— Какво? — сопва се Лили. — Не можеш да направиш това! Датата за плащане е следващата седмица. Трябва да дадеш предизвестие.

— Не знаех — плахо признава Джанет. — Веднага ще си потърся друга квартира.

— Не е достатъчно! — изкрещява Лили. — Дължиш ми тези пари!

— Ще ти ги върна — жално проплаква Джанет. — Ще… ще се обадя на родителите си.

— Не мога да те чакам — злобно й отвръща другата. — Сама си се забъркала в тази каша, така че трябва да ми платиш!

— Не мога, нямам пари. Машината изяде картата ми.

Щом чува това, Лили замълчава за миг пребледняла. После присвива очи.

— Е — казва, — можеш да ми платиш в натура, нали?

— Какво?! — изумявам се.

— Точно така — нахлува с трясък в спалнята на Джанет и отваря гардероба й. — Погледни всички тези дрехи! Имаш „Долче“, „Клое“, „Воаяж“ и „Армани“.

— Не ги докосвай! — ужасено вика Джанет.

— Лили, бъди разумна — умолявам я. — Приятелки сме. Прояви разбиране…

— Разбиране? — крещи тя. — Какво е това? — съска и изважда най-изящните бледозелени сандали с висок ток и тънки тъмнозелени каишки. — „Патрик Кокс“ са, по дяволите. Имаш и осем чифта „Манолос“! Защо аз да затъвам в дългове?

— Не са твоя номер — напомням й припряно.

— Права си — намръщено се съгласява Лили. — Кой номер носиш?

— Трийсет и седми — отговаря Джанет.

Онази мята коси.

— Не мога да обуя тези лопатари. Аз нося трийсет и шести. Тесни — добавя.

Джанет въздъхва с облекчение.

— Но те не са единственото, което имаш — продължава Лили. — А аксесоарите? Да разгледаме чантите ти. „Дуй Вутон“. Не е лоша. Цилиндрична „Фенди“. Толкова старомодно. „Шанел“… „Шанел“… нямаш. Е, ще взема тази „Коуч“, „Луи Вутон“, тази „Гучи“, „Дун“, „Бърк“… и тези „Кейт Спейд“ — тържествувайки заявява, натоварена с дамските чанти.

Джанет отново заплаква.

— Стига си циврила — смъмря я Лили. — Оставих ти една „Фенди“, въпреки че лично аз бих предпочела да умра, отколкото да ме видят с нея. Ще взема и тази „Дона Карън“, с която излизаш напоследък.

Посяга към нея. Не се сдържам и я удрям през ръката.

— Ох! — изскимтява тя.

— Остави ги! — нареждам. — Върни всичко на мястото му.

— Вземам ги вместо наем — сопва се. — Тя ми дължи едномесечно предизвестие.

— Добре — казвам. — Ще платя и нейния дял от наема за следващия месец, а предизвестието тече от този момент.

— Анна, недей! — обажда се Джанет с треперещ глас. — Може да вземе „Кейт Спейдс“.

— Очаквам наема на първи — хладно заявява Лили.

— Няма да се наложи да чакаш дотогава — вземам якето си. — Ще изведа Джанет на вечеря, а после ще ти донеса парите. Имаш едномесечно предизвестие и от мен. Аз също напускам.

— Да не мислиш, че ми пука? — струпва чантите на Джанет на куп обратно в гардероба. — И двете сте неудачници, от които нямам търпение да се отърва. Е, на теб ти провървя, Анна, но не се заблуждавай, че историята с Чарлс ще трае дълго — просъсква. — Някой ден той ще се събуди и ще се вразуми!



Отиваме с Джанет в „Белла Паста“.

— Не мога — възразява тя. — Толкова много въглехидрати! Спагетите…

— Щом вече няма да бъдеш модел, можеш да ядеш каквото поискаш.

Джанет ме поглежда с надежда.

— Мислиш ли? Няма ли опасност да се пръсна?

— Не и от една порция — успокоявам я.

— Обичам спагети — признава.

— Отсега нататък ще се храниш почти като нормален човек — казвам й. — Ще носиш най-много с два номера по-големи дрехи. Пак ще бъдеш слаба. Колкото и да се лишаваш, никога няма да станеш като Лили.

— Защо тя се държа така ужасно?

— Не зная — поръчвам си две диетични коли и салата с пиле на грил. — Но това е шанс за теб. Шанс за ново начало. Може би не е зле да прегледаш гардероба си. Ако продадеш част от него, ще припечелиш нещо. Обзалагам се, че чантата „Фенди“ би струвала най-малко двеста лири.

— Толкова е старомодна — казва със сериозен тон. — Бих могла да я продам.

— Може би и някои обувки от миналия сезон. И без това повече няма да ги носиш.

— Да — съгласява се замислено. — Добра идея.

— И ще се обадиш на родителите си — настоявам. — Ще ти намерим работа — изведнъж ми хрумва гениална мисъл. — Джанет, нали каза, че разбираш от история и керамика?

— Да. Но не ми се удава да правя съдове.

— А как си по история на изкуството?

— Имам отлична оценка — отвръща ми гордо. — Отличен на матурата. Аз! Представяш ли си?

— Добре. Може би нямаш талант да твориш, но е възможно работата ти да е свързана с изкуството. Какво ще кажеш за уредник в музей или нещо подобно?

— Мисля, че за това човек трябва да е завършил университет.

— Права си. Е, значи в областта на изкуството. След като говориш с родителите си, трябва да се обадиш и на Ед.

