След това събирам кураж да се обадя на родителите си. Безкрайно щастливи са. Татко не престава да повтаря какъв късметлия е Чарлс, а мама го превъзнася заради парите му. Честно казано, по-лоша е и от Лили. Уговарям се с тях да заведа Чарлс на вечеря. Най-добре е да се отърва от този ангажимент час по-скоро.

— Анна.

Клер се надвесва над мен.

— Ето го! — въздъхвам и й показвам пръстена.

— Да, наистина е страхотен — казва тя някак плахо. — Всъщност дойдох да ти кажа, че трябва да се качиш горе.

— Горе?! — втренчвам поглед в нея. — За какво? Имам работа — отвръщам строго и затварям програмата, преди да е успяла да зърне екрана.

— Ели Рот те вика — отвръща Клер като оправдание.

Изведнъж ме обзема мрачно предчувствие.

— Защо?

Горката Клер, буквално подскача от крак на крак. Изглежда, отчаяно иска да ми каже нещо, но не смее да отвори уста. После виждам Кити, застанала на прага на офиса си, със злобна самодоволна усмивка.

Сърцето ми запрепуска.

— Клер, какво има? — прошепвам.

Смутено поклаща глава. Явно се страхува да каже каквото и да било, докато Кити ни гледа. Не е на добро.

— Добре — казвам раздразнено. — Отивам.

Дали има нещо, което трябва да изтрия от компютъра си? „Слава богу, че записах сценария на дискета“, мисля си, докато я пъхам в джоба си. Какво друго? Съобщения за изпращане по електронна поща, в които наричам Джон префърцунен идиот, а Майк „гадняр“ или…

— Толкова съжалявам — шушне Клер. — Трябва да те придружа до горе, защото иначе…

Посочва с глава двама охранители в коридора, които ме наблюдават. Оглеждам се и забелязвам, че всички в офиса са прекъснали работата си и ме зяпат.

Не е нужно човек да е завършил курс по офис политика, за да се досети какво става.

— Уволнена ли съм?

— Моля те, Анна — жално мънка Клер.

— Уволнена съм — отговарям си сама. Изведнъж изпитвам странно облекчение, което е изненадващо. Би трябвало да изплача море от сълзи и на колене да умолявам шефовете да ме оставят на работа.

— Тръгваш ли? — пита Клер.

— Не, не мисля — отговарям. Ставам и изваждам чантата си изпод бюрото.

— Но трябва! — почти проплаква Клер.

— Не съм длъжна — възразявам. — Намерили са повод да ме уволнят. Какъвто и да е, не е честно. Аз съм единственият човек тук, който върши нещо смислено. Едва ли ще променя решението им. Не мога да сторя повече от това. Открих страхотен сценарий и гениален режисьор. Щом това не е достатъчно, каквото и да направя, би било безсмислено.

— Но какво да кажа на господин Рот? — хленчи Клер.

— Кажи му да завре конското си отзад — предлагам. — Имаш домашния ми телефон. Разделяме се без лоши чувства, нали?

— Разбира се — прошепва тя и ме поглежда с възхищение. Както, забелязвам, и всички останали в офиса. Но никой не казва: „Браво“ или „Не им се давай“, или дори „Довиждане, Анна“. Всеки трепери за мястото си. Вземам дамската си чанта и се отправям към асансьорите. Няма нищо, което държа да взема със себе си, слава богу, а ако компютърните специалисти изровят онова дълго съобщение за увлечението ми по Руфъс Сюъл, е, ще се позабавляват за моя сметка.

— Накъде тръгна, по дяволите?

Кити се е промъкнала като вампир — светкавично и безшумно, и препречва пътя ми към асансьорите. Очите й буквално святкат от злоба. А уж бях дясната й ръка, човекът, на когото разчита. Но кой знае защо, не съм изненадана, ни най-малко.

— Отивам си — отвръщам спокойно. — Чао!

— Не можеш да се измъкнеш, Анна! — Подчертава всяка дума така, че всички да я чуят. — И да се преструваш на болна, договорът ти ще бъде прекратен.

— Изобщо не съм болна. Просто си тръгвам.

— Винаги бягаш, когато стане напечено — просъсква вече бившата ми шефка. — Не си ли поне любопитна да узнаеш защо си уволнена?

— Не, не ме интересува. Двамата с Ели сте скалъпили нещо, за да си припишете заслугите за „Майката на булката“.

— Проектът е мой. Аз намерих сценария — казва Кити. — Ти потвърди това публично — напомня ми.

— Защото ме принуди.

— О, голяма фантазьорка си — подмята с презрение и добавя високо: — Причината за уволнението ти са изфабрикуваните вчера доклади за огледи на места за снимки. Не си ходила там!

Предполагам, че има шпионин, който ме е видял с Чарлс.

— Истина е. Изфабрикувах ги — признавам. — Но половин ден отсъствие от работа не е основание да уволниш единствения човек в офиса, който е предложил добър проект от шест месеца насам.

— Не си свършила почти нищо. Всъщност нищо.

— Аз намерих сценария и режисьора — казвам й в очите.

— Написа една рецензия, а Марк Суон щеше да се съгласи и без това. Прие заради сценария, не заради теб. Вече беше в списъка ни от режисьори, с които възнамерявахме да се свържем. А и начинът, по който си подходила към него, е ужасно непрофесионален — ръмжи Кити. — Що се отнася до останалия ти така наречен „принос“, не си ни предоставила никаква информация за предснимачния процес. С Ели сме много разочаровани от теб.

