— Не се безпокой, все ще измислим нещо. Можеш да започнеш съвсем нова кариера. Обзалагам се, че ще постигнеш успех и ще спечелиш много пари.

— Наистина ли мислиш така?

— Убедена съм — уверявам я пряко това, което мисля наистина. — Колко пари имаш в момента?

— Не обичам да чета известията от банката.

— Може би трябва да започнеш. Донеси последните.

Джанет става малко неуверено, отива в стаята си и се връща с куп неотворени писма от „Барклис“.

— Кое е най-новото?

— Това.

— Добре, отвори го, за да видим какво пише.

Трескаво разкъсва плика.

— О, не е зле — казва изненадано. — Пет хиляди триста и осем лири и шейсет и два пенса.

Отдъхвам си.

— Е, ще изкараш, докато ти намерим нова работа.

— Какво означават буквите ОД до тази сума?

— Овърдрафт — отговарям. — Това ли пише?

— Да — отвръща уплашено.

— В такъв случай ти имаш пет хиляди дълг — обяснявам й внимателно. — Не се тревожи. Ще решим проблема.

— Как? — пита Джанет.

Нямам представа! Как би могла да погаси пет хиляди лири овърдрафт без работа и без перспективи? Но големите й кафяви очи ме гледат с надежда. Трябва да направя нещо…

— Да се обадим в банката — предлагам. — Поискай план за разсрочване на задължението. Мога да ти дам малък заем. За начало.

— Стига глупости, Анна — казва Джанет със съжаление. — Ти нямаш пари. Похарчи спестяванията си за онези дрехи.

— Не помниш ли, че бях получила увеличение? Останали са ми малко.

— Следващата седмица трябва да платим наема — напомня ми Джанет все така отчаяно. — Хрумна ми, че има нещо нередно, когато банкоматът изяде картата ми миналата седмица.

— Какво направи? — питам я ужасено. — Как живееш оттогава?

— С тези! — отвръща спокойно. Изважда от чантата си цяло тесте златни и платинени кредитни карти. — Страхотни са!

— Джанет! Имаш… най-малко петнайсет.

— О, да, но постъпвам отговорно — уверява ме. — Отварям писмата от банките.

— Това е добро начало — насърчавам я.

— Не съм изостанала с плащанията по никоя от тях — заявява гордо. — Ще ти покажа.

Отново отскача до стаята си и донася нова купчина писма. Наистина старателно е отворила всичките. Прочитам няколко известия.

— Повечето са на минимум — изтъквам.

— Тези трите са нови — показва златна „Виза“ и две платинени „Мастъркард“. — Дълго мога да разчитам на тях.

— Но по тази дължиш три хиляди и петстотин — посочвам клубна карта на „Арсенал“, а Джанет мрази футбола.

— Трябва да платя само двайсет и девет лири — казва весело. — Виждаш ли? Лесно е. Плащаш малка част.

Главоболието ми се връща.

— Значи правиш минимални вноски по всички карти и когато изчерпиш някоя, просто изваждаш нова?

— Изпращат ми нови, защото не изоставам — гордо отговаря Джанет.

— А плащаш минимума от… банката?

— Е, машината изяде картата ми — нацупва се тя. — Затова сега ще трябва да вземам аванси от новите карти, за да поддържам старите! Мога да карам така дълго време! Лимитът ми по тази е шест хиляди.

Когато проумявам какво означава това, в един миг на лудост изпитвам злорадство. Ужасно е, нали? Но доскоро се самосъжалявах, защото Джанет и Лили ходеха при най-добрите фризьори, в най-скъпите ресторанти и бутици, а аз не можех да си позволя тези неща. Сега разбирам, че не съм била единствена.

Чувствам се ужасно гузна заради тази мисъл. Горката Джанет, няма представа в какво положение е изпаднала.

— Би ли ми донесла калкулатора? — подава ми го и започвам да пресмятам. — Добре — казвам. — А сега ми дай портмонето си.

Пъхва го в ръката ми.

— Какво ще правиш?

Отнасям го в кухнята.

— Нищо — отвръщам и тършувам в чекмеджетата за ножици. — Ето ги.

— Нее! — изпищява Джанет.

Втурва се към мен, щом вижда, че започвам да нарязвам картите й. Но я отблъсвам.

— Какво правиш? — крещи тя. — Имам нужда от тях!

— Ще ти оставя тази — казвам. Подавам й златната „Виза“ с шест хиляди лимит.

— Защо го направи, по дяволите? — развиква се бясно. — Превъртяла ли си?

— Джанет — обяснявам й, — дължиш на кредитните компании общо двайсет и една хиляди лири.

Примигва.

— Минималните ти месечни погасителни вноски възлизат едва на около осемстотин.

— Значи след две години ще съм ги изплатила — възразява Джанет.

— Не. Толкова е лихвата. Главницата няма да намалее. Можеш да плащаш по осемстотин на месец цял живот и отново да дължиш същата сума.

— Но… но това е обир — плахо казва Джанет. — Тези хора са крадци.

— С дълга ти към банката стават двайсет и шест хиляди. Имаш седемстотин лири наем, така че всеки месец трябва да намираш по хиляда и петстотин след облагане с данъци, без разходите за сметки и храна.

— Но аз… не мога — едва продумва тя. Очите й са пълни със сълзи. — Не мога да повярвам, че това се случва точно на мен. За бога, Анна. Какво ще правя?

