Кити приключва разговора, влиза в офиса и затваря вратата с трясък. Като вярно пале, Джон я поглежда с възхищение. Днес има вид на ултрамодерна кучка. Първо, жълт костюм „Долче“ с вензел DG на копчетата. Второ, продълговата чанта „Луи Вутон“ в пролетен цвят. Трето, пръстен с голям яркожълт диамант, който блести ослепително. Косите й са прихванати в неизменната френска прическа, може би за да се виждат малките двукаратови диаманти на обиците й.

Кити държи на марката. Ако не е очевидно чии модели носи, защо да си прави труда да се издокарва?

— Тук ще настъпят известни промени — тържествено заявява тя.

Изпадам в паника. Ще ме уволни.

— Ще си поставим по-високи цели. На всяка цена трябва да открием онзи ключов проект, който ще ни даде тласък.

Господи, говори като Майк.

— Някой трябва да изпревари всички други в „Уининг“ и възнамерявам този някой да бъде екипът на Кити Симпсън — казва тя. — Жизненоважно е да бъдем забелязани.

— Напълно съм съгласен — подмазва се Джон. — Притежаваш страхотен усет, Кити.

Удостоява го с хладна усмивка.

— Да — продължава да разсъждава на глас. — Трябва да бъде усет на целия екип, подходът на отбора „Кити Симпсън“ — описва кръг във въздуха с ръка и диамантът на пръстена й заблестява. — Като моя запазена марка!

— Искаш да кажеш, като наша запазена марка — чаровно се усмихва Шарън.

Кити присвива очи. Мрази Шарън, което е глупаво. Шарън не може да я изненада с нищо. Човек знае точно какво да очаква от нея в офиса.

— Можем да започнем с общите усилия на екипа, като донесеш на всички ни кафе — срязва я тя. — Изглежда, много те бива за това.

— Разбира се — любезно казва Шарън. — Особено ще се постарая, докато приготвям твоето.

Очевидният подтекст е: „Ще се изплюя в него“.

— Всъщност защо не отидеш ти, Анна? — размисля Кити след секунда.

— За мен капучино — казва Шарън с широка усмивка. — С обезмаслено мляко.

— А за мен индийски чай — обажда се Джон, загледан в Кити с обожание. — За енергия! Изглежда, ще ми бъде нужна.

— Вече знаеш как обичам кафето — нехайно казва Кити. — Еспресо. Двойно. С парченце лимонова кора.

Мрачно излизам. Фактът, че имаме кухня в офиса, ясно говори за доброто състояние на продуцентската ни къща. Ако бъда уволнена като асистент по подбор на сценарии, винаги мога да си намеря работа в някое от кокетните кафенета в Сохо. Разбира се, Кити е сигурна, че аз няма да се изплюя в кафето й. Убедила се е, че не съм способна.

Заставам пред машините, разбърквам млякото, за да се получи пяна, и отрязвам парченце кора от пресен лимон. Дори поръсвам малко какао в чашата на Шарън. Зная, че е прекалено мило от моя страна, но не мога да постъпя другояче. Предполагам, че това има нещо общо с грозотата. Понякога хубавите момичета са добри, но не е задължително да бъдат такива. Достатъчно е да развеят коси и да се усмихнат, за да очароват всички, и мъже, и жени. Невзрачните не могат да си позволят нелюбезно държане. Винаги трябва да бъдем мили и приветливи.

Подреждам всичко върху поднос и се отправям обратно към офиса на Кити. Изведнъж изневиделица изниква Роб Станфорд и препречва пътя ми.

— Пак ли ти носиш кафето? — пита ме с ужасния си превзет говор. Обзалагам се, че е усвоен съзнателно. Навярно майка му е светска дама. — Адски много те товарят.

— Подносът тежи, така че по-добре да побързам.

— Майк е любопитен да узнае за какво е това „строго секретно“ съвещание — настоява Роб.

Побиват ме тръпки от отвращение.

— Нима? — и аз го владея този тон.

Роб стиска устни.

— Всички сме в един и същ екип, нали знаеш — просъсква. — От известно време Майк смята, че ти не си подходяща за работа в екип, Анна. Наистина.

— Щом иска да знае за какво е съвещанието, защо не попита Кити?

— Аз питам теб — продължава да упорства Роб.

— Не мога да ти кажа.

Това е самата истина, нямам и най-малка представа.

— Хм — изсумтява. — Ще го запомня, да знаеш.

— Аз пък няма — отвръщам. — Чао, Роб.

Преминавам край него с тежкия поднос в ръце с пъргавина, която би ми донесла успех в новата ми работа като сервитьорка в кафене.

Кити ме стрелва с поглед, когато влизам. Нетърпеливо почуква с химикалката си по бюрото. Струва ми се, че няма нужда от нова доза кофеин.

— Загуби ли се? — пита ме злобно.

— Не, Роб Станфорд ме спря — отговарям невинно. — Започна да разпитва за какво е съвещанието.

— Така значи — мрачно просъсква Кити. Очите й, очертани с черен молив, поглеждат и трима ни. — За да каже на Майк Уотсън, без съмнение. Новината, която ще ви съобщя, трябва да си остане между членовете на този екип. Разбрано?

— Разбира се! — заявява Джон. — Никога не бих предал доверието ти, Кити. Надявам се, знаеш, че…

Махва с кървавочервения си маникюр и го прекъсва:

— Анна?

— Добре — свивам рамене. И без това не понасям Майк.

Тя приковава поглед в Шарън.

