.

— Толкова…

— Зная, зная — прекъсва ме. Все още страда, но полага усилия да се съвземе. — Ти нямаш вина. Не искаше да бъдеш с мен, а аз те склоних. Не съжалявам, знаеш ли — споделя разпалено. — Все още вярвам, че бихме могли да бъдем щастливи. Длъжен бях да опитам.

— Разбирам.

— Точно затова трябва да се видиш с него — настоява. — Би ли приела съвет от мен? Като приятел.

— Наистина те смятам за приятел — уверявам го. — Скъп, добър приятел.

— Надявам се да е така. Поемаш малък риск… — замълчава за миг. — Може би ще изживееш известен срам, ако му предложиш. Но поне ще си удовлетворена, че си опитала. Аз трябваше да опитам с теб, Анна.

Не мога да се сдържа и заплаквам.

— Бъди смела — насърчава ме той. — Кажи му.



Следващата сутрин се събуждам късно. Най-сетне събирам сили да се довлека до хола и виждам Джанет в доста по-добра форма. Преглежда обявите за апартаменти, измила е косата си и е облякла най-хубавите си бели джинси, с които изглежда великолепно.

По-важното е, че изглежда щастлива.

— Обадих се на родителите си — осведомява ме тя. — В момента имат известни затруднения, но казаха, че могат да ми дадат назаем хиляда лири. Това е добро начало, нали? Позвъних и на няколко от онези агенции.

— Кои?

— За по-възрастни модели. За каталози. Не казвай на Лили — добавя засрамено. — Ще ми се смее. Но занесох най-представителните си снимки в „Елеганс“ и казаха, че мога да започна работа при тях още утре. Смятат, че имам „идеална външност“ и ще печеля добре.

— Чудесно — въздъхвам с облекчение. — Това е чудесно, Джанет.

— Все пак е някаква работа, нали?

— Разбира се.

— Ед се държа страхотно, когато узна, че съм уволнена. Казах му дори това, че ще се снимам за каталози, и той не ми се смя. Очаквам го да намине. Ще обядваме заедно.

— Виждаш ли? Знаех си, че е свестен — казвам й.

— Анна — започва плахо, — можеш ли да ми дадеш назаем още една петдесетачка? Да платя за обяда. Нали той няма пари… Ще ти ги върна веднага щом пристигне чекът от мама.

— Да — отвръщам колебливо, въпреки че потръпвам при мисълта с колко ще остана. „Но ще стигнат, за да се прибера при мама и татко, така че всичко е наред“, мисля си.

Вратата се отваря с трясък и влиза Лили.

— Все още сте тук, значи — подхвърля ехидно. — Какво правиш, Джанет? Търсиш си квартира в Бърмондси?

— Ти получи чека си за наем — напомням й.

Мята коси.

— Да. Това означава, че вече мога да започна да показвам стаите ви.

Домофонът позвънява, Джанет бърза да се обади.

— Качи се — казва тя. — Ед е — обръща се към нас.

— Аха — промърморва Лили. — Гаджето без пари.

— Не можеш ли да бъдеш по-учтива поне десет минути? — питам я. — Ако възнамеряваш да продължиш със саркастичните си забележки, Джанет просто ще си тръгне.

— Не се безпокой — отвръща ми нацупено. — Не бих накарала никого да се срамува заради мен дори ако е забил нож в гърба ми.

Джанет я поглежда със съмнение, но няма време да реагира, защото се почуква тихо на вратата и той влиза.

— Здравей — посреща го тя с широка усмивка. — Заповядай.

Ед прекрачва прага и смутено прокарва пръсти през разрошения си перчем а ла Хю Грант. Облечен е с раирани панталони и тъмносиня риза, която изглежда поизбеляла и старомодна. Гардеробът му се нуждае от обновяване, както и прическата. Но има чаровна усмивка, към която никоя жена не би останала равнодушна. Освен Лили, разбира се.

— Изглеждаш страхотно, бебчо! — пламенно целува Джанет по бузата. — Донесох ти цветя — добавя и й подава няколко поувехнали хризантеми, увити в ярка оранжева хартия и целофан. Вероятно са му стрували три лири в близкия цветарски магазин.

— Прекрасни са — приема ги Джанет с усмивка. — Много благодаря.

— Здравей, Анна — обръща се към мен. — Ти също изглеждаш чудесно. Радвам се да те видя. И теб… Лили — добавя той, втренчил поглед в нея. Изчервява се.

