— Тогава защо все още си с увесен нос?

— Не можеш да превърнеш плашило в красавица.

— Господи! Явно наистина имаш проблеми. Ти не си плашило. Как можеш да мислиш така за себе си?

— Хората ме смятат за такова.

— Кои хора?

— Момчетата. Мъжете. Всъщност всички.

— О, моля те! — изрича Джанет саркастично. — Ти си момичето, което ще се омъжва за един от най-желаните ергени в Англия.

Иска ми се да излея душата си пред нея. Чарлс не ме харесва. Никой не ме харесва. Но си замълчавам. Зная, че не би било честно спрямо него, ако споделя това с някого. Но зная какво е истинското му мнение, нали? Онова, което каза за диетите ми и джогинга. С две думи, според него няма смисъл. Сигурна съм, че би сметнал това, което правим в момента, за безсмислено. Познавам Чарлс. Той е от мъжете, които са доволни, ако жената до тях е скромна и порядъчна. Навярно си ме представя с пола от вълнен плат и груби кафяви обувки. Като жена на средна възраст.

— Така е — потвърждавам. — Но нали знаеш, любовта е сляпа.

Джанет нацупва устни.

— Всъщност сляпата си ти. Хайде, пробвай първо това — подава ми един от панталоните, купени от „Зара“. — И това.

Семпъл пуловер от „Ейч енд Ем“. С неохота свалям халата и нахлузвам панталона. Точно по мярка ми е и поне е удобен. Но пуловерът…

— Не мога — поглеждам го жално. — Защо избра този? Прилепнал е и е с V-образно деколте.

— Точно затова.

— Ще подчертава гърдите ми.

— Именно — тържествува Джанет. — Хайде, облечи го!

Нахлузвам го. Все още не ми разрешава да се погледна в огледалото, явно не бърза да ми разкрие целия ужас.

— А сега аксесоарите — заявява Джанет. — Сложи това! — подава ми часовника с груба кожена каишка, който ми купи като подарък. — И това — (страхотната безбожно скъпа чанта „Коуч“). — Обуй тези.

Втренчвам поглед надолу.

— Какво е това?

— Обувки. Носят се на краката. Купих ти ги за подарък.

— Но… — боря се със себе си. — Джанет, всичко, което правиш, е чудесно, но просто не мога да ги обуя. Пазиш ли касовата бележка? Ще ги сменя за нещо хубаво, обещавам.

— Ще ги носиш! — настоява Джанет.

— Но те са с ток. С тънък ток!

— Е, и?

— Хм. Ами аз съм метър и седемдесет и осем, ако не си забелязала.

— И какво от това? Аз съм метър и шейсет и пет.

— Има доста голяма разлика.

— Анна — търпеливо ме увещава Джанет, — няма да се научиш да се харесваш, ако се опитваш да бъдеш като Лили.

Преглъщам с мъка.

— Знаеш, че не можеш да се смалиш. Няма смисъл винаги да носиш равни обувки и да ходиш приведена, за да изглеждаш по-ниска. О, не, не започвай да плачеш! — Джанет се втурва към мен с хартиена кърпичка в ръка. — Ако развалиш грима си и трудът ми отиде на вятъра, ще те убия.

— Съжалявам — хленча и подсмърчам.

— Токът е само три сантиметра, може би дори по-малко, но краката ти изглеждат… — отдръпва се и ме оглежда със задоволство. — Обърни се и погледни в огледалото. Ще видиш.

Обръщам се. И поглеждам. И примигвам.

Коя е тази жена? Зная, че съм аз, разбира се. Но сякаш е някаква непозната. Стойката ми не е изправена и самоуверена, нямам стройни бедра, красиви ръце и нежни пръсти… но в сравнение с часовника, силните ми закръглени китки изглеждат малки. Панталонът с ниска талия ми стои чудесно, смъква цели сантиметри от обиколката на ханша ми. А токчетата… принуждават ме да стоя по-изправена, а така изглеждам с около пет килограма по-слаба. Блузата прилепва към тялото ми. Гърдите ми са подчертани, но тя е плътна и не изглежда неприлично, а придава… женственост. Е, не би могла да ме направи нежна, но поне изглеждам женствена. И елегантна.

Затаявам дъх от радост.

— Не мога да повярвам. Харесвам се.

— Зная, че не можеш да повярваш — казва Джанет. — Винаги това е бил проблемът ти, Анна.

Отново се оглеждам. Истина е. Думите й са самата истина. Все още приличам на себе си, но вместо груба, изглеждам атлетична, вместо с гигантски ръст — просто висока, а вместо пълна — с пищни форми. Дори имам талия. Еластичният панталон прикрива корема ми. Гърдите ми са впечатляващо съблазнителни, а не безформени като на повлекана. Съразмерни са с тялото ми. Всичко се съчетава… съвършено.

— Стига си се перчила с този тоалет — тържествувайки, казва Джанет. — Свали го. Имаш толкова други неща за пробване.

Невероятно е. Почти всичко, което е купила, адски ми харесва. Скучните на пръв поглед дрехи сякаш оживяват, когато ги облека. Неутралните цветове са нежни, красиви и в чудесни съчетания. Представляват есенна фантазия от черно, кремаво, червено и бежово.

— Не си готова за шарки — отсича тя. — Старая се всичко да бъде семпло.

— Както кажеш — съгласявам се развълнувано.

— Възможни са безброй комбинации. Пробвай виненочервената пола с ботушите до коленете. И мрежестия чорапогащник.