— Все още не зная — казвам. — Но ще измисля нещо.

По дяволите. Това поне ще отклони мислите ми от моето собствено страдание. Обвивам ръка около стройното й тяло и я притискам към себе си.



Правя каквото мога. Обаждам се в службата за подпомагане на хора с дългове, уреждам прехвърляне на паричните й задължения и план за погасяване. Обаждам се и в банката й. Няма да й отпускат повече овърдрафт, но поне няма да предявят съдебен иск.

— Все пак е някакво начало — опитвам се да я обнадеждено.

— Не, не е — готова е да рухне.

— Начало е — настоявам.

— А наемът? — пита нещастно. — Не мога да го плащам! Знаеш каква е Лили.

Да, зная.

— Можеш да се изнесеш от тук — предлагам. — Да си намериш по-евтина квартира.

— Но няма да живея с вас двете — изтъква Джанет. — Вие сте мои приятелки. А и тук е Зона 1.

— Мисля, че не можеш повече да живееш в Зона 1 — казвам тактично аз. — Трябва да се преместиш някъде, където наемите са по-ниски. Може би в стая от апартамент в Зона 4. Ще прегледаме обявите и…

— Господи — отново заридава Джанет. — Гаджето ми ме заряза, защото съм твърде стара и дебела, а сега никога вече няма да печеля пари и ще трябва да живея в някаква дупка!

— Ще ти намерим работа — уверявам я. — Нека помисля. Можем да поискаме заем от родителите ти. За няколко месеца.

— Скарах се с мама — споделя. — Не харесваше Джино.

— Виждаш ли? Майка ти е страхотен човек. Защо не й се обадиш?

— Ще изглеждам като провалила се глупачка — казва Джанет. — Татко не одобряваше идеята да стана модел. Сега ще се окаже прав.

— Просто им се обади — подканвам я. — И не се тревожи за нищо. Ще се справим.

— Знаеш ли, Анна, ти си невероятна — гледа ме замислено. — Иска ми се да бях като теб.

На нея й се искало да бъде като мен? Ще умра от смях.

— Но ти си толкова хубава — напомням й с тъга.

— Напоследък и ти изглеждаш доста добре — изтъква тя. — Освен това си толкова умна и забавна, всички те харесват.

— Теб също. Зная, че направи чудеса с мен. Затова сега изглеждам така — казвам с благодарност. — Но винаги съм мечтала да приличам на теб.

— Не разбираш — възразява Джанет. — Всяка умна жена, която изкарва пари, може да стане красива. Но ако си красива, без да си умна, не можеш да постигнеш нищо.



Лили се прибира в три следобед след успешна фотосесия за „Къмпани“, в добро настроение е, защото от цялата група са се спрели именно на нея за самостоятелни снимки. Ще ми се да можех да кажа, че проявява съчувствие. Но ми се иска и да можех да правя шпагат. Точно сега и двете неща ми се струват еднакво невъзможни.

— Не разбирам — заявява с гримаса на престорена загриженост. — Защо Марсел е казал, че причината е само възрастта ти? Не спомена ли за проблемите ти с излишните килограми? Би могла да пробваш в агенциите за по-възрастни модели. Но и там има голяма конкуренция, нали? На твое място не бих хранила надежди да ме приемат. Може би, ако минеш на строг пост за две седмици… Мислила ли си за пластична операция?

— Лили, престани — казвам й тихо.

— О, ти не знаеш нищо за света на моделите. Нали, Джанет? Единственото важно нещо в него е красотата. Типът красота, който се търси — продължава безмилостно и поглежда порцеланово гладкото си лице в огледалото в хола. — Необходими са големи усилия, за да поддържаш свежестта си. Джанет си позволи да се отпусне, така че това се очакваше.

— Предупреждавам те — намесвам се отново.

— И ти имаш известна вина, Анна — укорително се обръща към мен тя. — Влияеш зле на Джанет. Караш я да яде чипс и шоколад. Хващала съм ви да пиете алкохол. Ти я дръпна надолу.

— Ти си откачалка — прекъсвам я.

— О, нима? А мъжете? Насърчаваш я да излиза с онзи неудачник Ед.

— Не е неудачник! — яростно го защитава Джанет.

— Той няма пари! — не спира Лили. — А сега, след като загуби работата си, кой ще се грижи за теб? Кажи де!

— Може и сама да се грижи за себе си.

— Никоя агенция няма да й предложи работа, Анна — натъртва умишлено. — Твърде късно е за нея. Позволи ми да й намеря някого, който ще я измъкне. Вече ходя с Хари, така че какво ще кажеш да те запозная с Клод Рание? Може би ще прояви интерес.

Джанет пребледнява.

— Но тя не проявява — заявявам троснато.

— Няма голям избор — настоява Лили. — Няма твоя късмет да се омъжи за милионер. Всичко струва пари — наемът, поддържането на външния вид. Човек не може винаги да изглежда добре без някои неща — добавя тя, загледана в маникюра си. — Красивото момиче е като расов състезателен кон. Добрата форма изисква пари.

— Така е — съгласява се Джанет и ме поглежда виновно. — Затова трябваше да си купувам всички онези неща, да се появявам на подходящите места… Нали разбираш?

— Имиджът е всичко — отчетливо произнася Лили.

— Джанет ще се изнесе от тук — уведомявам я. — Има финансови проблеми и не може повече да плаща наема.