— Какво ще направиш по въпроса? — питам го, опомняйки се от моментната си разсеяност.

— Все още не съм измислил. Но ще си плати скъпо.

— Можеш ли да уредиш връщането ми на работа?

— Наистина ли съчини онези доклади?

— Да.

— Тогава едва ли ще успея. Явно просто са търсили повод, а ти си им го дала.

Страните ми пламват.

— Ти имаш влияние — изтъквам.

— Така е, но го използвам само когато е нужно.

— Мнооого смешно! — поемам си дъх. — Но аз нямам нужда от работа, нали?

— Доколкото разбирам, не.

— Нямам предвид Чарлс — изчервявам се. — Сценарият ми е почти готов. Нали ще го прочетеш и ще ми помогнеш да го лансирам?

— Ще го прочета — уверява ме Марк. — Но искрено се съмнявам, че е готов за представяне.

— Защо? Нали самият ти каза, че имам талант за сценарист?

— Може би. Но това е само първа чернова, Анна. Необходима е много работа, за да добие завършен вид. Не, няма да ти помогна да го лансираш.

— Защо? — усещам, че гласът ми става все по-писклив. Едва сдържам сълзите си. — Защо отказваш да ми помогнеш? Всеки би се вслушал в препоръките ти!

— Защото трябва да постигнеш успех сама — отвръща ми. — Мислех, че познаваш филмовия бизнес достатъчно добре. Не си въобразявай, че първият ти опит ще даде идеален резултат.

— Но аз мислех, че ще ме подкрепиш! — сопвам се.

— Не съм престанал да те подкрепям — заявява. — Просто не го разбираш.

Преглъщам с мъка.

— Е, добре — изричам сломена. — Добре. Все пак благодаря за помощта досега и за всичко.

— Трябва да затварям — разсеяно казва Суон. — Очаквам важно обаждане от киностудията. Ще се чуем отново, нали?

— Да — отговарям, но вече звучи сигнал „свободно“.

Джанет ме гледа от дивана.

— Е, не ти помогна много, а?

Избухвам в плач. Тя идва при мен и ме прегръща.

— Толкова е влиятелен — ридая на рамото й. — Може да ми помогне… но отказа. Каза, че не съм достатъчно добра… щом вече не работя там, сякаш е загубил вяра в мен…

— Сигурна съм, че си добра — уверява ме Джанет като вярна приятелка. — Обзалагам се, че сценарият ти е просто фантастичен.

— Няма да ми помогне да си намеря импресарио. А ми е нужен, за да продам сценария си. Не искам да разчитам на Чарлс, нали разбираш?

— Разбирам — казва тя със съчувствие.

— Край на кариерата ми. Никога няма да си намеря импресарио. Никой няма да се застъпи за мен.

— Защо? Нима сценарият ти не е добър?

— Не разбираш — хленча. — Сценарият е страхотен, но вече съм на трийсет и две, а често ме вземат за още по-стара. Сега се търсят млади сценаристи, които изглеждат шик. Стилно. Като теб — казвам отчаяно. — Нямам представителна външност. Дори с тази чудесна прическа.

Джанет се отдръпва назад и ми подава кърпичка. Послушно издухвам носа си.

— Имам план — думите й прозвучават като закана.

Поглеждам я скептично.

— Какво, мислиш, че жена с моята външност несъмнено е глупава? — пита раздразнително. — Ти също не си справедлива, знаеш ли!

— Зная. Извинявай.

— И моята кариера не върви идеално — признава, — затова действам. Обаждам се на агенции и редакции на списания, изпращам снимки. Зная в кои клубове да ходя, старая се да покажа на всички, че където е Джей-Ми, там е купонът!

— И какво постигаш?

Намръщва се леко.

— Е… това е само началото. Както и да е, и ти трябва да действаш. Кандидатствай за работа. Пиши писма. И трябва да изглеждаш подходящо.

— За последното нямам шанс — казвам мрачно.

— Напротив — възразява ми тържествувайки. — Имаш голям шанс. Забрави ли как те издокарах за партито?

— Беше много мило от твоя страна — признавам. — Но това е реалният живот. Не можеш да скриеш всичко в голям облак от тафта, докато крачиш по Дийн Стрийт в търсене на импресарио.

— Ха! — тросва се Джанет с презрение. — Нима мислиш, че се получава само с вечерен тоалет? Мога да ти намеря подходящи дрехи за всякакъв случай.

Изсумтявам.

— Наистина ли?

— Ти просто се обличаш неподходящо. Мога да ти помогна да изглеждаш шик — уверява ме тя. Щраква с пръсти. — Вече имаш хубава прическа.

Вярно е. Косата ми е запазила страхотната форма, която й придаде Паоло. Спомням си колко доволна се чувствах вечерта в Честър Хаус. Наистина бях почти хубава.

— Но дрехите са толкова скъпи — казвам аз. Иска ми се да вярвам в думите й, но… — Влизала ли си в „Мис Сиксти“? — магазинът се казва така, защото най-евтините тоалети в него струват шейсет лири.

Джанет повдига изписаните си вежди.

— Анна — казва търпеливо, — колко имаш в банковата си сметка?

Замислям се.

— Около хиляда и петстотин.

— Тогава да ги похарчим.

Зяпвам срещу нея.

— Полудяла ли си?

— А ти? — отвръща. — Може би си забравила, че ще се омъжваш за един от най-богатите мъже в Англия.

И двете поглеждаме пръстена ми.

— Нали искаш да си намериш нова работа? — направо ме притиска. — Искаш да имаш подобаващ вид за личност от филмовия бизнес!

