— Здравейте, вие двамата — замърква. — Прибираш се след любовна нощ, а? Завиждам ти, Анна.

Усмихва се. Зная, че ми завижда.

— Ела да поседнеш до мен, Чарлс — предлага и потупва по дивана. — Анна ще дойде след малко.

Той ме поглежда уплашено, но кимвам с усмивка.

— Влизам под душа!

Лили сякаш не ме чува, съсредоточена да омайва годеника ми с целия си чар.

— Кажи ми нещо повече за Хенри — настоява тя. — Семейството му е много богато, нали? Прочутите Марш?

— О, да — потвърждава Чарлс и виждам как лицето й засиява от задоволство. — Хариет и Фред Марш имат завидно състояние, но синът им не е разглезен.

— О, не — задъхано казва Лили, когато грабвам дрехите и кърпата си, — това не ме безпокои. Не бих имала нищо против…

„Би трябвало да се ядосам — мисля си, докато бързо се насапунисвам и изплаквам само за да се почувствам чиста и да се освободя от неприятните спомени от снощи. Но не изпитвам раздразнение. Само въздишам: Горката Лили.“

След малко ще бъда обградена от вниманието на Чарлс и няма да имам време да размишлявам за нея и психичните й проблеми. Избърсвам се, влизам в стаята си с размери на килер и избирам друг тоалет, одобрен от Джанет. Бяла пола в комбинация с кремава памучна блуза на червени фигури с къси ръкави и заоблено деколте, бежови чехли и чанта. Много стилно. Бързо слагам грим и съм готова. Въпреки мокрите си коси, изглеждам чудесно.

— Ето ме — излизам от спалнята и се завъртам пред Чарлс, но той продължава да седи като хипнотизиран и да зяпа Лили.

— О! Добре — казва, когато най-сетне откъсва поглед от нея. Не обръща особено внимание на тоалета ми. — Щом си готова, да тръгваме.



Доволна съм, когато най-сетне свиваме по дългата, стръмна алея към Честър Хаус. Първо, защото ми се ходи до тоалетната и чувствам болезнена нужда да изпъна краката си. Второ, защото през целия път Чарлс не престана да прави задълбочен анализ на отминалия тържествен годеж и педантично да обмисля подробностите около предстоящата сватба. Списъци на гостите, разпределение на местата по масите, различни стилове музика… Умело прикривам отегчения си израз зад големи слънчеви очила „Рей-Бан“. От време на време кимам и промърморвам: „Ммм“, или задавам достатъчно въпроси, за да покажа, че слушам. Но истината е, че просто съзерцавам великолепния английски пейзаж край нас. И се опитвам да не мисля за Марк Суон.

Чувствам се като обречена.

Сцената се разиграва отново и отново в съзнанието ми, сякаш пренавивам кинолента. Ръката, обхванала китката ми. Строгите му черти, неустоимите устни и очите, които ме гледаха напрегнато. Враждебността му към Чарлс.

Но не. Няма начин да е това. Ако имаше да ми казва нещо, възможностите бяха предостатъчно…

Впрочем какво би искал да ми каже?

„Опомни се, Анна — казвам си решително, когато Чарлс паркира колата. — Безсмислено е да се надяваш“.

— Стигнахме — обявява той.

Поглеждам великолепните старинни каменни зидове на Честър Хаус. Къщата на мечтите. Винаги съм си казвала, че ще си купя точно такава, ако спечеля от лотарията. Два пъти. Една печалба не би била достатъчна.

— Не е лошо място за сватба — гордо изтъква Чарлс, — нали?

С възхищение оглеждам наоколо.

— Никак не е зле — отговарям.

Достолепната домашна помощница госпожа Милчън ни сервира чай и вкусни кифлички, приготвени от самата нея.

— Радвам се да видя младата дама тук, господин Чарлс — казва с топлота. — Много ми е приятно, госпожице.

— Наричайте ме Анна, ако обичате — казвам, ужасно смутена.

— Добре, госпожице Анна — засиява. — Отдавна говоря, че е крайно време господин Чарлс да си намери подходяща дама, нали, господин Чарлс?

— Да, госпожо Милчън — весело потвърждава той.

Тя го прегръща сърдечно, а аз й се усмихвам леко. Икономът и прословутият камериер-бандит с вид на човек, който би схрускал някое кученце сурово за закуска, изглеждат също толкова доволни. Чарлс се държи непринудено с тях и те явно го харесват.

„Голям добряк е“, мисля си. Вече напълно разбирам причината за ужасното му държане първата вечер у Ванна. Често е бил използван от жените. Липсва му самоуважение. Хей, не го упреквам. Истина е, че понякога постъпваме жестоко с мъжете. Въобразяваме си, че можем да ги разиграваме, защото се интересуват само от едно, нали? Но макар да се твърди обратното, и те имат чувства. А чувствата на Чарлс неведнъж са били наранявани.

Стиска ръката ми, отново ме гледа с обич и благодарност, а около сърцето ми сякаш се затяга обръч. „Опомни се, Анна“.

— Да отидем в синята приемна, част от нещата са там.

— Синята приемна? — питам шеговито. — Да не би да има и друга?

— Три са — отвръща ми сериозно. — И две всекидневни.

— Добре.

— И зимна градина.

— Чудесно.

— И музикален салон.

— Великолепно.

— Мога да ти покажа двете библиотеки, ако искаш, а после и кабинетите. Все още не си разгледала цялата къща, нали, скъпа? Нека те разведа из нея.