— Ако изтече информация, Шарън, ще зная, че вината е твоя. Трябва да остане абсолютно поверително.

— Е, добре — казва Шарън с неохота.

Кити бавно отпива глътка кафе, само за да нажежи напрежението.

— Тази компания ще бъде купена — казва най-после. — Моят източник е разбрал, че е проявен интерес както от Ню Йорк, така и от Ел Ей. Сериозни играчи. Искат да превземат проектите ни, хората ни и потенциала ни.

— Някой от Ел Ей? — пита Шарън и очите й засияват. В главата й танцуват видения как някой ще я открие.

— Разбира се, който реши да наддава, ще направи подробно проучване за „Уининг“ — строго казва Кити. — Ще търси нов, свеж подход. Ще се освободи от излишната плява.

— Ще отсее само най-доброто — добавя Джон с възхищение.

— Аз… ние няма да допуснем да ни изхвърлят. Искам обещаващ проект. Нещо мащабно и амбициозно, бъдещ хит, който да представя — казва Кити. — Намерете ми достоен сценарий. Искам да засенча Хю. Или Катрин. И дори Джуд. Искам да надскоча…

— Колегите? — пита Шарън.

— Конкурентите ми! — сопва се Кити. — Знаеш, че първото, което прави новото ръководство на една компания, е да уволнява, нали, Шарън? Тези, които не се представят добре и отзивите, за чиято работата са лоши.

Шарън сухо преглъща.

— Попаднахте ли на нещо сред сценариите, които прочетохте през уикенда?

Всички поклащаме глави.

— Нищо? — Кити изглежда силно разочарована. — Не желая да чувам това. Къде са рецензиите ви?

Джон и Шарън глуповато ококорват очи.

— Написах една страница бележки — запелтечва Джон.

— За двадесет сценария?

— Не заслужаваха повече внимание, Кити, уверявам те — оправдава се той.

Тя въздъхва.

— Остави ги на бюрото ми. Шарън?

Тя се изчервява.

— Водила съм записките си главно наум…

— Искаш да кажеш, че изобщо не си чела сценарии — заключава Кити. — Само заемаш място тук. Най-добре веднага се залавяй за работа, Шарън. Иначе дори няма да дочакаш новия собственик.

— Добре — покорно казва Шарън.

— Анна?

— Нямаше нищо ценно — отвръщам. — Но написах по две страници за всеки сценарий. Ще ти ги донеса.

— Не, за бога — отсича Кити, загубила интерес. — Много тъпо. Намери ми нещо, Анна. Намерете нещо. Първият ще получи награда.

За първи път през този ден долавям нещо необичайно. Лъч надежда. Това е.

— Каква награда? — питам, стараейки се да прозвучи съвсем нехайно.

— Крачка напред в кариерата — казва Кити с най-сериозния си тон. — Шанс за голям пробив.

О! Защо не?

„Не е невъзможно“, мисля си, докато си седя на бюрото. Бих могла да бъда асистент-продуцентът, който ще намери този единствен бисер и ще го лансира. Кити ме подкрепя и заедно започваме да вземаме участие в обсъжданията за нови продукции, на които, естествено, говоря толкова красноречиво и разпалено, че убеждавам всички да прегърнат проекта ми. Назначават Кити за вицепрезидент на продуцентския отдел, а аз заемам мястото й на изпълнителен продуцент. С преместване в Лос Анджелис. Подбирам свои асистенти и се настанявам в луксозен апартамент в кооперация с охранителна система, старателно окосени тревни площи, плувен басейн…

Е, може и без басейн. Не съм натъпквала шкембето си в бански костюм, откакто бях на четиринадесет и плуването беше задължително. Но не бих се отказала от хубава кола. Кабриолет. Не се и съмнявам, че тогава Брайън с удоволствие би излизал с мен.

Хвърлям поглед към Шарън и Джон. Вече са отскочили да вземат папките си. Шарън е домъкнала повече сценарии от обикновено. И двамата са струпали пред себе си големи купчини и старателно ги преглеждат.

Телефонът ми звънва.

— Ало — Кити е. — Ела пак при мен.

— Всички ли да дойдем?

— Да съм казала всички? Само ти. Веднага — повтаря раздразнително. — Без да те видят.

Господи, днес е вълнуващ ден. Почти като на Уолстрийт. Пъргаво ставам и отивам до кухнята за чинийка бисквити. Нисковъглехидратни, с овесени ядки, любимите на Кити. Според мен се заблуждава, че са диетични. Как е възможно бисквити да бъдат с ниско съдържание на въглехидрати?

Промъквам се обратно към офиса й с подноса в ръце за претекст, но нито Шарън, нито Джон ме поглеждат. И двамата са непривично съсредоточени върху задачата наистина да четат.

Затварям вратата след себе си и сядам на дивана.

— Разполагай се — казва Кити.

— О, благодаря — отговарям. — Бисквитка?

— Какво? Не съм те молила да ми носиш бисквити.

— Не ми хрумна друг повод — обяснявам аз.

— Аха. Много хитро. Не, благодаря. Внимавам за фигурата си — добавя многозначително. Ясно намеква, че свободно падащата ми пола не може да заблуди никого, нито пък широките ръкави на ризата, които прикриват тлъстините по ръцете ми. — Анна, ти си единствената, на която разчитам и имам пълно доверие.

Това е новина.

— Така ли? — питам с надежда.

— О, разбира се. Ти си дясната ми ръка — потвърждава Кити. — И държа да споделя най-сочното парче от пая с теб.