Разпервам леко пръсти и се подпирам на бюрото му. За да успокоя треперещите си колене.

— Почакайте секунда — нарежда строго мъжът, обръща се с гръб към мен и набира някого по телефона.

— Мишел каза да се качите — промърморва, явно разочарован.

За разлика от мен. Втурвам се в асансьора и докато се издигам към главния етаж, дълбоко си поемам дъх за кураж. Там е персоналът му, може би има среща с някого, там е и Мишел. Не искам да го изложа, като нахълтам и прекъсна работата му, сякаш съм обезумяла влюбена истеричка.

Вратите на асансьора изсъскват и се отварят.

Мишел седи там, облечена в черно както винаги, този път с доста секси блуза с овално деколте.

— Анна — посреща ме хладно, — изненадана съм да те видя. Каква е тази работа с „Майката на булката“, да не би отново да са те назначили?

— О, това ли? Беше просто номер, за да накарам охраната да ме пусне.

— Какво търсиш тук? — любопитства тя.

— Трябва да се видя с Марк — очите ми искрят. — Просто… трябва да се видя с него.

Мишел мълчи известно време.

— По работа ли?

— Не, няма нищо общо с работата — признавам. — Трябва да му кажа нещо, нещо лично. Тук ли е?

Присвива очи и подозрително се вглежда в мен.

— Не, няма го, но скоро трябва да се върне. Ще го почакаш ли?

— О, разбира се. Благодаря ти — заявявам прочувствено. Сядам и вземам списание.

— Нещо във връзка с… любовния ти живот ли? — нехайно пита Мишел.

Усмихвам й се, опитвайки се да я предразположа.

— Да, позна.

— Е… — заглежда ноктите на ръцете си, а после отвръща на усмивката ми, но изразът на очите й остава хладен. — … сигурно ще се зарадва да чуе, че всичко между теб и годеникът ти върви по вода.

— Всъщност…

— Защото и ние сме много щастливи — добавя, като ме гледа право в очите.

— Какво?

— И ние сме много щастливи, откакто започнахме да излизаме заедно.

Зяпвам.

— Какво? Ти и Марк?

— Да — тържествувайки потвърждава Мишел. — Аз и Марк.

— Това явно е отскоро…

— Веднъж ме покани и открихме, че имаме много общи неща. Аз също искам да стана режисьор. Работим заедно. Марк харесва красиви жени — намекът е недвусмислен. — Стройни и стегнати. Покани ме, докато тренирахме във фитнес залата. Мислех, че ме чака само защото сме колеги. Нали го знаеш Марк… — подчертава многозначително. — Обича жените, винаги се сближава с тези, с които работи.

Оставям списанието. Цялата треперя. Опитвам се да се овладея. Но не смея да проговоря, защото гласът ми ще затрепти, и това няма да й убегне.

— Той каза, че те харесва, Анна, истински те харесва — не спира Мишел. — Трябва да излезем заедно някога. Да се опознаем. Може би да обменим идеи за сватбите си.

— Предложил ти е… да се омъжиш за него?

— Все още не, но мисля, че ще го направи. Да стискаме палци, а?

„О, да, да стискаме палци“.

— Знаеш ли — едва успявам да промълвя, — най-добре е да тръгвам. Само… предай му много поздрави и… да ми съобщи адрес, на който да му изпратя покана за сватбата.

— Можеш да я изпратиш в Нотинг Хил — казва Мишел с крокодилска усмивка. — Много мило от твоя страна. С радост ще дойдем.

Тринадесета глава

Не зная как намирам сили да се прибера у дома, но все пак успявам. Качвам се в метрото като зомби. Чувствам се ограбена, измамена като пълна глупачка. Разбира се, че съм се самозаблуждавала за него. Какво съм си мислила? Естествено, че Марк Суон би предпочел момиче като Мишел, толкова е стройна, симпатична, млада и стегната, а и споделя интереса му към скапаната кинорежисура.

„Поне нищо не губя“, мисля си. Не съм казала нито на Чарлс, нито на Марк. Все още мога да се омъжа, да не бъда сама в живота, да живея в Честър Хаус…

Отварям вратата. И застивам.

Джанет лежи на дивана и се тресе от ридания. До нея се мъдри голяма бутилка джин. Изглежда така, сякаш вече е изпила четвърт от съдържанието й. Миризмата на алкохол ме удря като юмрук в лицето и в съчетание с моя махмурлук ме кара да чувствам световъртеж, но не обръщам внимание на това. Втурвам се към нея и я сграбчвам в прегръдка.

— Какво се е случило?

— Обадиха шше от агеншшията — отговаря. — Вече не ме ишшкат.

Избухва в нова серия ридания.

— Стой тук — вземам бутилката и изливам останалия джин в мивката.

Излизам и купувам от магазин „Буутс“ отсрещна толкова шишета пресен портокалов сок, колкото мога да нося. Джанет го обожава. Взимам и сандвичи „Шейпърс“, газирана напитка от бъз, минерална вода и масло за вана (лавандулово, за успокояване на нервите). Хуквам обратно към апартамента. Докато се качвам по стълбите, осъзнавам, че вземам по две стъпала наведнъж, а дори не съм задъхана. Може би съм станала по-издръжлива? Но защо мисля за себе си?

Откривам Джанет точно там, където я оставих. Слагам малко лед във висока чаша и наливам от газираното.