Кимвам.

— Тогава не спори с Джей-Ми. Тръгвай с мен!

Мамка му. Защо не? Нямам по-добра идея.



Хващаме такси до Бонд Стрийт, личната Мека на Джанет. Пълно е със страхотни бутици за маркови дрехи и обувки, както и с онези кокетни магазинчета за скъпи сувенири, в които една ароматизирана свещ струва десет лири. Развълнувана е като дете в Дисниленд, подскача, вика „ох“ и „ах“ навсякъде и говори сякаш на себе си:

— Това ще ти стои чудесно… идеално е за покриване на раменете… кашмирена блуза с V-образно деколте, идеално… кожени поли, еластичен памук, ниска талия… червеното стои много елегантно в съчетание с кремаво. А това ново тъмносиньо…

— Но, Джанет — хленча аз, — погледни цените — вземам малко кашмирено парцалче, претендиращо да се нарича пуловер. За кого? За куклата Барби? — Това струва триста и осемдесет. А тези обувки са петстотин деветдесет и пет.

— „Армани“ са — изтъква тя.

— Но оттук мога да си позволя най-много три неща.

— Хм — промърморва Джанет. — Нямаш ли съпружеска кредитна карта?

— Не — отвръщам й троснато. — А и не искам да харча парите на Чарлс.

— Луда ли си?

— Не искам да бъда държанка.

— Не си такава, ти си бъдеща булка. Толкова е романтично — въздъхва Джанет. — Имаш право да се радваш на цялата божия благодат.

Упорито поклащам глава.

— По дяволите — сърди се тя. — Нито „Воаяж“ нито „Армани“, нито „Донна“ — въздъхва. — Нито „Клое“.

— Разбирам — отново ме обзема мрачно настроение. — Значи няма да стане?

— Не съм казала това! — разпалено възразява Джанет. — Навсякъде могат да се намерят два прилични тоалета. Може би от „Ейч енд Ем“, „Зара“ или „Банана Рипъблик“. Просто трябва да знаеш какво търсиш.

— А какво търсим всъщност? — питам.

Джанет поглежда любимите ми джинси и удобния черен пуловер от „Маркс енд Спенсър“, който съвършено прикрива огромните ми гърди.

— Не подобни неща — отсича решително. — Ето, първа спирка „Банана Рипъблик“. Сега… — спира пред въртящите се врати. — … трябва да се оставиш изцяло в мои ръце.

— Както кажеш — съгласявам се.

Джанет мята лъскавите си черни коси.

— Готова ли си?

Може би вече съм споменавала, че ужасно мразя да си купувам дрехи. Старая се да убедя себе си, че безкрайната смяна на тоалети пред огледалото, от което напразно се опитвам да се скрия, не е пълна загуба на време. Този път трябва да понасям и срама пред Джанет, която стои до мен в пробната и ме гледа. Зная, че е моя приятелка, но е и невероятна красавица със съвършена кожа, бляскави очи и стройна фигура.

Не поглеждам в огледалата. Нямам и възможност, защото веднага щом облека нещо, Джанет отсича: „Да, добре“ или: „Не, ужас!“, и го изнася от пробната. Безброй пъти се навеждам, за да обувам и събувам панталони, сякаш правя гимнастика. Влачи ме от магазин на магазин и лицето ми става все по-румено, а косите все по-разрошени, докато решавам, че просто не мога повече.

— Да, добре — казва Джанет за милионен път. — Ще вземем тези.

Разтварям ципа на поредния еластичен бежов панталон и уморено й го подавам. Стоим в пробната на „Зара“, вече е един и петнайсет и ми е писнало да загърбвам огледалата.

— Моля те! Стига за днес, а?

Джанет се замисля.

— Вода — казвам с пресипнал глас. — Жадна съм.

— Е, добре — отстъпва. — Предполагам, че чантите вече са доста тежки.

Тежки? Дори Арнолд Шварценегер би се затруднил да ги влачи. Просто е невъзможно Джанет да ги носи. Така че моя милост — като яко момиче, ще трябва да се напъва и да пъшка до всеки следващ магазин като магаре, впрегнато в каруца, пълна с въглища.

— Ще отида да платя — казва тя и чака да й дам картата си „Виза“. — Ще се срещнем отпред. Трябва да хванем такси — добавя разумно.

Спирам едно. Вече не мога да си го позволя. Кой знае колко се е стопила банковата ми сметка. Но, от друга страна, не мога да си проправя път до метрото. Изчаквам Джанет и гледам как шофьорът товари претъпканите чанти. Сгънати, дрехите изглеждат простовати и невзрачни. А тежат тонове. Надеждата, с която бях изпълнена сутринта, започва да се изпарява. Не зная кой дявол ме накара да се съглася на това.

— Готово.

Джанет се качва и затваря вратата.

— Накъде, скъпа? — пита шофьорът и я оглежда с възхищение. Въпреки че вече съм му казала адреса. Толкова ми се иска да можех поне за пет минути да изглеждам като Джанет.

Поглеждам пръстена си, за да ми вдъхне самочувствие, но напразно. Чарлс ми предлага спасение, но всъщност не изпитва никаква страст към мен.

Зная, че съм претенциозна егоистка, но искам мъж, който истински ме желае. Не просто да ме харесва. Как ли бих се чувствала? Нямам представа…

— Какво има? — загрижено пита Джанет. — Защо плачеш?

— Не плача — възразявам упорито и изтривам една сълза. — Влезе ми прашинка в окото.