— Ти просто завиждаш — казвам й. — Завиждаш ми, че мога да откривам добри сценарии, че Марк Суон ме харесвала сега и за това, че ще се омъжвам — добавям, внезапно осъзнала истината. — Жените би трябвало да си помагат в бизнеса, но ти си една от онези жалки стари чанти, които не търпят конкуренция. Харесваше ме, докато бях незабележима твоя подчинена. Веднага щом започнах да се изявявам, искаш да ме разкараш.

— Не си въобразявай, че Марк Суон ще те защити! — сопва се Кити. — Той има договор с нас. Държим го в ръцете си — изтъква подло. — Не може просто да се откаже, за да спаси кожата на някакво двуметрово женище. Да, точно така, изчезвай — изкрещява, когато натискам бутона и влизам в асансьора. — Бързай да опустошиш Токио или някой друг град.

— Имаш нужда от още няколко пластични операции — отвръщам й. — Тези бръчки няма да изчезнат от само себе си. Чао, Кити. Радвай се на живота на стара мома! — извиквам гръмогласно и с най-голямо задоволство забелязвам изражението й, преди вратите милостиво да се затворят и да поема надолу към фоайето.

Минавам по слънчевите улици на Сохо и ми се струва, че всеки момент ще рухна. Главно защото разочарованието ми е примесено със срам. Отправих към Кити обиди като онези, които сама понасям заради външността си и липсата на мъж в живота си, а би трябвало да заклеймя само себичния й, отмъстителен нрав. Но инстинктивно знаех, че ще я засегна дълбоко, и успях. Защо не? Аз бих се почувствала наранена от подобна обида.

Атаката на двуметровата жена — доста оригинален филм, опитвам се да се надсмея над случилото се и да се отърся от горчилката.

Решавам да се прибера с метрото, защото по обяд ще бъде претъпкано и няма да си позволя да заплача пред толкова хора.



Когато се прибирам, Лили седи на дивана и с една ръка разресва водопада от платиненоруси коси, а с другата държи телефона до ухото си.

— Да — смее се тя. — Разбира се, скъпи! — разочаровано поглежда към мен. — Всъщност току-що влезе. Искаш ли да поговориш с нея? Така ли? О, тогава трябва да ви оставя — примирява се и се засмива глезено. След това ми подава слушалката и смехът й секва, сякаш някой е натиснал бутон. — За теб е — казва сърдито: — Чарлс.

Каква работа има да очарова точно него? Подозрително я поглеждам, но тя просто навежда глава и продължава усилено да разресва косите си.

— Здравей, скъпа — казва той. — Добре ли мина денят ти?

— Никак — отвръщам. — Току-що ме уволниха.

Четката застива в ръката на Лили. Заслушва се с ококорени очи.

— Не! — извиква гневно Чарлс. — Какви са тия хора, идиоти?

„Напълно ме подкрепя“, мисля си. Трябва да му бъда благодарна. Всъщност наистина съм му благодарна.

— Много мило — казвам. — Ако си свободен, ще вечеряме у родителите ми.

— Свободен ли? Разбира се! — потвърждава радостно. — В колко часа?

— В осем.

— Ще те взема в шест. Не, в пет и половина, щом вече не си на работа, за да избегнем пиковия час.

— Не искам да ходя при тях — проплаквам. — Искам да си остана у дома и да се напия.

— Би ти се отразило зле, скъпа.

— На кого му пука? — изкрещявам и веднага съжалявам за избухването си. Той няма никаква вина, нали? — Искам да кажа… прав си — поправям се глуповато.

— Това означава ли, че няма повече да работиш с онзи твой приятел Марк Суон? — пита Чарлс.

О!

— Хей, там ли си?

— Да, да — продумвам едва-едва. Разбира се, че означава това, нали? Трябва да му позвъня. Веднага. Но се сещам, че не е в офиса си, а в хотелската стая, наета за съвещания.

Но не означава, че никога вече няма да го видя. Опитвам се да се отърся от прокрадващата се паника. Той твърди, че сме приятели. Разбира се, че няма да престанем да се виждаме.

— Трябва да запазиш връзките си с него — мъдро казва Чарлс. — Защо не го поканиш на годежа ни, скъпа?

— Хм…

— Бих се радвал да се запозная с него.

Преглъщам. Не се и съмнявам, че би се радвал. Всъщност защо не? Рано или късно, и аз ще се запозная с всички негови приятели.

— Разбира се — казвам. — Ще го поканя.

— На твое място не бих се тревожил — успокоява ме той. — Много скоро ще си намериш друга работа. А дори и да не намериш, честно казано, не ти е нужна — добавя с известна гордост.

— Благодаря… скъпи.

— Е, тогава ще те взема в пет и половина — весело казва Чарлс.

Затваряме.

— Уволнили са те? — пита Лили, повдигайки изписаните си вежди във фалшив израз на загриженост.

— Да — промърморвам.

— За какво? Злоупотреба със служебно положение? Интимна връзка с шефа? Наркотици? — развълнувано пита тя. — Е, вече няма значение, нали?

— Разбира се, че има — възразявам, готова да заплача. — Искам да мога сама да плащам сметките си.

— Не разбираш ли, Анна? Не е нужно да работиш. Ти спечели. Той е луд по теб — добавя с тон, който издава, че последното й се струва непонятно. — Проблемът ти е, че искаш и работа. Искаш да имаш всичко — изрича последната дума с раздразнение. — А вече получи единственото, което е важно.