Джон е на двадесет и осем и се смята за пълен неудачник, но за разлика от мен, гледа на това като на личен избор. Вярва, че благородната мисия на киноизкуството е опорочена от Холивуд и само истински сериозни творци като него могат да я спасят. Мечтае да режисира. Изненада. Междувременно изпитва перверзно задоволство да чете лоши сценарии и да ги предава по-нататък. Винаги ходи с кафяв кадифен костюм и оранжева или тъмносиня риза на карета, защото е луд по всичко от седемдесетте (освен най-ценните неща, например уомблите3). Джон харесва джаз, литературата на бийт поколението и френското кино. Харесва и Кити, която е долна кучка, но, изглежда, това го възбужда.

Джон все още не е загубил работата си, защото е лицемер и подмазвач от световна класа.

Шарън никога няма да бъде уволнена, защото мъжете в офиса няма да позволят на Кити да я пипне.

Аз съм тук, защото върша всичката работа.

— Как мина уикендът? — пита ме Шарън. Играе на минички, смръщила вежди и съсредоточена върху екрана. Никога не е печелила нивото „Експерт“, но не се отказва. — Срещна ли интересни хора?

— Не.

— Чудесно — казва разсеяно. — О, мамка му.

— Може би трябва да играеш само на трето ниво — предлагам.

Шарън ме поглежда с пренебрежение.

— Преминах на следващото… А аз срещнах някого — добавя тя и халките на ушите й подскачат.

— Така ли? Кого?

— Запознахме се на премиерата на „Професия блондинка 2“ — продължава, твърдо решена да ми разкаже подробно.

— Красив ли е? — питам. — Секси? Забавен?

Шарън махва с ръка, сякаш това са несъществени подробности.

— Работи в „Метро Голдуин Майер“ — казва тя.

— Вълнуващо — отбелязвам.

— В Ел Ей — тържествувайки добавя Шарън.

Мечтата на живота й е да покори Холивуд и да стане следващата Катрин Зита-Джоунс. За свое съжаление няма талант, а и не е чак толкова красива.

— Там би постигнала нещо — окуражавам я аз.

Свива рамене.

— Е, разбира се. Притежавам необходимите качества. Талантлива съм.

— Имаш хъс.

— Точно така.

— Решителна си. Амбициозна — добавям.

Усмивката на Шарън става по-широка. Кръстосва дългите си стройни крака под бялата мини рокля, с която е днес.

— Именно — съгласява се тя. — Наистина имаш дарба да откриваш таланти, Анна.

— Мислиш ли, че би трябвало да отида в Ел Ей? — питам. — Може би това липсва в кариерата ми. Просто не съм попаднала на подходящото място.

Шарън ме оглежда критично. Облечена съм със семпла памучна пола, бяла риза с дълъг ръкав и ниски обувки. Струва ми се подходящ тоалет за работа, а и не привлича твърде много внимание.

— В Ел Ей не е за теб — отсича тя. — Просто съм откровена.

Въздъхвам.

— Тук напредваш — лъже тя. — Кити разчита на теб.

— Добро утро, банда — казва Майк Уотсън.

Всички вдигаме погледи. О, каква радост. Той също е изпълнителен продуцент и голям гадняр. Ненавижда Кити, но това е единственият му плюс. Майк е мрачен човек. Пада си по американския жаргон, ходи на фитнес и вечно намира недостатъци на жените. Всяка актриса е или „много дебела“, или „много стара“. Майк има само един асистент — Роб Станфорд, русокос деветнадесетгодишен младеж от богато семейство, който се облича по последна мода. По-важното е, че е племенник на известния импресарио Макс Станфорд, на когото Майк се подмазва. Не мисля, че някога съм виждала Роб наистина да чете сценарий. Просто отмята всичките и ги предава на шефа си. Майк одобрява само тези, които са му препоръчани пряко от приятели импресарии, и отхвърля останалите.

Има сериозно основание да ме мрази. На едно съвещание Макс Уитърс, директорът на „Уининг“, се обърна към мен с въпрос за сценарий, който Майк се опитваше да пробута, и аз отговорих, че според мен не струва. Проектът не беше одобрен и Майк никога няма да ми го прости.

Поздравявам го. Джон отегчено кимва.

Шарън завърта глава, халките й заблестяват, както и чаровната й усмивка към Майк.

— Хей, Майк — глезено казва със звънливия си момичешки глас. — Да ти донеса ли чай с лед? Зная, че обичаш.

— Нямаме чай — казва Майк и приятелски докосва рамото й.

— Мога да отскоча до „Старбъкс“ заради теб — задъхано предлага Шарън. — Не е проблем.

— Благодаря, скъпа — отвръща той, — но Роб вече се погрижи.

— О — промълвява разочаровано Шарън.

— Но можеш да ми донесеш малко бисквити — усмихва се, сякаш това е голям жест от негова страна.

— Разбира се, Майк! — Шарън съблазнително примигва.

Струва ми се, че ще повърна.

— Какво ти е? — пита той, щом вижда изражението ми. — Не обичаш понеделниците?

— Нещо такова — смотолевям.

— В „Уининг“ с нетърпение очакваме понеделника — строго казва Майк. — Мразим петъците.

Телефонът звънва. Шарън веднага скача.