— Не мога да нося… Добре, ще ги пробвам.

— А после черния кашмирен пуловер. Онзи белият, памучният, също става. А блузата с V-образно деколте си отива с кафявото яке.

Много е забавно. Когато ми показа мрежест чорапогащник, помислих, че е откачила, но за мое удивление се оказа, че ако се виждат само няколко сантиметра между горната част на прасеца и подгъва на полата, не е безвкусно, а изискано и дори малко в манхатънски стил. Разкриват краката ми, които не са лоши, и изглеждам секси. Имам вид на дама от филмовия бизнес.

Бих могла да застана пред всеки импресарио. Да вляза при Уилям Морис и…

Е, да не се увличаме. Но не мога да повярвам, че се чувствам така. Дрехите не са ефирни, екстравагантни и изрисувани със спрей като тези на Лили и все пак са женствени. Усещам прилив на увереност. Нима е възможно?

— Казах ти — напомня ми Джанет, сякаш прочела мислите ми. — Казах ти, че мога да променя живота ти. Зная, че за теб дрехите не са важни и смяташ хората, които им отдават прекалено голямо значение, за повърхностни, но винаги е от полза да изглеждаш добре. Много помага.

— Благодаря ти, Джанет! — прегръщам я. — Благодаря ти много. Нямаш представа какво означава това за мен.

— Винаги на твоите услуги — отвръща Джанет и мята прелестните си коси.

— Понякога имаш… хм… щури идеи — подхвърлям и я разсмивам.

Прекарвам целия следобед в пробване на новите си дрехи. Налага се Джанет да отскочи до агенцията си, а аз оставам в апартамента, свалям един тоалет и обличам друг, правя различни комбинации, сменям новите си евтини аксесоари. Всичко изглежда страхотно.

Зная, че не съм красавица, но се харесвам. Може би все пак има известна истина в теориите за характера. Както и да е, в страхотно настроение съм.

Слагам последната риза (бяла, копринена) обратно на закачалката в малката си стая (няма място за гардероб) и изваждам бележника си с адреси. Избирам няколко номера на продуцентски къщи, за които съм чувала, големи и с доста персонал, с надеждата да се намери някое свободно място. Отново поглеждам отражението си в огледалото, но нищо не се е променило. Все още изглеждам добре. Достатъчно добре, за да не се срамувам да ги посетя, казвам си.

Решително се отправям към бюрото, включвам лаптопа си и започвам да пиша. Сценарият сякаш се лее. Чувствам се толкова уверена, че нищо не може да ме спре. Пиша ли, пиша, докато пръстите ми се схващат, и най-сетне завършвам развръзката. Готова съм.

Кити и Ели да вървят по дяволите. „Както и Марк Суон“, добавям мислено в пристъп на гняв. Нямам нужда от никого от тях. Вече съм сценарист. Мога да се справя!

Вдигам слушалката. Поколебавам се само миг, преди да набера първия номер.



Телефонът звънва точно когато тръгвам към вратата.

— Браун — казвам троснато. Господи, това аз ли съм? Не е за вярване как малка промяна във външния вид може изцяло да преобрази човека.

— Анна? Ти ли си?

— Здравей, Чарлс, скъпи — добавям.

— Скъпа! — долавям задоволството в гласа му. — Сигурна ли си, че няма да каниш други гости?

— Какви гости?

— За годежа — отговаря ми търпеливо. — Тази вечер е, не помниш ли? У Ванна.

— О, да, да — направо бях забравила. — Зная. Няма други. Само Джанет и Лили.

— Не ми даде адреса на приятеля си Марк Суон.

Изпитвам перверзно облекчение.

— О, отказах се да го каня — казвам. — Вече не работим заедно.

— Но аз го открих — продължава Чарлс. — И го поканих.

Замълчавам.

— Какво ще кажеш?

— Добре — отвръщам, — но едва ли ще дойде.

— О, напротив, не се тревожи. Веднага прие поканата.

Нима?

— Това е чудесно — превъзнасям се престорено. — Нямам търпение да ви запозная. В колко часа започва тържеството?

— В седем — седем и половина, но ние трябва да бъдем там по-рано. Какво ще кажеш за шест и половина?

— Устройваме.

Ще бъда със зелената рокля, която си купих при първото излизане с Джанет, но на партито в Честър Хаус не облякох. „Кого го е грижа какво ще направи Марк Суон?“, си мисля. Имам хубава рокля. Ще изглеждам фантастично.

Поглеждам часовника си. Първото ми интервю е след двайсет минути, а половин час по-късно имам друго. Утре сутринта още едно. Удивително е с каква лекота успявам да убедя хората да ме приемат. Обадих се само в няколко големи продуцентски агенции, споменах, че съм написала сценарий и че съм работила с Марк Суон, и веднага ме поканиха!

Лесно е. От какво съм се притеснявала досега? Най-късно утре ще си намеря представител и ще започнат да ми звънят от Холивуд за сценария. Питам се колко ли ще получа за него?

— Трябва да затварям. Не искам да закъснея. Ще се видим довечера, скъпи — казвам.

„Няма да мисля за Марк Суон. Няма да мисля за Марк Суон“, повтарям си мислено като мантра, докато свивам към Сохо Скуеър. Разбира се, този метод непрекъснато ми напомня за него, така че се получава обратен ефект. Опитвам се да пречистя съзнанието си. И от това няма полза.