— Не, не — поклащам глава. — Да прегледаме нещата за сватбата. Нямам търпение да ги видя — какво друго да кажа?

— Добре — засиява той.

Оттегляме се в споменатата приемна, която наистина е боядисана в нежно небесносиньо, завесите са кремави, както и персийските килими. На старинната дъбова масичка са разтворени десетина папки. Виждам диаграми и списъци, снимки от списания, гланцирани брошури.

— Чарлс! — възкликвам. — Колко време си отделил?

— О, по малко, когато съм свободен — отвръща скромно. — Какво ще кажеш да започнем с идеите за менюто? Или с цветята? Или да изберем шатра. Изрязах шест реклами. Да видим на кой модел ще се спреш. Ето ги.

Подава ми брошура, богато илюстрирана с големи снимки на приказни копринени палатки.

Сядам до него на дивана с небесносиня дамаска и се опитвам да направя избор. Честно казано, объркана съм. Той ми предлага всичко на света, като в приказка. Каляска с коне. Навсякъде купища бели и жълти цветя. Реки от шампанско. Шатра, на която би се възхитила дори Шехерезада, дансинг с чамов паркет. Диджей, група за популярни песни и струнен квартет. Сватбена рокля каквато си пожелая, тиара от „Баша Заржицка“, ръчно изработени копринени обувки, избродирани със златна нишка…

Всичко това би конкурирало по разточителство сватбата на принц Чарлс и лейди Ди или поне тази на Мадона и Гай Ричи. Всичко е като в мечтите ми.

Освен младоженецът.

Опитвам се да се измъкна, но той настоява да остана поне за обяд. Изтърпявам радостното суетене и цъкане с език на госпожа Милчън и упреците й, че не ядем достатъчно, и най-сетне успявам да убедя Чарлс да ме изпрати до гарата.

— Мога да те откарам обратно, скъпа, не би ме затруднило — уверява ме за милионен път.

— Няма нужда, обичам да пътувам с влак. А и не бива да губя ценното ти време за планиране.

— Права си — отстъпва накрая. — Трябва да свърша още толкова неща!

— Зная.

— Нали ще ми се обадиш скоро?

— Разбира се — целувам го по бузата и бързам към перона. Трябва да се отърва от него. Да поразмишлявам на спокойствие.

На гарата си купувам няколко списания. „Козмо“, „Къмпани“ и… „Хийт“. Грабвам и последното и…

Неизбежно си спомням за Марк Суон в магазина, когато хвана списанието, което се изплъзна от ръцете ми. Моята лекция за цигарите. Изражението, с което прие сценария.

После вълнението, което ме обзе, когато ми се обади в офиса на Кити.

И как го гледах на Парк Стрийт 47. Не можех да се съсредоточа върху това, което казваше, а зяпах устните му.

Кръчмата. Когато докосна ръката ми така… нежно.

Партито по случай годежа ми, когато единственото, което исках, бе… да ме целуне.

— Скъпа.

Примигвам. Касиерката ме гледа намръщено, а хората зад мен на опашката нервно тътрят крака.

— Извинявайте, отнесох се — изравям няколко банкноти от чантата си и търся убежище във влака.

„Безсмислено е да отричам — казвам си. — Влюбена съм в Марк Суон“. Трябва да се видя с него, да му разкрия чувствата си и… да кажа на Чарлс.

Потръпвам при тази мисъл. Иска ми се да заплача. Горкият Чарлс. Бих предпочела да отхапя ръката си, отколкото да му причиня това, но трябва да го направя. Не мога да се омъжа за него. Зная, че постъпих разумно и практично, като се съгласих. Зная, че той иска да се ожени за мен повече от всичко на света, че е чудесен човек и не заслужава да бъде наранен…

Но се налага да го направя.

Още днес. Не мога да се омъжа за него, защото искам да се омъжа за Марк Суон. И единствено това е от значение. Да, вероятно друга жена би се вслушала в гласа на разума, би се омъжила за подходящия човек, забравяйки за страстта, и би била щастлива. Всеки, който е учил история, знае как са се женили почти всички богати хора в Англия преди този век, нали?

Но аз не съм от разумните. Може би съм пълна откачалка. „Но това няма значение, няма значение“, мисля си на ръба на истерията. Обичам Марк, желая Марк.

Скачам в такси и давам на шофьора адреса на офиса му. Въпреки че съм ходила там само веднъж, помня точно къде се намира. Сърцето ми бие неудържимо, докато се придвижваме изнервящо бавно сред потока от коли. Сто пъти поглеждам лицето си в огледалото за обратно виждане и накрая шофьорът ми отправя забележка да не му преча. Говори ми като на луда. Всъщност може би наистина съм. Но поне съм луда с безупречен грим и вече напълно суха коса.

Не зная как да се изразя. Не зная какво е редно да направя, как да действам. Зная само, че го желая, и ще рискувам всичко, като му го кажа.

Уверено влизам през отворените врати на „Суон Лейк Фийчърс“. Едрият мъж на рецепцията се опитва да ме спре, но го обезоръжавам с поглед.

— Аз съм Анна Браун, от продуцентите на „Майката на булката“ — представям се важно. — Искам да се срещна с Марк.

— Имате ли уговорка? — пита администраторът.

— Не. Да! — поправям се бързо, когато виждам изражението му. — Отворена покана, Марк каза да намина, когато мога.