Лили е облечена с копринена блуза с висулки, подобни на синджири, с която прилича на робиня в окови, и най-тесните и впити къси панталони, заради които заслужава да бъде арестувана за неприлично излагане на интимните си части на показ. Буйните й руси коси са разпуснати по гърба й, а кожата й има съвършен загар като коричка топъл хляб. Обула е бели чехли с висок ток, а на глезена си е закачила изящна гривна със звънче.

— Здравей — казва тя с безразличие.

— Ще излизате ли с Хенри? — пита Ед. — Свястно момче е.

— Много — съгласява се Лили.

Ед сухо преглъща и поглежда Джанет. Личи си, че трудно се сдържа да не зяпа атрактивната блондинка.

— Откъде познаваш Хенри? — пита го Джанет.

— Чарлс ни запозна. Той е много смел. Две години е служил във флота. Носят се легенди за подвизите му в Босна. Истински герой.

— Да — отбелязва Лили със задоволство. — Страхотен е! — поглежда ме многозначително. — Всъщност ще се отбие тази вечер.

— Супер — казва Ед. — Можем да го почакаме и да излезем всички заедно.

— Знаеш ли какво, Ед, не мисля, че ние с Хенри ще можем да се съобразяваме с теб.

— Да го отложим за друг път — припряно се намесва Джанет. — Тази вечер ще излезем само двамата. Какво ще кажеш?

— Добре — смутено се съгласява той. — Както желаеш.

— В района има доста добри ресторанти с разумни цени — подема Джанет без заобикалки. — „Сън Фън Пелъс“, „Пица Нейшън“, „Фредис Фрайд Чикън“. Анна ми даде петдесет лири назаем, така че можем да отидем където поискаш, наистина!

Лили изсумтява. Ед гледа Джанет, сякаш е започнала да говори на суахили.

— Хм, добре — казва той. — Щом толкова държиш.

— Или да намерим някое по-евтино заведение — отчаяно предлага тя. — Все ми е едно.

Лили тананика нещо под носа си. Разпознавам мелодията на песента „Хей, баровец“. За щастие Ед не забелязва.

— Е, забавлявайте се! — казвам им весело и ги побутвам към вратата. — Ще натопя цветята ти.

Изчаквам да чуя скърцането на асансьора и заставам срещу Лили.

— Защо си толкова злобна?

Широко отваря теменуженосините си очи.

— Злобна? Просто се опитвам да помогна на Джанет. Въпреки че вече не е в първа младост и има проблеми с теглото, заслужава нещо по-добро.

— По дяволите…

Домофонът звънва отново.

— Може би вече го е зарязала. Така е най-добре за всички — вмята Лили със задоволство. — Ало? Да, здравей, скъпи — замърква с няколко октави по-ниско. — Готова съм. Качи се — затваря и ме поглежда. — Не можеш ли да се скриеш, Анна? Честно казано, ще загрозяваш стила ми.

— О, да — отвръщам любезно. — Ще се скрия, точно както ти, когато Брайън идваше при мен.

— Глупава гъска — просъсква малката злобарка. — Всъщност няма значение. След малко излизаме. Ще отидем в „Клариджес“, „Нобу“ или „Риц“ предполагам. А после най-вероятно ще пийнем по нещо в „Мет Бар“. Така че не ни чакай.

— Нямам и намерение.

Почукване на вратата и Хенри се появява. Когато влиза, Лили ме поглежда тържествуващо. Облечен е с безупречно елегантен костюм и носи букет тъмночервени рози.

— Здравей, красавице — поздравява я.

— Здравей, Хенри — мърка тя. — Цветя? За мен? Великолепни са — заравя малкото си носле сред лъскавите тъмнозелени листа и ми хвърля многозначителен поглед. — Ще отида да ги натопя.

Хенри се приближава към мен и ме целува по бузата.

— Анна, радвам се да те видя. Годежът ви беше чудесен. Чарлс не престава да те превъзнася.

— Да, той е страхотен човек.

— Скъпи! — Лили се връща от кухнята. — Дай ми пет минути да оправя грима си. Целувки!

Тръгва към банята, а Хенри сяда на дивана.

— Чай? Кафе?

— Нищо, благодаря — отвръща. — След секунда излизаме. Къде е другата ви приятелка? Джанет, нали?