— Но не искам да му казвам. Ще загуби интерес към мен.

— Разбира се, че няма да стане така — уверявам я.

— Мислиш ли, че Лили е права? — пита тревожно. — Искам да кажа, той май наистина няма пари.

— Нали твърдеше, че парите не те интересуват?

— Така е, държа на него, не на парите му, много.

— Не е нужно мъжът да се грижи за теб — изтъквам предпазливо. — Можеш да се издържаш сама.

— На теб харесва ли ти да работиш? — пита ме подозрително.

— Харесваше ми — въздъхвам.



Когато се прибираме, Лили е излетяла някъде за вечерта. Оставила е на масата голяма купчина сметки, на които е написала с големи червени букви какво дължим ние. Написвам чек и го слагам на леглото й. В графата за забележки отбелязвам: „Последният наем на Джанет и Анна“, в случай че й хрумне да скрои някой номер.

Наистина не я разбирам. Защо е такава гаднярка? Сякаш с Джанет сме я зашлевили през лицето. Но само още месец и никога вече няма да я видим.

— Ще си легна рано — уведомява ме Джанет. — Ако нямаш нищо против.

За миг изпадам в паника. Иска ми се да я спра. Докато се грижа за нея, не ми остава време да мисля за себе си. Но не го правя.

— Добре. Почини си.

Сядам сама на дивана и се опитвам да си дам ясна сметка за положението.

Уволнена съм. Похарчих всичките си спестени пари. След дрехите чекът за наем ме довърши. Не мога да си намеря друга работа, защото където и да отида, сянката на Марк Суон тегне над мен. Освен това съм влюбена в мъж, който си има приятелка, много по-млада и по-хубава от мен.

А съм сгодена за милионер, готов да ми се посвети изцяло.

Поглеждам пръстена си. Красиво проблясва в здрача. Вдигам слушалката на телефона и набирам номера на Честър Хаус.

— Госпожице Анна, толкова се радвам да ви чуя — обажда се госпожа Милчън. — Но господин Чарлс не е тук. Днес следобед замина за Лондон. Може би е в апартамента си.

— Благодаря, госпожо Милчън.

Грабвам чантата си, слизам с асансьора, подобен на ковчег, и спирам такси. Когато се настанявам удобно на седалката, изведнъж се запитвам какво правя. Нямам работа, нито жилище, а сега ще остана и без мъж? Трябва да ме освидетелстват.

Не, не съм луда. Наясно съм какво трябва да направя. Разбира се, че Суон не ме желае, как съм могла да си въобразя подобно нещо дори за миг? А Чарлс има почти всичко, за което една жена би могла да мечтае: богат е, щедър, внимателен…

Но не го обичам. Сега, когато зная, че мога истински да обичам някого с цялото си сърце, предпочитам да бъда сама, отколкото да се задоволя с живот без любов.

Все пак е трудно. Усещам напиращи сълзи и напразно се опитвам да ги сдържа. На път съм изведнъж да сложа край на досегашния си начин на живот. Преди две седмици работех във филмовия бизнес, бях сгодена за милионер и живеех в апартамент с две приятелки. А сега ще се прибера при родителите си, останала без мъж, без работа и без пари. Какво имам? Нов грим, прическа и куп дрехи.

Интересното е, че колкото и повърхностно да звучи, много харесвам новата си външност. Не се чувствам груба и невзрачна. Може би благодарение на това събирам сили да отида при Чарлс, осъзнала, че нямам избор. Длъжна съм да го спра, преди да похарчи още пари за мен.

Искрено се надявам да го открия в дома му.

Плащам на шофьора и слизам на тротоара. Натискам бутона на домофона в хладната есенна вечер. Потръпвам, но не от студа.

— Да? — чувам гласа му.

— Здравей, аз съм — зъбите ми тракат. — Мога ли да се кача?

Настъпва мълчание и изведнъж осъзнавам, че той се досеща защо съм тук.

— Разбира се. Ела.



— Предполагам, че не мога да те разубедя — казва сковано, когато свършвам. Седи до мен на прекрасното канапе от деветнайсети век, без сълзи в очите или нещо подобно, но болката е изписана на лицето му.

Чувствам се ужасно. Свикнала съм мен да ме карат да страдам, а не аз да причинявам болка на някого. Особено на човек, който никога не ме е наранявал, а само се е опитвал да ми помага.

— Толкова съжалявам.

— Знаеш ли, той не е свободен.

Кимвам.

— Възможно е да останеш сама.

— Зная.

— И очевидно предпочиташ да нямаш никого до себе си, отколкото да живееш с мен — в очите му се появяват сълзи, но полага усилие да се държи като мъж и да ги потисне, а аз се преструвам, че не съм ги забелязала.

— Не е така — възразявам отчаяно. — Просто се заблуждавах, че мога да споделя живота си с човек, в когото не съм влюбена. Но не мога.

— Разбирам.

Явно нищо не разбира.

— Чарлс, жените винаги са те използвали. А ти си чудесен човек. Не заслужаваш да бъдеш използван заради парите и добротата ти. А точно това щеше да се получи, ако бях останала.

— Имаш пълното право да търсиш нещо по-добро — отвръща ми смело.

— Не по-добро, а просто различно. Слушай, не ти ли е хрумвало, че ти също заслужаваш нещо повече?

— Не искам друга, искам теб — заявява тихо.

— Не е така и това е проблемът. Дори не ме намираш за привлекателна. Не забеляза, когато си купих нови дрехи и се подстригах.