— Изпий това — настоявам.

Отпива глътка и побутва чашата.

— Шшладко е, не мога да го пия — хленчи тя. — Дебела шшъм! Жжатова ме уволниха. Дебела и шштара, никой не ме ишшка!

— Диетично е — уверявам я. — Няма никакви калории. Погледни! — побутвам бутилката под носа й. — А сега пий!

Покорно изгълтва всичко. Карам я да изпие четири големи чаши вода, докато накрая започва да мърмори, че не може повече.

— Тогава портокалов сок — умолявам я, развъртам капачката на едно пластмасово шише и го завирам под носа й, за да усети примамливия аромат.

— Тука има дошшта калории — заявява компетентно.

— Само няколко и много витамин С.? От него кожата става гладка, а очите заблестяват. Научно доказано е.

— Такааа ли? — провлачено пита Джанет.

— Да, освен това премахва бръчки и… лунички — измислям си. Джанет мрази ситните петънца, които понякога се появяват по носа й.

Успявам да я накарам да изпие почти цялата бутилка сок, аз изгълтвам останалия. Изяжда два нискокалорични сандвича със скариди и най-сетне се поуспокоява. Водата помага, вече не е толкова пияна. Но все още изглежда ужасно съкрушена.

— Е — подканвам я, — разкажи ми какво стана.

— Обадих се на Марсел за онези снимки — подхваща с насълзени очи. — Рано сутринта. Бях съвсем готова. Никога не закъснявам, винаги съм била сериозна, нали знаеш? За разлика от някои други.

— За кого щяха да бъдат?

— „Харпърс енд Куийн“. Първата ми значима изява от доста време насам. Но когато позвъних, Марсел каза, че са предпочели друго момиче — Лора Бойнтън. Знаеш ли коя е? — пита отчаяно. — Онази със стройното атлетично тяло и късо подстриганите кестеняви коси. На деветнайсет е. В момента е много нашумяла.

— Все пак става дума само за една фотосесия — изтъквам със съчувствие.

— И аз си казах същото — да гледам положително на нещата — разказва Джанет с тъга. — „Всяко зло за добро“. Подражавах на идола си, Джей-Ло. Не я познавам лично, но чувствам духовна близост с нея. Как би постъпила Джей-Ло? Това е мотото на Джей-Ми.

— Хм, да.

— Но Марсел каза: „Трябва да поговорим сериозно, Джей-Ми“ — продължава, хлипайки. — Увери ме, че съм много красива, но точно сега нуждите на пазара били… различни… търсели се друг тип модели… и не можел повече да ми урежда ангажименти.

— Какво му отговори?

— Че може би някой друг от агенцията ще ме поеме. Но той каза, че говори от името на цялата агенция. Имали нова политика и щели да представляват момичета над двайсет и три години само ако са изключителни.

— О, Джанет… — прегръщам я.

— Каза, че досега ме държали на доизживяване. Било време да помисля за край на кариерата си. Или да се обърна към специализираните агенции за по-възрастни модели — проплаква тя. — Беше толкова унизително.

— Но… защо не направиш точно това? Има агенции, които работят с жени над трийсетте, нали? А ти дори нямаш толкова.

— Скоро ще ги навърша — мрачно казва Джанет. — Трийсет. Представяш ли си?

— Не са осемдесет.

— Все едно. Ако се свържа с някоя от онези агенции, ще се снимам с бабешки поли и блузи с високи яки за каталозите на „Ю Кей Фешънс“!

Избухва в плач.

Подавам й пакет носни кърпички.

— Стига — настоявам в една от десетсекундните паузи между риданията й. — Погледни се в огледалото, Джанет, толкова си красива!

— Не съм.

— Напротив — уверявам я. — Невероятно красива си. Какво от това, че вече не те приемат за модел?

— Ще остана на улицата. Ще гладувам. Няма благотворителни организации за подпомагане на застаряващи модели — добавя жално.

— Не мисля, че на двайсет и осем години човек трябва да се обърне към „Помощ за възрастните“.

— Бих могла да се омъжа. Мислиш ли, че Ед ще продължи да се интересува от мен? — пита с надежда. — Когато узнае, че вече не съм модел?

— Разбира се, но на твое място не бих настоявала за брак — казвам припряно.

— Защо? — недоумява тя.

— Ами, защото се познавате едва от месец.

— О, да, така е — признава отчаяно и отново се прегърбва.

— Но защо това да е единственият ти избор? — питам я. — Ти си умно момиче. Имаш характер. Защо мислиш, че не би могла да се занимаваш с нищо друго?

Джанет въздъхва.

— Защото никога не съм вършила друго.

— Имаш ли някаква специалност?

— А… — сякаш извиква далечен спомен в паметта си. — Имам диплома за средно образование с девет оценки и две матури.

— Това е чудесно! — заявявам въодушевено. — По какво бяха матурите?

— Керамика и история на изкуството.

— Добре — започвам предпазливо. Очевидно не може да става въпрос за кариера като преподавател по английски език или служител в международна търговска банка. — Добра ли си по керамика?

— Не — отговаря Джанет и от очите й отново потичат сълзи. — Получих четворка. Провалих се на практическия изпит, съдовете ми станаха криви. Опитах се да излъжа, че имам концепция, но заключението бе, че не съм се справила.