— „Уининг Пръдакшънс“ — казва тя. — Добър ден. С нас всеки печели. Какво има? Сега? Добре. Добре, Кити. Да, веднага — драматично става и поклаща дългите си бедра със загар срещу Майк. — Беше Кити. Иска веднага да отидем в офиса й.

— За какво? — любопитства Майк.

— За съжаление не каза, Майк — отговаря Шарън и начупва устни.

— Тогава ще трябва да почакам за бисквитките — примирява се той. — После ще дойдеш да ми ги донесеш.

Да, разбира се, и без съмнение, да му разкаже за съвещанието с Кити.

Усмихва му се със съжаление.

Джон се изправя.

— Кити е казала веднага — настоява той и отваря вратата на офиса й. Пронизва Майк с поглед. — Извини ни, Майк.

— И аз трябва да поговоря с помощния си персонал — отвръща Майк и го поглежда с презрение. — Чао засега.

Първа прекрачвам прага на специално проектирания офис. Навярно Кити намира типичната обстановка на модерна закусвалня за много оригинална и затова е решила да обзаведе прекрасната си викторианска ниша в ъгъла със сложни гипсови орнаменти по тавана като американско заведение от петдесетте. Има диван, две табуретки, облицовани с винил, неработещ автомат за газирана вода и плакати на филми с Джеймс Дийн и Рок Хъдзън. И разбира се, Оскарът.

Кити наистина е спечелила един Оскар за най-добро продуциране на чуждестранен филм — „Questa Sera“4 през седемдесетте, и оттогава използва това като реклама. Говори се, че е спала с режисьора, за да й бъде оказана тази чест, но не вярвам. Нима има човек на света, който би легнал с Кити? Освен Джон, естествено. Кити плаши хората.

Никой не може да отгатне възрастта й. Четиридесет и девет? Петдесет и една? Кожата й е изпъвана толкова пъти, че вече не може нито да се мръщи, нито да се усмихва нормално. Но все още може да крещи. Дребничка е и слаба, облича се в стил „Доко Шанел“ и има благия нрав на Мусолини. Макар да е едва метър и петдесет и пет, винаги успява да ме накара да се почувствам, сякаш се смалявам пред нея.

В офиса си Кити е като питбул, но в обществото пърха като пеперуда. Попадне ли в една стая с известен актьор, режисьор или импресарио, напълно се преобразява и започва да се държи като ангелче. Почти виждате как кожата й на отявлена кучка се смъква и от нея излиза симпатична, остроумна жена, която, очарована от събеседника си, слуша думите му в захлас. Кани всеки, който я интересува, на дълги, разточителни обяди, изпраща цветя за рождените им дни и по два пъти в месеца се обажда на всяка важна клечка, чийто номер е записан в бележника й, само за да попита как е. Името й е известно в киносредите. И може да се похвали със завидни връзки сред по-старото поколение звезди. Макар и да не са участвали в продукции с голям касов успех, все пак са впечатляващи имена: Джуди, Хелън, Шон…

Кити уважава преуспелите и презира неудачниците.

Държи ме на работа поради две причини. Едната е, че все някой трябва да пише рецензии за сценариите, а другата — че това дразни Майк.

Настаняваме се на неудобния твърд диван (Кити мрази на гостите й да им бъде удобно) в напрегнато очакване. Това не е в стила на шефката ми. Обикновено влиза в офиса си и затръшва вратата. Плахата й, кротка секретарка Клер й донася графика за деня и след малко свиква съвещание, по време на което ни мъмри и хока, защото не сме намерили следващия „Титаник“ или поне „Хари Потър“.

После ме натоварва със задачи за целия следобед, докато тя обядва с някоя зашеметяваща звезда, а Джон води записки за нея. Шарън се мотае из офиса и се преструва, че чете сценарии, но през повечето време носи кафе на шефовете или разменя клюки с някого в кухнята.

Това е добре усвоена рутина.

За какво ли ни вика Кити? Дали ще уволни някого? Не бих го понесла. Замислям се за банковата си сметка. В момента в нея има точно сто и три лири и четирийсет и седем пенса. А автобиографията ми? Какво бих могла да кажа за себе си? „Тридесет и няколко годишна асистентка по подбор на сценарии търси престижна работа като изпълнителен продуцент. Постижения във филмовия бранш: никакви. Скорошни изяви: никакви. Препоръчани сценарии, по които са заснети продукции: никакви“.

Поглеждам към Шарън и Джон. Никой от двамата не изглежда притеснен.

— Какво ли е намислила?

— Едва ли Кити е „намислила“ нещо — процежда Джон през зъби. — Според мен като неин екип сме длъжни да я изчакаме и да чуем какво има да ни каже.

— Може би е подала оставка — казва Шарън с надежда.

— Защо да го прави? — сопва се той.

Дяволитата й усмивка няма никакво въздействие върху него. Дори не трепва.

— Може да е получила по-съблазнително предложение — предполага Шарън.

— Това да. Възможно е. Кити е невероятно талантлива — Джон ме поглежда предизвикателно, явно очаквайки да изразя несъгласие.

— Идвам, идвам — гърми познат глас в коридора. Обръщам се и виждам Кити да крачи важно през общото помещение. Жалко, че няма кой да я види. Явно й е все едно. Мобилният телефон е долепен до ухото й.

— Да, да, да, да. Разбира се. Да, много жалко — замърква тя. Успокоявам се. Очевидно е, че новините са добри.